Акт от 18.07.2019, Районен съд - Берковица

Р Е Ш Е Н И Е

ГР.БЕРКОВИЦА,

18.07.2019 г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД гр.Берковица……………III състав,.гражданска колегия в публично заседание на 16 октомври...………………..……………………… през две хиляди и осемнадесета година………..……………………………в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

Ел.ФИЛИПОВА при секретаря Св.Петрова………………………………и в присъствието на прокурора……………………………..като разгледа докладваното от съдията Филипова……….…………………………….гр.дело 718 по описа за 2017г………….……...……………..и за да се произнесе взе предвид следното:

Правното основание на разглеждания иск е чл.59, ал.1ЗЗД.

Ищецът В.Д.К. твърди в исковата си молба, че с ответницата живеели на съпружески начала от м. 06.2004 г. до м.11.2013 г. и от съжителството си имат едно ненавършило пълнолетие дете. Твърди, че първоначално живели в жилището на родителите му, а в началото на 2011 г. се преместили да живеят в жилище, находящо се на ул. Петроханска № 152 в с. Бързия, собственост на Г.Н.Т. – брат на ответницата. Твърди, че жилището било негодно за живеене и тогавашния собственик се съгласил да им прехвърли собствеността върху жилището. За да бъде годно за живеене през м. март 2011 г. ищецът започнал да ремонтира жилището. С ответницата и детето се нанесли да живеят там през м. 08.2011 г., като той продължил да ремонтира жилището като свое собствено, с изричното знание и съгласие на тогавашния собственик Г.Т. и ответницата П.Т.. В края на 2013 г. във връзка с подновяване на разрешителното си за ловно оръжие решил да извърши регистрация на новия адрес, при което установил че жилището е прехвърлено без да е уведомен на 30.01.2012 г. на ответницата П.Т. в нарушение на първоначалните им уговорки. В края на м. 11.2013 г. при едно от прибиранията си от работа установил, че патронника на входната врата е сменен и не успял да влезе в жилището, като ответницата му заявила, че не й е никакъв и няма право да влиза в къщата. Твърди, че за периода от 30.01.2012 г. до края на м. 11.2013 г. в жилището на ответницата със свои средства и труд извършил подобрения подробно описани в ИМ, възлизащи на обща стойност 4560.00 лв. Твърди още, че освен извършените подобрения в жилището, внесъл и мебели и вещи, подробно описани и възлизащи на обща стойност 4744.00 лв.

Моли съда, да постанови решение, с което осъди ответницата да му заплати сумата от общо 4560.00, представляваща размера на увеличената стойност на имота и в резултат на извършените от него подобрения за периода 30.01.2012 г. – м.11.2013 г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане, като претендира и направените в производството разноски, както и на основание чл. 108 ЗС да осъди ответницата да му отстъпи собствеността и му предаде владението върху посочените вещи, или в условията на евентуалност да му заплати тяхната равностойност в размер на 4744.00 лв. Претендира и съответните съдебни разноски.

В срока за отговор ответницата П.Н.Т. оспорва иска. Не отрича факта на фактическото си съжителство с ищеца за периода 2004 до края на 2013 година, както и факта, че имат дете. Твърди, че били изгонени от дома на родителите на ищеца и в тази безизходна ситуация брат й им предложил да живеят в жилището а ул. „Петроханска”. Твърди, че последното било годно за живеене, с изградени инсталации, масивна дървена дограма, но не била обзаведена. Тъй като не била обитавана, нуждаела се само от освежаване. Твърди, че целият ремонт в къщата бил извършен не еднолично от ищеца, а с участието на брат й и родителите й. Последните давали пари и за закупуване на материали.

Признава, че ищецът е закупил два радиатора за спалнята, парапет за входното стълбище. Платил е и ново котле за парната инсталация, но след като преди това е демонтирал съществуващо и годно такова, с което се е разпоредил по собствено усмотрение. По отношение на претенцията за връщане, евентуално заплащане на недвижими вещи, заявява че след получаване на исковата молба е предприела всички действия като е поканила ответника да прибере вещите си.

В съдебно заседание чрез процесуалните си представители поддържат твърденията и възраженията си. В хода на производството същото е прекратено по отношение на предявения ревандикационен иск поради оттеглянето му.

По делото са събрани писмени и гласни доказателства. Прието е и заключение по две съдебно-техническа и оценъчна експертизи.

Анализът на доказателствата сочи на следната фактическа обстановка:

Ищецът живеел на съпружески начала с ответницата през процесния период. Двамата имат дете – Александра.

Първоначално живеели в къща, собственост на майката на ищеца, но през 2011 г. разбрали, че имотът е прехвърлен на сестрата на ищеца и решили да го напуснат.

Ответницата помолила родителите си и брат си за помощ, при което последните им предоставили къщата на ул. Петроханска № 152а в с. Бързия. Тя била наследствена, останала от дядото на ответницата и изключителна собственост на нейния брат – св.Г.Т.. След смъртта на дядото през 2002 г. къщата била необитавана. Отделно от това по-голямата част от нея не била годна за живеене – не била измазана, със стара дограма, без ток и вода в жилищния етаж (само на приземния), без изградено стълбище за втория жилищен етаж. За да стане годна за обитаване от млади хора с малко дете, решили да ремонтират. През времето на ремонта

(около шест месеца през 2011 г.) ответницата живяла в дома на родителите си, а ищецът идвал само в почивните дни, тъй като работел в гр. София. В края на 2011 г. къщата била вече годна за обитаване и страните, заедно с детето се установили да живеят в нея. През м.01.2012 г. Св.Т. продал на сестра си къщата. Сделката била материализирана в НА 2, н.д. 2 от 30.01.2012 г. по описа на нотариус Елена Петрова.

За правилното разрешаване на спора между страните следва да бъде изяснено в какво качество ищецът е извършвал подобрения в имота и едва след това да бъде изяснено какъв е техния обем и на каква сума евентуално има право ищеца. Както вече бе разяснено от същия състав на същия ищец в производството по гр.д.717/2017 година (предявен иск при същите условия срещу брата на ответницата за периода преди прехвърляне на собствеността), настоящият състав намира, че в тези отношения той е имал качеството държател, а не владелец.

Позовавайки се на разясненията, дадени в Р 108 от 08.07.2015 г. по гр.д.

415/2015, I г.о на ВКС, съдът не е обвързан от правната рамка, зададена от ищеца и въведените от него твърдения за качеството, в което е претендирал извършените от него подобрения в чужд имот и съдът дължи произнасяне с оглед спазване на принципа за забрана на неоснователно обогатяване. Действителното правно основание, на което почиват отношенията между страните се определя въз основа на фактическите твърдения и петитума на исковата молба, но и в съответствие с установеното по делото.

Следователно, в хода на съдебното дирене, може да бъде установено основание за претенцията на ищеца, различно от заявеното в исковата молба, какъвто е настоящият случай.

Нормата на чл. 69 ЗС въвежда оборимата презумция, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. Държането пък е упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето НЕ държи като своя. Сочената от законодателя разлика между владението и държането на вещта, засяга субективния момент, субективното отношение по повод на упражняваната фактическа власт на една вещ.

Държането на вещта е право на държателя да държи вещта на правното основание, на което е получил фактическата власт, за разлика от владението. Следователно субективния елемент на държането – че вещта не се държи като своя, се доказва чрез установяване на правното основание (договор, съсобственост, съдебно решение и т.н.), въз основа на което е установена фактическата власт.

Владението може да бъде правомерно или неправомерно, но е фактическо състояние, което може да бъде защитено. Държането винаги е правомерно, след като почива на договорно основание т.е. на постигнато съгласие, по силата на което е предадена фактическата власт върху вещта.

В конкретния случай ищецът е упражнявал фактическа власт върху къщата на ул. „Петроханска” на договорно отношение с брата на ответницата – предоставена е за ползване, заем за послужване. По делото се събраха множество доказателства, които установяват, че ищецът е извършил множество подобрения в процесния имот, насочени към това да създаде годни условия, за да живее в него с ответницата и детето им. По – късно, когато ответницата е придобила собствеността върху имота, ищецът е продължил да прави подобрения не само със знанието и без противопоставянето на ответницата, но и с нейно участие, както и с участието на нейните родители и брат. Следователно всички те са имали общата цел да създадат по – благоприятни условия за живеене. В нито един от тези моменти ищецът не е демонстрирал пред действителния собственик по ясен и категоричен начин, че вече не държи вещта на основание договора за послужване със св.Г.Т., а смята имота за свой. ППВС 6/1974 година въвежда задължителни за съдилищата постановки, а именно : При изясняване дали подобрителят е владелец съдилищата са длъжни да изхождат от презумпцията на чл. 69 ЗС, като изследват доколко тя не е оборена.

Намерението на лицето да държи вещта като своя се изразява в действия, които фактически запълват съдържанието на правомощията на собственика. При промяна на държането във владение тези действия трябва да са насочени и към собственика.

Фактът, че ищецът е купувал скъпи и качествени материали и е заявявал пред колегите си, че го прави като за себе си, не променя извода на съда, че не е доказан в производството онзи субективен елемент, който разграничава владението от държането. Ищецът е правил подобренията, за да се ползва от тях, за да създаде удобство за детето си и ответницата, с която съжителства на семейни начала, но не и като собственик.

Преценката на субективния елемент следва да почива и на разумна житейска логика. Нереалните очаквания на държателя не могат да бъдат преценявани като промяна в субективното отношение към държането на вещта. Ищецът и ответницата не са съпрузи; били са в нужда и имотът им е предоставен за ползване от нейния брат към средата на 2011 година, а в началото на 2012 собствеността е прехвърлена на П.Т.; напрактика двамата не са живели, не са ползвали имота в продължителен период от време, който да даде основание на ищеца да мисли, че ползва имота като свой. В производството не се събраха доказателства той да е заявил, да е демонстрирал пред действителния собственик – ответника в производството, че след определен момент има вече собственическо отношение към имота, което изключва по – нататъшното действие в отношенията им на първоначалния договор заем за послужване. Този извод не се променя от факта, че през м.11.2013 година ищецът е подал документи за регистриране като настоящ адрес,***. Настоящият адрес не е свързан със собствеността, а в случая малко след това ищецът е напуснал окончателно дома и е преустановил връзката си с П.Т..

Ето защо, настоящият състав приема, че в случая ищецът е имал качеството държател, а не владелец по отношение на процесния имот.

С оглед гореизложеното и събраните по делото доказателства съдът приема, че предявеният иск е с правно основание чл.59 ал.1 ЗЗД.

Съгласно постоянната и последователна съдебна практика на ВКС по чл. 59 ал. 1 ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Основателността на този иск следва от доказването на произтичащите от фактическия състав на чл. 59, ал. 1 ЗЗД предпоставки: наличие на обедняване на ищеца, изразяващо се в намаляване на имуществото му, конкретния размер на посоченото намаляване, наличие на обогатяване в патримониума на ответника, изразяващо се в реално увеличаване на имуществото му или в спестени средства от страна на същия, размер на обогатяването, както и посоченото имуществено разместване да произтича от един и същ факт или група от факти. За да е налице неоснователно обогатяване следва да не е налице друго договорно или извъндоговорно основание за имущественото разместване.