Решение № 15664 от 15.08.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 15664 гр. София, 15.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 64 СЪСТАВ, в публично заседание на десети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: МИРОСЛАВА П. ИЛЕВА при участието на секретаря ПЕТЯ ЦВ. СЛАВОВА като разгледа докладваното от МИРОСЛАВА П. ИЛЕВА Гражданско дело № 20231110118960 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.124 ГПК.

Настоящото дело е образувано, след като производството по гр.д. № 39848 по описа за 2022г. на СРС, 126- ти състав, образувано по искова молба с вх. № 155268/25.07.2022г., е било разделено и настоящото дело има за предмет искови претенции по повод договори за кредит, сключени с М.И.П., ЕГН **********.

„Тесдо“ ЕООД е предявило срещу „Ай Ти Еф Груп“ АД иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.99, ал.1 ЗЗД за сумата от 753,01 лева (след допуснато увеличение на размера на иска) – частична претенция при пълен размер на вземането от 4953,05 лева, представляваща предадени без основание от М.И.П., ЕГН ********** на ответника суми в периода от 15.06.2020г. до 27.12.2021г. и което вземане е прехвърлено в полза на ищеца по договор за вземания от финансови институции от 27.12.2021г., ведно със законната лихва от дата на подаване на исковата молба (25.07.2022г.) до окончателното плащане.

Ищецът твърди, че по силата на договор за цесия от 27.12.2021г. от страна на М.И.П., ЕГН ********** са му прехвърлени вземания спрямо ответното дружество „Ай Ти Еф Груп“ АД.

Твърди, че между М.И.П. и ответното дружество били сключени следните договори за кредит : 1/ договор за кредит № 380551 от 15.06.2020г.; 2/ договор за кредит № 389638 от 24.08.2020г.; 3/ договор за кредит № 395140 от 06.10.2020г.; 4/ договор за кредит № 396939 от 20.10.2020г; 5/ договор за кредит № 400312 от 20.11.2020г. и 6/ договор за кредит № 408827 от 15.02.2021г. По повод така сключените договори за кредит М.И.П. предала на ответното дружество суми в общ размер на 4953,05 лева, като плащанията били направени в периода 15.06.2020г. – 27.12.2021г.

Навежда твърдение, че така направените плащания са без основание, тъй като договорите за кредит за нищожни, евентуално нищожни са отделни клаузи, които установяват задължения от страна на кредитополучателя спрямо ответното дружество – кредитодател. С договор за цесия от 27.12.2021г.

М.И.П. прехвърлила на ищеца вземания в общ размер от 4953,05 лева, както следва : 1/ вземане в размер от 607,36 лева, представляващи платени без основание суми във връзка с договор за кредит № 380551 от 15.06.2020г.; 2/ вземане в размер на 350,40 лева, представляващи платени без основание суми във връзка с договор за кредит № 389638 от 24.08.2020г.; 3/ вземане в размер от 403,69 лева, представляващи платени без основание суми във връзка с договор за кредит № 395140 от 06.10.2020г.; 4/ вземане в размер от 1620,60 лева, представляващи платени без основание суми във връзка с договор за кредит № 396939 от 20.10.2020г; 5/ вземане в размер на 1620,60 лева, 1 представляващи платени без основание суми във връзка с договор за кредит № 400312 от 20.11.2020г. и 6/ вземане в размер от 350,40 лева, представляващи платени без основание суми във връзка с договор за кредит № 408827 от 15.02.2021г. Ответникът бил уведомен за извършената цесия с уведомление от 30.05.2022г., връчено на 01.06.2022г. Според посочените договори за кредит спрямо кредитополучателя М.П. възникнало задължение за заплащане на главница, възнаградителна лихва, такса за извънсъдебно събиране на просрочени задължения и неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение под формата на поръчителство или банкова гаранция, които суми били изцяло погасени от страна на кредитополучателя М.П.. Поддържа, че договорите за кредит, евентуално – отделни техни клаузи, са нищожни на основание чл.22 ЗПК, чл.146 ЗЗП и чл.26, ал.1 ЗЗД. Договорите за кредит били нищожни поради противоречие с добрите нрави, който довод е обоснован с уговорката относно вмененото на кредитополучателя задължение до края на деня, следващ деня на сключване на договора за кредит, да предостави обезпечение по кредита под формата на банкова гаранция или поръчителство поне от две физически лица, които следва да отговарят на конкретно посочени изисквания. При неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение била уговорена неустойка, която следвало да се заплаща разсрочено заедно с погасителната вноска по кредита. Развити са доводи, че уговореното задължение за предоставяне на обезпечение е трудно изпълнимо предвид твърде кратките срокове за предоставянето му и завишените изисквания към вида на обезпечението. При това то било уговорено единствено за да служи като основание за начисляване на неустойка. Обстоятелството, че неустойката за непредоставяне на обезпечение била включвана в погасителния план по договора за кредит сочело, че неустойката е добавка към възнаградителната лихва и по същество е печалба за кредитора, с което неустойката излизала извън присъщите й обезпечителната, обезщетителна и санкционна функции. Уговорката за предоставяне на обезпечение от страна на кредитополучателя била в пряко противоречие с преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка за кредитоспособността на потребителя, за да го предпази от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, установено в чл.8, пар.1 от Директива 2008/48 и съображение 28, които правила са транспонирани в ЗПК. При това недействителността на уговорката за неустойка поради непредоставяне на предвидено обезпечение влечала недействителност на договорите за кредит в цялост, доколкото в случая нормата на чл.26, ал.4 ЗЗД не можела да намери приложение. На следващо място навежда довод, че договорите за кредит са нищожни поради нарушение на разпоредбата по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК вр. чл.22 ЗПК, тъй като неустойката за непредоставено обезпечение следвало да се включи в ГПР, доколкото представлявала предвидим общ разход, който обуславял сключването на договора и била предварително заложена. Невключването на сочената неустойка в ГПР водело до погрешното му изчисляване съобразно формулата по Директива 2008/48/ЕО, транспорнирана в ЗПК, което било равносилно на липса на посочен ГПР. Посочването на ГПР било съществено условие на договора за кредит, поради което неправилното посочване на ГПР било самостоятелно основание за недействителност на договорите. Така била нарушена и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Посочването в договорите за кредит на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните, представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от Закона за защита на потребителите и съобразно решение на СЕС по дело C – 453/2010. Договорите за кредит били нищожни и на основание чл.10 ЗПК, защото на кредитополучателя не били предоставени общите условия към тях, както и не била предоставена и преддоговорна информация съгласно чл.5 ЗПК. Поддържа, че процесните договори са нищожни и поради нарушение на чл.10, ал.1 ЗПК, вр. чл.22 ЗПК и чл.147 ЗЗП, тъй като не всички елементи от тях били представени с еднакъв по вид формат и размер шрифт, не били приложени погасителни планове и стандартни европейски формуляри и Общи условия в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора и не били написани по ясен и разбираем за потребителя начин. Навежда довод, че в нарушение на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК в договорите липсвало посочване и на годишния лихвен процент, както и условията за прилагането му, така и липсвало уточнение дали се начислява върху целия кредит или върху остатъчната част от главницата.

Годишният лихвен процент надхвърлял 30%, което противоречало на добрите нрави, поради което следвало да се приеме, че уговорката за възнаградителна лихва е нищожна и такава не се дължи.

Излагат се и съображения, че договорите за кредит са нищожни на основание чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като ГПР е посочен единствено като процент, като липсвала ясно разписана методика на 2 формиране на ГПР по заема, а именно не било посочено кои точно компоненти са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР. В договорите за кредит не се съдържало право на отказ на потребителя от договора и срока за упражняването му, както и лихвеният процент на ден съгласно чл.11, ал.1, т.20 ЗПК, вр. чл.22, ал.1 ЗПК. Навежда и доводи, че договорите за кредит са нищожни поради нарушение на чл.143 и сл. ЗЗП като неравноправни, тъй като клаузите им не позволявали на потребителите да преценят икономическите последици от сключването им.

Предвид това и поради обстоятелството, че всички договори са бланкови и потребителите не са имали възможност да влияят на тяхното съдържание същите били нищожни на основание чл.146, ал.1 ЗЗП. Релевира възражения и за нищожност на отделни клаузи от процесните договори.

Поддържа, че клаузата за неустойка за непредоставено обезпечение е нищожна поради противоречие със закона, респ. неговото заобикаляне, поради накърняване на добрите нрави, на основание чл.26, ал.1, пр.1 и 2 ЗЗД, вр. чл.143, ал.1 и ал.2, т.19 ЗЗП и чл.146, ал.1 ЗЗП и на основание чл.19, ал.5 ЗПК. Поддържа и че клаузата за такси за събиране на кредити също е нищожна като противоречаща на разпоредбата на чл.33 ЗПК, съгласно която при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, както и поради нарушение на нормата на чл.10а, ал.2 ЗПК, забраняваща на кредитора да събира такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.

В срока по чл.131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва иска.

Поддържа, че договорът за цесия е нищожен на основание чл.26, ал.2 ЗЗД поради липса на съгласие, тъй като такова не било постигнато по отношение на предмета на договорa, тъй като негов съществен елемент – вземанията, не били индивидуализирани по вид и основание за плащане. Евентуално поддържа, че договорът за цесия е нищожен на основание чл.26, ал.2 ЗЗД поради невъзможен предмет с оглед липсата на индивидуализация на вземането, предмет на всеки от договорите по вид и основание за плащане. Поддържа, че за индивидуализацията на вземанията, предмет на договора за цесия, основани на твърдения за предадени без основание суми, следвало да се посочат при какви обстоятелства и въз основа на какво твърдяно недействително правно основание е настъпило имущественото разместване, в какво се състои твърдяната недействителност на правното основание и кога се твърди да се било извършено разместването на имуществени блага без основание. Отделно от това поради липса на достатъчна индивидуализация на прехвърлените права било опорочено и уведомлението за извършената цесия съгласно чл.99, ал.3 ЗЗД, защото ответникът бил в невъзможност да узнае точно които вземания са прехвърли по силата на твърдения договор за цесия. Ответникът изцяло оспорва наведените доводи за нищожност на процесните договори за кредит, евентуално на отделни договорни клаузи.

Уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение се дължала само за периодите, в които не било осигурено обезпечение, а освен това потребителят бил предварително информиран за дължимост на такава неустойка и разполагал с правото да прецени дали да сключи или не договора при сочените условия. Уговорката за неустойка поради непредоставяне на обезпечение била свързана с дейността на ответника по отпускане на необезпечени кредити с висок риск от несъбираемост на кредита. С позоваване на нормата на чл.19, ал.3, т.1 ЗПК се поддържа, че неустойката за непредоставено обезпечение не следвало да се включи при изчисляване на ГПР.

Евентуално, посочването на неправилно изчислен ГПР в договорите за кредит не било равнозначно на липса на посочен ГПР, защото нормата на чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК не можела да се тълкува разширително. Противно на поддържаното в исковата молба, на потребителя бил предоставен стандартен европейски формуляр към договорите съгласно чл.5, ал.1 ЗПК и Общите условия към договорите. Били спазени всички изисквания съгласно чл.10, ал.1 ЗПК. Било налице и ясно уговаряне на фиксиран лихвен процент, който не накърнявал добрите нрави с оглед спазването на нормата на чл.19, ал.4 ЗПК по отношение на законоустановената горна граница на ГПР. В случая по отношение на размера на възнаградителната лихва следвало да се съобрази, че кредитодателят е финансова небанкова институция, предоставяща парични средства без обезпечения и с висок риск от несъбираемост. При това счита, че формираната съдебна практика, съгласно която противоречаща на добрите нрави е възнаградителна лихва, надхвърляща 3 пъти законната лихва, е преодоляна с влизането в сила на нормата на чл.19, ал.4 ЗПК, която установявала горна граница на възнаградителната лихва в 5 – кратен размер на законната лихва. В случая в ГПР се включвала само възнаградителната лихва. Не било налице и скрито оскъпяване на договорите за кредит. Оспорва 3 твърденията, че по процесните договори за кредит са погасени всички задължения. В обобщение се излага, че процесните договори за кредит са сключени при спазване на всички законови изисквания, в т.ч. и по ЗЗП и ЗПК. Направено е възражение и за погасяване на претендираните вземания по давност.

Разпечатката съдържа 20 от 69 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/81d76888-cc8c-4a25-8a31-d852a792c63d