Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 970 от 29.10.2025, Районен съд - Стара Загора

Съд
Районен съд - Стара Загора
Дело
Гражданско дело 1146/2025
Вид
Решение № 970
Подписан
29.10.2025
В сила
17.11.2025
Състав
Велина Пенева

Цитирани разпоредби

  • чл. 124 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 124, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 19 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 211 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 38 · Закон за адвокатурата
  • чл.38 ал.1, т.2 · Закон за адвокатурата
  • чл. 38, ал. 2 · Закон за адвокатурата
  • чл.103 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 103 - 105 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 104, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 103 - 105 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 10, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 12 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 26 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 26, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 26, ал. 4 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 55 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 55, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 79, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 143 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 145 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 146 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 68г · Закон за защита на потребителите
  • § 13, т. 1 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 3 ал. 2 · Закон за кредитните институции
  • чл. 11 · Закон за потребителския кредит
  • чл.11, ал.1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, т. 10 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, т. 18 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал. 1, т. 9 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 1 и 2 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 1 и 2 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 1-3 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 5 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 22 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 23 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 29 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 5 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 9 ал. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 9 ал. 4 · Закон за потребителския кредит
  • § 1, т. 1 · Закон за потребителския кредит

РЕШЕНИЕ

№ 970 гр. Стара Загора, 29.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, IV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Велина Пенева при участието на секретаря Тонка Т. Вълчева като разгледа докладваното от Велина Пенева Гражданско дело № 20255530101146 по описа за 2025 година

Предявени са установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, осъдителен иск с правно основание чл. 55 от ЗЗД и насрещен иск по чл. 79 от ЗЗД.

Ищецът А. М. К. твърди, че между него, в качеството му на кредитополучател и ответното дружество, в качеството си на кредитор, бил сключен Договор за потребителски кредит № *** от ***. По силата на този договор, кредитодателят следвало да предостави заемни средства в размер на 300лева. Съгласно чл. 3, ал. 1, т. 7 от договора - годишният лихвен процент на заема бил 50 %, а годишният процент на разходите -65.67%. Уговорени били 9 седмични погасителни вноски. Между същите страни и в същите им качества бил сключен и Договор за потребителски кредит № *** от ***. По силата на този договор, кредитодателят следвало да предостави заемни средства на кредитополучателя в размер на 500лева. Съгласно чл. 3, ал. 1, т. 7 от договора - годишният лихвен процент на заема бил 50 %, а годишният процент на разходите е 65.67%. Уговорени били 9 седмични погасителни вноски. Действително приложеният в кредитните правоотношения годишен процент на разходите обаче, бил различен от този, който посочен в договорите за кредит. Това било така, защото съгласно всеки от договорите се дължала “неустойка” по смисъла на чл. 11 от договорите за кредит в случай, че кредитополучателят не предостави в тридневен срок от подписване на всяко от съглашенията поръчител, или банкова гаранция, или предоставеното обезпечение не отговаря на поставените от кредитодателя условия. Кредитодателят, залагайки като клауза на чл. 11 в договорите за потребителски кредит всъщност целял заблуда на потребителя и свръхпечалба за себе си. Ответникът в настоящото производство, използвайки заблуждаваща търговска практика създавал неравноправност, която 1 благоприятствала кредитодателя и увреждала кредитополучателя. С такава клауза в договора дружеството кредитор целяло да заблуди кредитополучателя в частта, относно действителния годишен процент на разходите, като това обстоятелство пораждало недействителност на целите договори, тъй като по смисъла на чл. 11 от ЗПК във връзка с чл.

19 от ГПК във връзка с чл. 22 от ЗПК липсата на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит водело до нищожност на договора. Това било така, защото годишният процент на разходите по кредита включвал в себе си всички разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора. Гореизложеното се подкрепяло и от факта, че съгласно чл.5 от всеки от процесните договори за потребителски кредит, кредитополучателят следвало да предостави в тридневен срок от сключването на съглашенията, обезпечение, на което обезпечение да бъде извършена предварителна проверка от страна на кредитора и едва след нея, и след като отговаря на посочените от кредитора условия, обезпечението под формата на банкова гаранция или договор за поръчителство във връзка с процесния договор за кредит, би могло да се ползва или в противен случай се дължала неустойка по всяко от правоотношенията, която неустойка се дължала пропорционално към всяка вноска по кредитите и била отразена в погасителните планове и представлява неразделна част от договорите за кредит. Поставените в чл.5 условия, които задължително трябвало да изпълни кредитополучателя, за да не се дължи неустойка били следните: 1/ да предостави като обезпечение безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и лихва. 2/ Алтернативно на тази възможност, кредитополучателят можел да представи поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: 2.1. При един поръчител - осигурителният доход следвало да е в размер на не помалко от три пъти размера на минималната работна заплата за страната; 2.2. При двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях следвало да е в размер на не по-малко от два пъти минималната работна заплата за страната; 2.3. Да не е/са поръчител/и по други договори за кредит, сключен/и с кредитора; 2.4. Да не е/са кредитополучател/и по договори за кредит, сключени със кредитора, по които е налице неизпълнение; 2.5. Да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен”, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; 2.6. Да представят служебна бележка от работодателя си, или друг съответен документ, удостоверяващ размера на получавания от тях доход.

Налагането на толкова кратък срок за ангажиране на такъв поръчител или даже двама, въобще препятствало всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията.

Той обективно бил в затруднение дори да направи опит да потърси поръчители, още помалко да намери двама такива, които следвало да отговарят и на всички посочени условия.

Всички тези кумулативно дадени условия навеждали на извод, че изначално било трудно, 2 ако не и невъзможно тяхното изпълнение. Що се отнасяло до алтернативната опция за обезпечение, тя също поставяла изключително трудно преодолими пречки пред заемателя.

Касаело се за снабдяване с банкова гаранция, валидна 6 месеца след падежа за плащане на цялата сума по договора. Доколкото срокът за снабдяване с такава гаранция бил едва три дни, предвид практиката на банките по проучване на лицата, кандидатстващи за такова обезпечение, фактически се явявало невъзможно за длъжника да придобие такава гаранция.

Уговореното възнаграждение под формата на „неустойка“ се явявало разход по кредитите, който следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР - индикаторът за общото оскъпяване на кредитите, по смисъла на чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК. Поради невключването на това възнаграждение в посочения от потребителските договори размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания такъв от кредитора в кредитните правоотношения. Посочването в договорите на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлявало "заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Поради това счита, че процесните договори са нищожни на основание чл. 22 от ЗПК и неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 11, т. 20 от ЗПК. Изложената теза се потвърждавала и от разпоредбата на чл. 68г от ЗЗП, която давала легалната дефиниция на нелоялна търговска практика, която се използва в настоящия случай, с цел свръхпечалба на кредитора. Така в чл. 5 от всеки от договорите било уговорено съответният заем да бъде обезпечен с банкова гаранция, или поръчителство, отговарящи на конкретни условия. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на критериите, визирани в чл. 5 от договорите, същият дължал „неустойка“, която се начислява пропорционално към всяка вноска по кредитите. Тоест се кумулирала месечната вноска за „неустойка“, с която неустойка падежните вземания нараствали значително. Иначе казано, вноската по всеки от кредитите ставала значително поголяма. Същото това кумулиране на неустойката към погасителните вноски водело до скрито оскъпяване на кредитите и създавало предпоставка за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя. Следвало да се посочи, че „неизпълнението“ на задължението от страна на кредитополучателя да представи банкова гаранция или да посочи поръчител/и, отговарящ/и на конкретни условия вдигало лихвеният процент на кредитите на месец няколкократно, тъй като тази „неустойка“ представлявала прикрита възнаградителна лихва. Това се потвърждавало и от факта, че тази „неустойка“ била уговорена и в погасителните планове по договорите. Предвид неизпълненото изискване на чл. 11, ал. 1, т.

9 ЗПК, и на основание чл. 22 ЗПК договорите за кредит се явявали недействителни, като съгласно чл. 23 ЗПК заявява, че дължи само чистата стойност на кредитите, без лихва или други разходи по кредитите. В заключение, посоченият лихвен процент по всеки от договорите в размер на 50% не отговарял на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената „неустойка“ представлявала добавък към договорните лихви и не била добавена в ГПР като разход по кредитите, въпреки че несъмнено била такъв. Поради повисокия лихвен процент нараствала и стойността на годишния процент на разходите, доколкото възнаградителната лихва била един от компонентите му, но същият не бил обявен на потребителя и не бил посочен в чл. 3, ал. 1, т. 5 от договорите в действителния му размер, 3 а това се явявало в нарушение на изискванията на чл. 5 и чл. 11, т. 10 от ЗПК. По този начин се нарушавали добрите нрави, което било в разрез с изискванията на добросъвестността и в негов ущърб, като счита, че това обстоятелство води до нищожност на двете договорни съглашения. Моли да се приеме, че договорната лихва по всеки от договорите противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД. Видно от съдържанието на всеки от договорите, страните уговорили заплащането на възнаградителна лихва в размер на 50 % годишно. Като съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, лихви могли да се уговарят до размер, определен от Министерски съвет, а според чл. 9 от същия закон, страните имали свобода на договаряне, доколкото съдържанието на договора не трябва да противоречи на повелителните норми на Закона и на добрите нрави, като именно добрите нрави определяли максималния размер, до който може да се уговаря възнаградителна парична лихва.

Уговореният лихвен процент на възнаградителната лихва следвало да компенсира заемодателя за това, че се е лишил временно от определена своя парична сума, предоставяйки я на трето лице /кредитополучателя/, но да не води до неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем, като тази преценка се правела с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят всички относими обстоятелства. Според приетото в трайната, установена и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, противоречива на добрите нрави се явявала уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва е уговорена по обезпечено задължение - надвишаващата двукратния размер на законната лихва, определен с акт на Министерски съвет /съответно ПМС/. В процесния случай задълженията по всеки от договорите за кредит били необезпечени, но договорената лихва и по двете съглашения надхвърляла значително трикратния размер на законната лихва за претендираните периоди, с което клаузите, уговарящи размера й се явявали нищожни. Отчитайки, че договорната лихва е цена за предоставеното ползване на заетата сума, смята, че размерът на лихвата от 50% по договорите за кредит, противоречи на добрите нрави. Намира за нищожна уговорената неустойка в чл. 11 от всеки от процесните договори за потребителски кредити. С клаузата за неустойка се предвиждало допълнително възнаграждение за кредитора, което се подкрепяло и от начина, по който било установено това задължение, доколкото в договора било предвидено неустойката да се заплаща на вноски, подобно на главницата и възнаградителната лихва. В случая неустойката представлявала сигурна печалба за кредитора, която печалба би увеличила стойността на договора. Процесната неустойка също така се явявала и неравноправна по смисъла на чл. 145 от ЗЗП и съответно – нищожна на основание чл. 146 от Закона за защита на потребителите. Потребителят не могъл да влияе върху съдържанието й, тъй като била предварително изготвена от дружеството - кредитор и съответно не била индивидуално уговорена.