Решение № 3712 от 22.07.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3712 гр. Пловдив, 22.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Д. Голчев при участието на секретаря Виктория В. Георгиева като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело № 20255330103483 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от И. К. Х. срещу „Креди Йес” ООД, с която са предявени, както следва: главен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр.

1- во ЗЗД, с който се претендира ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата сума в размер от 429, 69 лева- платена без основание по недействителния Договор за паричен заем № **** от **** г., сключен между страните, ведно със законната лихва върху главницата, считано от депозирането на исковата молба в съда /24.02.2025 г./ до окончателното й изплащане; при условията на евентуалност иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД, с който се претендира ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата сума в размер от 372, 43 лева- платена без основание по недействителната клауза на чл. 8 от Договор за паричен заем № **** от **** г., сключен между страните, установяваща задължение за потребителя да заплати неустойка в полза на кредитора, ведно със законната лихва върху главницата, считано от депозирането на исковата молба в съда /24.02.2025 г./ до окончателното й изплащане Ищцата поддържа, че между страните е сключен Договор за паричен заем № **** от **** г., по силата на който ответното дружество е предоставило на ищцата финансов ресурс в размер от 700 лв. Отразеният в договора месечен лихвен процент е 3, 400%, ГПР е 49, 388% и задължението е следвало да се погаси на десет месечни вноски до 16.04.2022г. В чл. 8 от договора била уговорена неустойка в размер от 522, 58 лв., ако заемателят не осигури в тридневен срок от сключването му обезпечение под формата на едно/ или две физически лица- гаранти и допълнително едно измежду следните обезпечения- ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга издадена в полза на заемодателя.

Обезпечение не било предоставено, поради което ответникът претендирал заплащане и на горепосочената неустойка. Изтъква, че процесният договор е недействителен поради противоречието му с императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 1

ЗПК. Поддържа се, че в договора не е разписана методиката, по която се формира ГПР и какви компоненти са включени в нея. Изтъква се, че дължимата по договора неустойка при неосигуряване на обезпечение не е включена в ГПР, въпреки че представлява сигурен разход за потребителя. Сочи се и че по своето същество неустойката има характера на скрито възнаграждение за кредитора. Предвид изложеното се поддържа, че процесният договор за потребителски кредит е изцяло недействителен. Доколкото договорът за кредит е цялостно недействителен, то на основание чл. 23 ЗПК се дължи единствено връщане на главницата. Предвид това, всички заплатени суми над размера на главното вземане подлежат на връщане на ищцата - заемател. В случай че се приеме, че процесният договор не е цялостно недействителен, то се моли да бъде възстановена на ищцата единствено платената сума по вземането за неустойка. Претендират се и сторените разноски в процеса.

В срока по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен отговор от „Креди Йес” ООД, със становище за неоснователност на предявения иск. Поддържа се, че ЗПК не следва да намери приложение към настоящия казус, доколкото ищцата не е усвоила средствата по процесния договор за задоволяване на лични нужди, а за стопански цели. Изтъква се, че в договора ясно и недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати длъжникът и месечният размер на дължимата погасителна вноска.

Допълнително, изтъква се и че на длъжника му е предадена преддоговорна информация и с полагането на подписа си в договора, той се е съгласил с всички условия, при които ответното дружество предоставя финансиране. По отношение на клаузата за предоставяне на обезпечение се поддържа, че това е индивидуално договорена клауза с потребителя и ако той бе изпълнил срочно своето задължение, то вземането за неустойка на би възникнало в полза на кредитора. Сочи се, че доколкото вземането за неустойка представлява обезщетение, което не е сигурно, че ще се дължи към момента на сключване на договора, то не е необхоД. и да се включва при формиране на ГПР. Моли се така предявените искове да бъдат отхвърлени.

Претендират се сторените в процеса разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

Не се спори между страните, а и от приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между ответника „Креди Йес” ООД като заемодател и ищцата И. К. Х. като заемател е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за паричен заем № **** от **** г., по силата на който на ищцата е предоставена сума в размер от 700 лв. ( л. 12- 13 от делото ). Отразеният в договора месечен лихвен процент е 3, 400%, годишният процент на разходите е 49, 388%, а задължението следва да се погаси на десет месечни вноски до 16.04.2022г. Съобразно чл. 6, вр. чл. 8 от Договора за кредит, в тридневен срок от сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора две обезпечения, както следва: 1) физическо лицегарант, което следва да отговаря на следните, кумулативно поставени изисквания в чл.

10, ал. 2, т. 1 от приложимите към договора за кредит Общи условия: да има нетен размер на осигурителен доход в размер над 1000 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател по договор за заем, сключен със заемодателя; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ, както и 2) ипотека върху недвижим имот или особен залог върху движимо имущество, или банкова гаранция, или ценна книга, издадена в полза на заемодателя.

При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение за предоставяне на обезпечение, 2 съобразно чл. 8 от договора в тежест на длъжника е да заплати на кредитора неустойка в размер от 522, 58 лева.

По силата на сключения договор за потребителски кредит, на потребителя И. К.

Х. е предаден погасителен план, както и копие от общите условия, приложими към договора за кредит.

От страна на ответника, с отговора на исковата молба се признава, че при формиране на ГПР по кредитното правоотношение, не е включено вземането за неустойка по чл. 8 от договора за кредит. Не съществува спор между страните и че общо платената от ищцата- заемател в полза на ответника- заемодател сума, в насока погашение на задълженията по договора, възлиза на 1129, 99 лева. Посочените обстоятелства са отделени като безспорни и ненуждаещи се от доказване с доклада по делото.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между ответника „Креди Йес“ ООД като заемодател и ищцата И. К. Х. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 700 лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Във връзка с твърденията на ответника за неприложимост на ЗПК, съдът счита за нужно да акцентира върху следното: обстоятелството, че в заявлението за предоставяне на кредитно финансиране, в графа „цел“, ищцата е отразила „зареждане на стока“ не води до заключение, че сумата ще се използва за стопански цели. Без значение е обстоятелството, че ищцата е и представител и неограничено отговорен съдружник в СД „********“. Още повече, че от съдържанието на процесния договор за кредит е явно, че ответникът – заемодател третира ищцата – заемател като потребител на услуга. Така, в чл. 9, чл. 10 и и чл. 14 от процесния договор за кредит, се препраща към разпоредби от Закона за потребителския кредит. Дори в чл. 14 от договора, е посочен адресът на Комисия за защита на потребителите, съобразно изискванията за съдържание на договора, разписани в Закона за потребителския кредит. Тоест, явно е, че в своите отношения страните са постигнали съгласие да бъдат третирани като „кредитор“ и „потребител“.

С оглед констатирания потребителски характер на процесния договор и предвид задължителните разяснения дадени в Решения на СЕС по дело C-600/ 19 Ibercaja banco, по съединени дела C-693/19 SPV Project 1503; C-831/19 Banco di Desio e della Brianza и Дело C-869/19, Unicaja Banco, съдът е длъжен служебно да провери валидността на договора за кредит в неговата цялост. Въпросът за недействителността на договора за кредит на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледан в светлината на процентната стойност на ГПР, разписана в чл. 3, т. 5 от Договора, доколкото са неразривно свързани. Разпоредбите на чл. 6, вр. чл. 8 от Договора, възлагат в тежест за заемателя, в тридневен срок от сключване на договора за кредит да осигури в кумулативност действието на две обезпечения: физическо лице- гарант, което следва да отговаря на поставените изисквания така, както е описано по- горе и ипотека върху недвижим имот или особен залог върху движимо 3 имущество, или банкова гаранция, или ценна книга, издадена в полза на заемодателя.

При неизпълнение на това задължение се дължи отразената в чл. 8 от договора неустойка в размер на 522, 58 лева. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 6 и чл. 8 от Договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те въвеждат скрито възнаграждение за кредитора (което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка).

Изискванията, които клаузата на чл. 6 от договора въвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (700 лв.). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури две обезпечения под формата на физическо лицегарант, което да отговаря на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него ( така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение) и ипотека върху недвижим имот или особен залог върху движимо имущество, или банкова гаранция, или ценна книга, издадена в полза на заемодателя. Следва да се посочи и че очакването е длъжникът по договора за кредит да изпълни това задължение в тридневен срок от подписване на договора за кредит. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са не изпълними от длъжника, кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава като „неустойка“. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК (както вече бе посочено, обстоятелството, че „неустойката“ не е включена в ГПР по договора е факт, който се потвърждава и от самия ответник, в отговора на исковата молба, поради което е и отделен като безспорен и ненуждаещ се от доказване с доклада по делото).

Гореизложените изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в приложимия към договора погасителен план, изначално разсрочва вземането за „неустойка при липса на обезпечение” като при формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за „неустойка“ (л. 13 гръб от делото). В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора (съответно, сигурен разход за потребителя) и като такова е следвало да бъде включено при формиране на годишния процент на разходите.