Решение № 3975 от 20.08.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3975 гр. Пловдив, 20.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Весела П. Кърпачева при участието на секретаря Таня Г. Ангелова като разгледа докладваното от Весела П. Кърпачева Гражданско дело № 20245330103257 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от „Кредит Инс” АД срещу Т. М. И., с която са предявени обективно кумулативно съединени установителни искове по реда на чл. 422, ал.1 ГПК, с правна квалификация чл.79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 ЗЗД и ал.2 и чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване на установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца следните суми: сумата в размер на 1 777,78 лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит *****, сключен между страните, сумата в размер на 240 лева, представляваща договорна лихва за периода 16.09.2023 г. – 16.12.2023 г., сумата в размер на 9,70 лева, представляваща обезщетение за забава за периода 17.09.2023 г. – 21.12.2023 г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 22.12.2023 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед № 483/19.01.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 19286/2023 г. на Районен съд П.. При условията на евентуалност, при установяване, че не е налице валидно облигационно отношение между страните, предявява иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 1 497,58 лева – получена без основание, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска, до окончателното изплащане – иск с правна квалификация чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД.

1

В исковата молба се излагат твърдения, че ищецът е търговско дружество, извършващо дейност като финансова институция по смисъла на чл. 3а, ал.1 от ЗКИ, с основна дейност: отпускане на онлайн краткосрочни заеми. Ищецът сключвал договори за кредит във формата на електронен документ при спазване на изискванията на ЗПФУР, ЗПУПС, ЗЗД и ЗЕДЕУУ. Посочва, че ответникът кандидатствал за получаване на кредит на интернет страницата на ищеца, като предоставил личните си данни за регистрация. В резултат на подадените данни, служител на ищеца се свързал с ответника, който потвърдил своята самоличност и посочил, че желае да получи в заем сумата в размер на 2000 лева. След обработване на данните на ответника, същият е потвърдил сключването на договора чрез имейл, изпратен на посочения от него електронен адрес. По този начин бил сключен процесният договор за кредит ***** и на ответника била предоставена сумата в размер на 2000 лева чрез системата e-pay, която ответникът получил на каса на ***** г. По силата на сключения договор ответникът поел задължение да върне главницата, заедно с договорна лихва и такса „гарант“ на осемнадесет равни месечни вноски в срок до 16.12.2024 г. Ответникът изплатил единствено първите две погасителни вноски в общ размер от 502,42 лева. Крайният падеж за изпълнение на следващите четири вноски бил настъпил, поради което кредита бил обявен за предсрочно изискуем на 19.12.2023 г., за което ответникът бил уведомен на предоставения имейл адрес. Доколкото останалата сума не била изплатена, ищецът депозирал заявление по реда на чл. 410 ГПК, по което било образувано ч.гр.д. № 19286/2023 г. на Районен съд П. и издадена заповед. Ответникът подал в срок възражение срещу същата, поради което ищецът предявява настоящата искова претенция. При условията на евентуалност, ако съдът установи, че не е налице валидно облигаторно отношение, предявява иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 1 497,58 лева – получена без основание, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска, до окончателното й изплащане. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от Т. М. И., със становище за неоснователност на предявените искове. Прави възражение за нищожност на сключения договор за кредит поради противоречие с добрите нрави и неспазване на нормите на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК, във връзка с чл. 22 от ЗПК.

Сочи съдебна практика и такава на СЕС във връзка с нееквивалентност на насрещните престации по договор за заем, касателно уговорената възнаградителна лихва. Възразява, че потребителят е бил заблуден относно действителния размер на ГПР в разрез с изискванията за добросъвестност. Твърди, че на основание чл. 23 2 от ЗПК, ответникът дължи само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и други разходи по заема, тъй като е следвало в ГПР и ГЛП да бъде посочено вземането на кредитора за лихва, прикрито като неустойка, представляващо част от компонентите на ГПР. Претендира определяне и присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По главните установителни искове:

По допустимостта и предмета на производството:

От приетото за послужване ч.гр.д. № 19286 по описа за 2023 г. на ПРС, VI гр.с., се установява, че ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение за процесните суми по чл.410 ГПК № 483/ 19.01.2024 г., с която в полза на заявителя за присъдени сумите, предмет на предявения иск. В срока по чл.414, ал.2 ГПК длъжникът е възразил срещу заповедта, поради което с разпореждане от 26.01.2024 г. и на основание чл.415, ал.1, т.1 ГПК е указано на заявителя да предяви иск за установяване на вземанията си по реда на чл.422, ал.1 ГПК. В законовия едномесечен срок е предявен настоящият иск. Налице е пълен идентитет между претенциите, за които е издадена заповедта за изпълнение, и тези, предмет на производството по делото. Затова предявените искове са допустими.

По основателността на предявените установителни искове:

За основателността им следва да са се проявили в обективната действителност следните материалноправни предпоставки – юридически факти, а именно: наличие на валидно облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит *****, сключен от разстояние, при спазване на изискванията за сключване на такъв вид договори; кредитодателят да е предоставил и кредитополучателят да е усвоил процесната заемна сума; да е настъпила предсрочна изискуемост за връщане на заетата сума, която да е обявена на длъжника съгласно уговореното в договора за кредит. В доказателствена тежест на ищеца при условията на пълно и главно доказване на основание чл.154, ал.1 ГПК е да установи настъпването на посочените юридически факти. Негова е тежестта да докаже и размера на претенциите си.

Процесният договор за кредит е сключен от разстояние, като се намира в приложното поле на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние 3

(ЗПФУР) и Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ). В разпоредбата на чл.6 ЗПФУР е дадена легална дефиниция на договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние, а именно това е всеки договор, сключен между доставчик и потребител, като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключване на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние – едно или повече.

Законът изрично регламентира и тежестта на доказване при тези договори, която е изключително за доставчика (кредитодателят). Съгласно чл.18, ал.1, т.3 ЗПФУР доставчикът следва да докаже, че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора и ако е необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който потребителят има право да се откаже от договора. За доказването на предоставянето на преддоговорна информация, както и за изявления, отправени съгласно този закон, се прилага чл.293 ТЗ, а за електронни изявления – ЗЕДЕУУ.

Съгласно разпоредбата на чл.3, ал.1 ЗЕДЕУУ, електронен документ е електронно изявление, записано върху магнитен, оптичен или друг носител, който дава възможност да бъде възпроизведено. Електронното изявление се счита за подписано при условията на чл.13, ал.1 ЗЕДЕУУ – за електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логическа свързана с електронното изявление за установяване на неговото авторство, но законът придава значение на подписан документ на електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис – чл.13, ал.3 ЗЕДЕУУ. Законът обаче допуска страните да се съгласят в отношенията помежду им да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. Когато посочените предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ. Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът придава на подписания писмен документ. Ако се касае за частен документ, той се ползва с такава сила само за авторството на изявлението.

Възпроизвеждането на електронния документ на хартиен носител не променя характеристиките му. Съгласно чл.184, ал.1, изр. 1 ГПК, той се представя по делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата страна не поиска представянето на документа и на електронен носител, преписът е годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание.

В този смисъл – определение № 169/ 06.04.2017 г., постановено по ч.т.д. № 672 по описа за 2017 г. на ВКС, I т.о., решение № 70/ 19.02.2014 г., постановено по гр.д. № 868 по описа за 2012 г. на ВКС.

В случая, от ангажираните по делото доказателства – електронна заявка за 4 получаване на кредит № ******, разписка за извършено плащане от ***** г., договор № *****, както и общи условия към него, може да се направи извод за възникване на облигационна връзка между страните. Договорът за заем е консенсуален и реален и се счита сключен с факта на предаване на заемната сума на заемополучателя. Този факт се признава от ответната страна в писмения отговор, поради което е отделено за безспорно, че потребителят е получил сумата от 2000 лв. с основание процесния договор за потребителски кредит ***** ***** Поради това за съда се формира безсъмненият извод, че между страните е налице валидно облигационно правоотношение по процесния договор за потребителски кредит с предоставена в заем сума от 2000 лв. и срок на връщането й – 18 месеца.

Ответницата в писмения отговор навежда възражение за недействителност на процесния договор за потребителски кредит на специалните основания на Закона за потребителския кредит. Съдът приема същите за основателни, по следните съображения. Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя.

При тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК следва да се съобрази и нормата на § 2 от ДР на ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. От изложеното следва, че при съмнение в действителния смисъл на законовите разпоредби същите следва да бъдат тълкувани с оглед постигане целите на цитираната Директива 2008/48/ЕО.

Съгласно съображение 19 от Директивата, за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно найпълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в Общността. В съображение 24 от същата директива пък е посочено, че е необходимо на потребителя да се предостави изчерпателна информация, преди да сключи договора за кредит, независимо от това, дали в маркетинга на кредита участва кредитен посредник, или не. Според съображение 31 от Директивата, за да се даде 5 възможност на потребителя да познава своите права и задължения по договора за кредит, този договор следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин.