Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 2052 от 26.04.2023, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 218/2022
Вид
Решение № 2052
Подписан
26.04.2023
В сила
16.06.2023
Състав
Станимира Иванова, Петър Любомиров Сантиров, Ванина Младенова

Цитирани разпоредби

  • чл. 154, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 235, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 259 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 266, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 280 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 288 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 422 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 422, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 69, ал. 1, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 7, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 8 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 55 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 79, ал. 1, предл. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 86, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 92 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 146, ал. 1 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 11, ал. 1, т. 10 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 22 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 23 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 9, ал. 1 · Закон за потребителския кредит

РЕШЕНИЕ

№ 2052 гр. София, 24.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Станимира И.ова

Членове:

Петър Люб. Сантиров

Ванина Младенова при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.а като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20221100500218 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С Решение от 13.10.2021 г., постановено по гр. д. № 23429/2021 г., по описа на СРС, II ГО, 76-ти състав, е частично уважен предявеният от „БНП П.П. Ф.“ С.А., чрез БНП П.П. Ф.“ С.А., клон България срещу Д. М. Г., по реда на на чл. 422, ал. 1 ГПК положителен установителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК за признаване за установено, че Д. М. Г. дължи сумата от 5 652, 32 лв., представляваща главница по Договор за паричен кредит № PLUS-11861594 г., ведно със законната лихва, считано от 05.01.2021г., като искът е отхвърлен за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 13 807, 14 лв., представляваща незаплатена главница, като са отхвърлени и предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителни искове с правно основание чл.

86, ал. 1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД за сумата от 3 022, 81 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 20.09.2018г. до 20.01.2022г., както и за сумата от 1 145, 64 лв., представляваща мораторна лихва за периода 20.10.2018г. до 15.12.2020г.

Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал.

1 ГПК сумата от 120, 77 лв., представляваща разноски в заповедното производство и сумата от 559, 35 лв., разноски в исковото производство съобразно уважената част на иска.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която предявеният установителен иск е отхвърлен за разликата над уважения размер от 5 652. 32 лв. до пълния предявен размер от 13 807, 14 лв., е подадена въззивна жалба от „БНП П.П. Ф.“ С.А., чрез БНП П.П. Ф.“ С.А., клон България, чрез пълномощника си юрк. Н. М., с надлежно учредена власт по делото, с оплаквания за неправилност на решението в обжалваната му част поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на изводите. Поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че договорът е недействителен поради нарушение на предвидените в закона 1 изисквания за размер и вид на шрифта, тъй като при преценката на същите е изхождал единствено от извършеното от него визуално сравнение, без да са използвани познанията на компетентно в тази област лице. Сочи, че съдът не е разграничил договора за кредит от договора за застраховка, за който важат изисквания за форма и съдържание, предвидени в Кодекса за застраховането, както и че дължимите застрахователни премии не представляват такса или комисионна. Моли съда да отмени решението в обжалваната част, като бъде постановено друго, с което предявеният установителен иск бъде изцяло уважен за горницата над 5 652, 32 лв. до пълния предявен размер от 13 807, 14 лв. Претендира разноски.

Ответникът Д. М. Г. не е подал в законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК отговор на въззивната жалба.

Срещу решението в частта, с която е уважен предявеният иск за сумата от 5 652,32 лв., е подадена въззивна жалба от ответника Д. М. Г., чрез назначения му особен представител – адв. И. В., с оплаквания за неправилност на решението в обжалваната му част поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Поддържа, че кредитът не е бил направен предсрочно изискуем с оглед на липсата на отправяне на надлежна покана. Моли съда да отмени решението в обжалваната му част, като постанови друго, с което предявеният установителен иск да бъде изцяло отхвърлен.

Ищецът „БНП П.П. Ф.“ С.А., чрез БНП П.П. Ф.“ С.А., клон България е подал в законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложени съображения. Поддържа, че ответникът дължи изпълнение на онази част от дълга, по отношение на която е настъпил падежът, уговорен от страните. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а решението потвърдено в обжалваната му част. Претендира разноски.

Решението в частта, с която предявените по реда на чл. 422 ГПК установителни искове с правно основание чл. 92 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени, не е обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.

Жалбите са подадени в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страни в процеса, като жалбоподателят ищец е заплатил дължимата държавна такса, а особения представител не дължи такава, поради което са допустими.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното:

Не е спорно по делото, че по силата на сключен договор за потребителски кредит № PLUS-11861594 ищецът се е задължил да отпусне на ответника заем в общ размер на 20 000, 00 лв., за срок от 74 месеца, като ищецът е изпълнил задължението си да предостави уговорената сума на кредитополучателя, а за същия се е породило задължение да изплаща дължимите вноски, съгласно уговорен между страните погасителен план, неразделна част от 2 сключения договор за потребителски кредит. Спорно между страните се явява наличието на основание за заплащане на претендираната от ищеца сума, представляваща неизплатена част от дължимата главница по процесния договор.

При съобразяване на наведените от ищеца оплаквания във връзка с отхвърлянето на предявения установителен иск за разликата над установения размер от 5 652, 32 лв. до пълния предявен размер от 13 807, 14 лв. следва да бъде взето предвид съществуващото за съда задължение съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК служебно да следи за нищожността по чл. 146, ал. 1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. В настоящият случай, съдът, като взе предвид, че получаването на кредита при предлаганите условия/т. 1 от условията по договора/ включва заплащането на застрахователна премия за покупка на застраховка "Защита на плащанията", която обаче застрахователна премия не е включена в определения ГПР съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, констатира, че е налице противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което води до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК /в този смисъл са и съображенията, споделяни и от настоящия състав, възприети в постановеното по реда на чл. 288 ГПК Определение № 50685 от 30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г. о., ГК /.

Съгласно чл. 23 ЗПК, в този случай кредитополучателят дължи връщане само на остатъка от главницата, след приспадане на заплатените от него на ищеца суми, но не дължи лихва или други разходи по кредита. С оглед на обстоятелството, че кредитодателят е отпуснал и предоставил на кредитополучателя сумата от 20 000, 00 лв., представляваща главница по сключения договор за потребителски кредит, при преценка на основателността на иска за главница следва да бъде взето предвид каква част от чистата стойност на кредита е била погасена от ответника. Съгласно представената по делото съдебно-счетоводна експертиза, неоспорена от страните и която настоящият състав намира за обективно и достоверно дадена и кредитира с доверие, вещото лице е посочило, че след извършените погасявания от страна на ответника размерът на задължението на непогасената главница възлиза в размер на 13 507, 14 лв., както и 300, 00 лв., представляващи непогасена главница за застраховка. Като съобрази вече изложеното по отношение на липсата на валидно възникнало задължение за заплащане на застрахователната премия, настоящият състав достига до извод, че по делото е установено при условията на пълно и главно доказване в съответствие с разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, че вземането на ищеца възлиза в размер на сумата от 13 507, 14 лв., представляваща непогасена сума от чистата стойност, предоставена по Договор за паричен кредит № PLUS-11861594. При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Когато недействителността бъде констатирана в производството по чл. 422 ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита.

Това следва от характеристиката на договора за потребителски кредит. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК. Поради което и при установена в хода на исковото производство по чл. 422 ГПК недействителност на договор за потребителски кредит, съгласно чл. 23 ЗПК, предявеният иск следва да бъде уважен с установяване на дължимата чиста стойност на 3 кредита, без да е необходимо вземането за чистата стойност да бъде предявено от кредитора с иск по чл. 55 ЗЗД /в този смисъл и Решение № 50259 от 12.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3620/2021 г., III г. о., ГК, както и Решение от 28.11.2022 г. по т.д. № 1023/2020 г., І т.о. на ВКС/.

Доколкото настоящият състав достига до извод за недействителност на процесния договор поради противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и с оглед на обстоятелството, че решението е обжалвано само в частта, с която е отхвърлен предявеният установителен иск за главницата над разликата от уважения до пълно претендирания размер, като решението в частта, с която са отхвърлени предявените искове за възнаградителна и мораторна лихва не е обжалвано, поради което и е влязло в законна сила, то с оглед на предмета на въззивната проверка не е било необходимо допускането по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК на съдебно-техническа експертиза за определяне на вида и размера на шрифта, с който е изготвен процесният договорът за потребителски кредит, тъй като изясняването на същия въпрос се явява ирелевантно по отношение на определянето на размера на дължимата се сума по договора за потребителски кредит.

За пълнота на изложението следва да бъде обсъдено и наведеното във въззивната жалба на ответника оплакване за неправилност на решението, поради несъобразяване на липсата на предсрочна изискуемост, настъпила по отношение на процесния договор. С оглед на вече изложените аргументи за недействителност на договора за потребителски кредит и произтичащата от нея необходимост кредитополучателят да върне единствено чистата стойност на предоставената парична сума на основание чл. 23 ЗПК, ирелевантна се явява преценката на обстоятелството относно настъпването на предсрочна изискуемост на кредита, тъй като ответникът дължи връщане на непогасената част от предоставената по договора чиста стойност по кредита по силата на разпоредбата на чл. 23 ЗПК, възлизаща в размер на 13 507, 14 лв.