Решение № 208 от 18.02.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 208 гр. София, 18.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Светлин Михайлов

Членове:

Даниела Христова

Цветомира П. Кордоловска Дачева при участието на секретаря Красимира Г. Георгиева като разгледа докладваното от Цветомира П. Кордоловска Дачева Въззивно гражданско дело № 20251000501044 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.

С решение № 4575 от 29.07.2024 г., постановено по гр. д. № 5522/2022 г. по описа на Софийски градски съд, ответницата Ц. И. С. е осъдена да заплати на ищцата К. Д. Г. на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240 ЗЗД сумата 67 247 лв. главница по договор за заем от 20.06.2019 г. и от 24.06.2019 г., както и сумата 2 753 лв., възнаградителна лихва, ведно със законната лихва от 30.05.2022 г. до окончателното изплащане. Със същото решение съдът е осъдил Ц. С. да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на К. Г. разноски по делото в размер на 300 лв., на адв. В. сумата 2630 лв. адвокатско възнаграждение, както и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на СГС държавна такса в размер на 2500 лв. С определение № 1241 от 22.01.2025 г. съдът е отказал да измени решението си в частта за разноските по реда на чл.

248 ГПК.

Недоволна от така постановеното решение и от определението по чл.

248 ГПК е останала ответницата С., която ги обжалва с оплаквания за неправилност поради допуснати нарушения на материалния закон, на съществени процесуални правила и необоснованост.

Въззивницата Ц. С. поддържа, че съдът необосновано е приел, че нейният наследодател И. С. и въззиваемата К. Г. са били обвързани от договор 1 за заем, какъвто не се установява да е бил сключван между тях от събраните доказателства по делото, а и ищцата не е разполагала със сумата, преведена за погасяване задълженията на наследодателя С.. Оспорва се и задължението за възнаградителна лихва, което може да възникне само ако е било уговорено в писмена форма, която в случая не е била спазена. Развити са и съображения за нищожност на издадения запис на заповед. Искането към въззивната инстанция е решението да бъде отменено и предявените искове – отхвърлени изцяло.

Въззиваемата К. Д. Г. оспорва жалбата по съображения, изложени в депозирания в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК писмен отговор. Претендира разноски.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта му - само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. При така очертаните правомощия Софийският ап е л а т и в е н съд като съобрази наведените от страните доводи във връзка с представените доказателства по делото, приема от фактическа и правна страна следното:

Предявени са обективно кумулативно съединени осъдителни искове от К. Д. Г. срещу Ц. И. С. с правно основание чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД и с предмет връщане на предоставен от ищцата на наследодателя на ответницата И. С. паричен заем в размер на 67 247 лв., както и заплащане на сумата 2 753 лв. представляваща възнаградителна лихва, ведно със законната лихва от подаването на исковата молба на 30.05.2022 г. до окончателното изплащане на сумите.

От фактическа страна при съвкупна преценка на събраните доказателства се установява, че ищцата К. Г. живяла на съпружески начала с бащата на ответницата И. С. в продължение на около 20 години. На 20.06.2019 г. Г. продала свой недвижим имот, представляващ дворно място с площ от 899 кв. м. в кв. Княжево, гр. София, за продажна цена по нотариален акт в размер на 31 293,28 лв. На същия ден тя превела от своя банкова сметка по сметка на НАП сумата 60 000,00 лева за погасяване на публични задължения на И. С., а на 24.06.2019 г. превела от същата своя сметка на НАП още 7 247,00 лв.

Посоченото и в двете платежни нареждания основание е „задължения към НАП“. На 09.12.2019 г. И. С. издал запис на заповед, с който се е задължил на 30.09.2020 г. да заплати на К. Г. сумата 70 000 лева. Не се спори, че на падежа сумата не е била платена от издателя. На 29.04.2022 г. И. С. починал, оставяйки за свой единствен наследник по закон ответницата Ц. С., негова дъщеря. На 12.05.2022 г. ищцата Г. поканила ответницата С. да й заплати сумата 70 000 лв., но последната отказала.

При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна, че по делото не се доказва наличие на валидно облигационно правоотношение по договор за заем, което да е обвързвало ищцата и наследодателя на ответницата. Сумата от общо 67 247 лв., за която се твърди, че е главница по два договора за заем, съответно за сумите 60 000 лв. и 7247 лв., не е броена лично на заемателя. Средствата са наредени от сметка на 2 ищцата за погасяване на задължения на бащата на ответницата, но по делото не се установява това да е извършено при уговорка за връщането им.

Плащането на чуждо задължение може да бъде осъществено на различни основания - по делегация, за да бъдат избегнати вреди, като дарение, при правен интерес и встъпване в правата на кредитора (чл. 74 ЗЗД) и пр.

Възможно е плащането да е направено и при начална липса на основание или при отпаднало такова. Ето защо, в случай, че се твърди плащане на чуждо задължение по нареждане на длъжника и при поето задължение от негова страна за връщане, платилият следва да докаже наличието на тези вътрешни отношения. С оглед на изложеното в тежест на ищцата Г., съгласно чл. 154, ал.1 ГПК, е да докаже сключването именно на договор за заем. Съгласно разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД, с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Следователно, не е достатъчно да се установи предаване на сумата или плащането й в интерес на получателя, а съглашение, същата да бъде върната. Договорът за заем е реален, тъй като облигационната обвързаност възниква със самото предаване на парите в собственост на заемателя, но това предаване трябва да бъде предшествано от съвпадащи волеизявления на страните, т. е. да бъде постигнато съгласие за заема, съответно - относно съществените елементи на договора. В случая би била налице хипотезата на т.нар. косвен заем, само ако заемните средства се предоставят от кредитора в полза на посочено от длъжника трето лице по негово нареждане и при поето задължение за връщането им. Такива данни по делото липсват. Показанията на свидетелите, разпитани пред първата съдебна инстанция в тази връзка, не са достатъчни, но дори и да установяваха договор за косвен заем, те не биха могли да бъдат ценени поради забраната на чл. 164, ал.1, т.3 ГПК да бъде установяван договор на стойност над 5000 лв. със свидетелски показания. С оглед на изложеното, безпредметно е изследването на обстоятелството дали ищцата е разполагала със сумата, която е наредила в полза на НАП за погасяване задълженията на наследодателя на ответницата, щом не е доказано основанието, на което е извършено плащането. Тъй като искът се основава само на сключения договор за заем, но не и на абстрактната сделка, валидността на издадения запис на заповед, респ. наличието на задължение по менителничния ефект, са правно ирелевнтни за изхода на спора на предявеното правно основание.

С оглед изложеното, искът за връщане на главницата по чл. 240, ал. 1 ЗЗД следва да бъде отхвърлен, като неоснователен.

Предвид акцесорният характер на вземането за уговорена лихва спрямо това по главния дълг, при извода за липса на валидно заемно правоотношение, което да обвързва страните, като неоснователен следва да бъде отхвърлен и искът по чл. 240, ал. 2 ЗЗД. Независимо от това, дори между ищцата и наследодателя на ответницата да е бил сключен договор за заем, в размер на преведените от нея средства за погасяване на негови публични задължения, съединеният иск за възнаградителната лихва отново се явява неоснователен.

Съгласно чл. 240, ал. 2 ЗЗД такава се дължи само ако е била уговорена 3 писмено. В настоящия случай страните не са оформили съглашението си в нужната за действителността му писмена форма. Ето защо, искът за присъждане на възнаградителна лихва в размер на сумата 2 753 лв. следва да бъде отхвърлен и на това самостоятелно основание.

Поради несъвпадане на изводите на двете съдебни инстанции обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което предявените искове бъдат отхвърлени. При този изход на делото обжалваното решение следва да бъде отменено и в частта за разноските. На отмяна подлежи и определението за разноските, което се атакува с частна жалба.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемата Г. следва да заплати на въззивницата С. сумата от общо 5536.36 евро, представляваща сторените разноски общо за двете съдебни инстанции, от които 2808.91 евро направени разноски пред СГС, 719.78 евро държавна такса за въззивната жалба, 7.67 евро държавна такса за частната жалба и 2000 евро - адвокатско възнаграждение за защитата пред въззивния съд.

Воден от горното, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 4575 от 29.07.2024 г., постановено по гр. д. № 5522/2022 г. на Софийски градски съд, както и определение № 1241/22.01.2025 г. по гр. д. № 5522/2022 г. на СГС, В ЧАСТТА, с която Ц. И. С. е осъдена да заплати на К. Д. Г. на основание чл. 240 ЗЗД сумата 2 753 лв., представляваща възнаградителна лихва по договор за заем от 20.06.2019 г. и от 24.06.2019 г., и вместо това ПОСТАНОВЯА:

ОТХВЪРЛЯ предявените от К. Д. Г. с ЕГН-**********, със съдебен адрес: гр. София, ул. „Г. С. Раковски“ № 99, ет. 9, офис 12, чрез адв. Х. В., срещу Ц. И. С. с ЕГН-********** със съдебен адрес: гр. София, бул.

„Македония“ № 9, чрез адв. С. К., искове с правно основание чл. 240, ал.1 и 2 ЗЗД за заплащане на сумата 67 247 лв. главница по договори за заем от 20.06.2019 г. и от 24.06.2019 г., сключени с наследодателя И. Н. С., както и на сумата от 2 753 лв., представляваща възнаградителна лихва по тях.

ОСЪЖДА К. Д. Г. с ЕГН-********** със съдебен адрес: гр. София, ул.

„Г. С. Раковски“ № 99, ет. 9, офис 12, чрез адв. В., да заплати на Ц. И. С. с ЕГН-********** със съдебен адрес: гр. София, бул. „Македония“ № 9, чрез адв. К., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 5536.36 евро, представляваща сторени съдебни разноски за двете съдебни инстанции.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщаването му на страните, чрез връчване на препис от същото.

4

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5