Решение № 81 от 08.07.2020, Апелативен съд - Варна

Личните данни в текста са заличени.

Р Е Ш Е Н И Е

№ 81/08.07.2020 г. гр.Варна

В И М Е Т О

Н А Н А Р О Д А

Варненският апелативен съд, гражданско отделение, в публично заседание на десети юни две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА

ДЖАМБАЗОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА

РОСИЦА СТАНЧЕВА при секретаря Юлия Калчева като разгледа докладваното от съдия Р. Станчева въззивно гражданско дело № 95 описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно, образувано по въззивна жалба на Г.А.К., чрез процесуален представител адв. З. против решение № 1457/06.12.2019г. на ОС - Варна, постановено по гр.д. № 735/2019г., с което е отхвърлен предявения от въззивника против Община Варна иск за приемане за установено в отношенията между страните, че Г.К. е собственик на недвижим имот, находящ се в гр.Варна, ***-А, съставляващ ПИ с идентификатор №

*** по КК, с площ от 983 кв.м. и подробно посочени граници, въз основа на давностно владение, осъществявано в периода от 1992г. до предявяване на иска, на основание чл.124 ал.1 ГПК.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение като постановено при допуснати процесуални нарушения и в противоречие с материалния закон. Оспорва се изводът на съда за недоказаност на твърдението му за осъществявана фактическа власт върху процесния имот, доколкото с доклада е прието, че това обстоятелство е безспорно, а в същото време е формиран мотив за липса на ангажирани доказателства. Излагат се и доводи за неправилно приета фактическа обстановка, която не кореспондира на доказателствата по делото, както и направата на изводи в противоречие с приложимите правни норми. Иска се от настоящата инстанция да отмени първоинстанционното решение и реши спора като уважи предявения иск за собственост, ведно с присъждане на разноски за двете инстанции.

В с.з., чрез процесуален представител жалбата се поддържа.

В срока по чл.263 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна - Община Варна, с който жалбата се оспорва като неоснователна. По същество, чрез процесуален представител се пледира за потвърждаване на съдебния акт като правилен и законосъобразен. Претендира се присъждане на разноски.

При извършената проверка по валидността на обжалваното решение, съобразно нормата на чл. 269 ГПК не се откриват пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост.

Предявен е иск с правно основание чл.124 ал.1 ГПК.

В исковата си молба въззивникът Г.А.К. е навел твърдения, че през 1992г., въз основа на неформално дарение, извършено от неговите родители е установил владение върху ПИ с идентификатор ***, с площ от 983 кв.м., находящ се в гр.Варна, ул."Дубровник" № 60А. От този момент е осъществявал непрекъсната и необезпокоявана фактическа власт, считайки имота за свой. Това владение е продължило повече от 20 години и не е било оспорвано до момента, в който е предприел действия по снабдяване с документ за собственост. Твърди, че тогава е установил, че през 2014г. е бил съставен АОС, с оглед на който ответната страна - Община Варна оспорва правото му на собственост. Навеждат се доводи, че този имот никога не е бил владян от общината и същата не притежава претендираните с АОС права. С оглед на това е предявил и иска си за приемане за установено, че е собственик на гореописания имот, на основание давностно владение, осъществявано от 1992г. до настоящия момент.

С отговора по чл.131 ГПК исковата претенция е оспорена с възражения, че процесният имот е общинска собственост на основание § 42 от ПЗР на ЗОС, не са налице предпоставките на чл.79 ЗС, както и че същият не е придобит по давност предвид въведения мораториум с §1 ДР на ЗС.

Съдът, съдът като взе предвид наведените в жалбата оплаквания, становищата на страните по съществото на спора, събраните по делото доказателства и приложимия закон, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

С оглед въведеното в предмета на спора правно основание на претендираното от въззивника право на собственост в негова тежест е да докаже наличието на фактическия състав на придобивната давност - осъществявана необезпокоявана и непрекъсната фактическа власт върху процесния имот в изискуемия се по чл.79 ЗС срок, при отчитане липсата на възражения от ответната страна, насочени срещу установената в чл.69 ЗС презумция и фактически твърдения, изключващи намерението за своене. В тежест на въззиваемата Община Варна е да докаже правоизключващите си възражения, в частност наличието на твърдяната пречка за придобиване на имота въз основа на изтекла за въззивника придобивна давност, в това число и това, че същият съставлява частна общинска собственост.

В тази връзка, настоящият състав приема, че разпитаните във въззивното производство свидетели /св.Й. Т. и св.Д.

А./ установяват, че от 1968 година процесният имот е владян непрекъснато от семейството на въззивника, като същите заявяват, че знаят този имот към момента като негов. Според показанията им мястото е оградено и обработвано, в него се отглеждат зеленчуци, има засяти дръвчета, за периода от 1968г. до настоящия момент не знаят и не са виждали друг да ползва имота или да предявява претенции спрямо него.

Тези показания кореспондират на установеното фактическо състояние на имота към настоящия момент съгласно заключението на проведената в първоинстанционното производство СТЕ. Според същото, при извършения оглед вещото лице е констатирало, че имотът е ограден, поддържан, мястото е обработено и подготвено за засяване. Наред с това ответната страна не е навела възражения, респ. ангажирала доказателства, които да сочат на прекъсване на владението. Приетите писмени доказателства за признати с КНА права на трето за процеса лице относно намиращата се в имота на постройка не разколебават посоченото от свидетелите и не установяват прекъсване на упражняваната от въззивника фактическа власт върху дворното място, в това число и към претендирания от него период на своене /1992г. - 2018г./.

Съгласно заключението на СТЕ според действащата към момента КК на гр.Варна имотът е заснет с идентификатор № ***, с площ от 982 кв.м., записан в кадастралните регистри като частна общинска собственост и е идентичен на имот със стар кадастрален № 52. Вещото лице е констатирало, че съобразно действалите преди това кадастрални и регулационни планове в процесния имот се включват части от стари имоти с пл.№ 3227 и пл.№ 3227 по КП от 1956г., графично посочени на изготвената към заключението комбинирана скица и по отношение на които имоти са налични заповеди за отчуждаване от 1967г. и 1974г., описани в заключението. Съгласно одобрен със Заповед № 115/25.09.1987г. РП теренът, в който попада процесния имот е отреден за "Детски дом и ясли", а в разписния лист към изготвен през 1988г. кадастрален план, без издадена нарочна заповед за одобряването му същият е записан като двор на ТК "Балкантурист". Със Заповед №

Г-39/10.05.2011г. е одобрен действащия ЗРП, съобразно който за имота е отреден УПИ ІІІ-51, с предназначение "За обществено обслужване".

Видно от приетите по делото писмени доказателства за имота са били съставяни няколко последователни актове за частна общинска собственост, като първият от тях е АОС № 5171/23.09.2008г., в който имотът е описан със стария му пл.№ 52 с площ от 1 044 кв.м. и посочено придобивно основание - § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС. В последващите АОС имотът е описан с новия си идентификатор по КК и съответната му към настоящия момент площ по заснемането, без промяна на първоначално вписаното придобивно основание.

Няма данни за съставяни АДС.

Цитираната в коментирания АОС разпоредба на § 42 от ЗОС, сочена като основание за претендираните от въззиваемата страна права на собственост в настоящия процес, предвижда, че с влизането й в сила застроените и незастроените парцели и имоти - частна държавна собственост, отредени за жилищно строителство и благоустройствените мероприятия на общините, съгласно предвижданията на действащите към влизането на този закон в сила подробни градоустройствени планове преминават в собственост на общините. В тази връзка е и основния спорен въпрос между страните, а именно, дали процесният имот действително е бил отчуждаван за предвиждания по застроително-регулационните планове, което да обоснове трансформирането на държавната собственост в общинска, на основание § 42 от ЗОС и това да съставлява пречка за придобиването му въз основа на осъществяваното от въззивника давностно владение с оглед съществуващата до 1996г. забрана за това, а впоследствие и с оглед разпоредбата на § 1 от ДР на ЗС.

Видно от приетите по делото писмени доказателства е, че с решение № 13 по Протокол 22/08.02.1967г. на ИК на ГНС - Варна е била отчуждена част от дворище с пл.№ 3227, собственост на М. Д. Н., А. Д. Н., М. Н., Д. Л. Н. и Г. Щ. Н.. Отчуждаването е извършено за предвидено по ЗРП жилищно строителство. Съгласно направените уточнения в настоящата инстанция майката на въззивника е един от тези бивши собственици.

Останалата част от имот пл.№ 3227 е предмет на Заповед № 1022/08.06.1974г. по чл.98 ЗТСУ /отм./, съгласно която тази част се отчуждава, ведно със сградата за предвидено по ЗРП мероприятие "Детски дом и ясли" на КК "Балкантурист". За същото мероприятие е извършено и отчуждаване на част от имот пл.№ 3228, собственост на Тодорка Момчева, съгласно Заповед № 1023/08.06.1974г.

Съпоставката между посоченото основание за извършените с тези две заповеди отчуждавания от 1974г. и вписванията в действалите планове, вкл. и КНА в полза на "Златни пясъци" АД като правоприемник на ТК "Балкантурист" вр. чл.17а ЗППДОбП обуславя и извода, че същите касаят именно включените в процесния имот *** части от бившите имоти с пл.№ 3227 и пл.№ 3228.

Коментираните заповеди са оспорени от въззивника като неподписани от компетентния орган по чл.95 ЗТСУ /отм./. В тази връзка по делото са проведени две СГЕ, от заключенията по които се установява, че подписите в тях не са на изпълняващия към датата на издаването им Председател на ИК на ГНС С. Й., Заповед № 1023/08.06.1974г., касаеща отчуждаването на имот пл.№ 3228 е подписана от арх. Н. П. - първи зам.председател на ИК на ГНС и пряко отговарящ за въпросите по архитектурата, благоустройството и строителството /видно от Протокол № 1/20.01.1974г./, а Заповед № 1022/08.06.1974г. относно имот пл.№ 3227 не е подписана нито от този зам.председател, нито от зам.председател С. Д.. Авторството на тази заповед не е установено в настоящото производство.

Съгласно константната съдебна практика издаденият от некомпетентен орган административен акт е нищожен и като такъв не поражда правни последици. В тази връзка разпоредбата на чл.95 ЗТСУ /отм./ в ред. към 1974г. /ДВ бр.29/1973г./ предвижда, че отчуждаването се извършва с мотивирана заповед на председателя на изпълнителния комитет на окръжния, съответно градския народен съвет. Именно той се явява и компетентния орган да издаде заповедта по чл.98 ЗТСУ /отм./. Заместване от зам.председател е допустимо само в хипотезата на чл.52 от Закона за народните съвети /въз основа на изрична заповед/. Едва с изменението съгласно ред. ДВ бр.45/1984г. е предвидена възможност с решение на Изпълнителния комитет функциите на председателя по отчуждаването да бъдат предоставени на негов заместник, в който случай нарочна заповед за заместване от ресорния зам.председател не е необходимо /в т.см. Решение № 253/2010г. по гр.д. № 483/2009г. на ВКС, І г.о./.

По настоящото дело въззиваемата страна, която носи доказателствената тежест за установяване твърдяното от нея отчуждаване не е ангажирала доказателства, сочещи на възлагане на функции по заместване на подписалият Заповед № 1023/1974г. от зам.председателя Нягол Петков в съответствие с редакцията на чл.95 /ДВ бр.29/1973г./, нито такива, доказващи лицето и компетентността му за издаване на Заповед № 1022/1974г. С оглед на това и двете заповеди се явяват издадени от некомпентентен орган и като такива са нищожни. Същите не са породили своето отчуждително действие, поради което и процесният имот, включващ части от бившите имоти 3227 и 3228, макар и по предвиждания на ЗРП да е бил отреден за обществени мероприятия не е бил държавна собственост, съответно не е преминал в патримониума на Общината по силата на §42 ЗОС. Следователно не е била налице и забрана за придобиването му по давност, респ. разпоредбата на §1 ДР на ЗС не намира приложение.