Определение № 2556 от 14.10.2024, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2556 гр. София, 10.10.2024 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в закрито заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ася Събева

Членове:

Елена Тахчиева

Кристина Филипова като разгледа докладваното от Ася Събева Въззивно частно гражданско дело № 20241000502569 по описа за 2024 година

Производство по чл.274 ал.1 т.1 вр.чл. 298 ГПК.

Производството по делото е образувано по подадена частна въззивна жалба от Е. Х.

В. срещу определение № 10501 / 04.07.2024 г. постановено по гр. д. № 2473/2024 г. по описа на СГС, ГО, 16 състав, с което производството е прекратено като недопустимо на основание чл. 298, ал. 1 ГПК, поради наличие на СПН.

Определението е било съобщено на жалбоподателя на 17.07.2024г.

Частната жалба срещу това определение е била депозирана на 17.07.2024г., т.е. преди изтичане на преклузивния едноседмичен срок за обжалване на същото.

Жалбоподателят Е. Х. В. изтъква факта, че както в депозираната ИМ, така и с допълнителната/уточнителна/ такава от 25.04.2024 г. недвусмислено се сочи, че страните са имали уговорка ,прехвърлената с процесната сделка вещ, да не остане в собственост на купувача/ ответника/ в случая. Освен вече твърдяната уговорка за обратно изкупуване, по която като наведено основание има вече сила на присъдено нещо, принципната договорка между страните е била купената вещ от купувача да остане само временно в неговия патримониум. И точно това е неправомерната цел, която се преследва с тази сделка.

Обратното изкупуване съвсем не е единствената уговорка от фактическа страна, както се приема с обжалваното определение, а както е посочено и с допълнителната уточнителна молба страните са се договаряли процесната недвижима вещ освен да и бъде върната собствеността, но и евентуално да бъде прехвърлена/съответно продадена/ на трето лице при условие, че ишцата не успее да върне парите на ответника, използвани за погасяването на нейното старо задължение. Ето защо макар и да са сходни от фактическа страна условията при които са се уговорили страните да сключат процесната сделка, то основанието на предявения иск в настоящето производство не е по чл.26 ал.1 пр.1 ЗЗД,/както неправилно 1 е приел СГС/, а е по чл.26 ал.1 пр.2 ЗЗД, а именно за установяване нищожността на въпросната сделка поради заобикалянето на закона, а не поради противоречие. И това е така, тъй като с нея окончателния резултат, който се преследва, е постигане на една незаконна цел.

Затова ВКС с определението си от 09.08.2023 г. стр.5 при разглеждане на спор между същите страни със същия предмет, но на друго основание, приема, че иск с това основание /чл.26 ал. 1 пр.2/ не е бил предявяван до този момент. Моли за отмяна на постановеното определение за прекратяване.

Съдът като взе предвид изложените от страните доводи и представените доказателства намира частната жалба за редовна и допустима, а разгледана по същество – същата е неоснователна.

Производството по делото е образувано по искова молба вх. № 24103 от 29.02.2024г. от Е. Х.

В. срещу С. Л. П. и И. Д. П. по иск за прогласяване на нищожност на договор, поради заобикаляне на закона при следната фактическа обстановка:

На 10.08.2012г. Е. В. е сключила договор за кредит с небанкова организация - „Вива кредит“ ООД в размер на сумата от 30 000 лв. Тъй като лихвите по отпуснатия й кредит, както и неустойката (0,1% дневно) са високи, връщането на кредита станал непосилен за нея. С. Л. обещал да изтегли кредит от „Банка ДСК“ ЕАД, близък до размер на кредита на ищцата, като впоследствие срещу задължение да му върне така изтегления кредит, С. П. ще й прехвърли обратно апартамента. При тези условия, Е. В. се е съгласила да извърши продажбата на 16.04.2013 г. На 16.04.2013 г. ищцата сключила с ответниците договор за покупко - продажба на собствен недвижим имот, представляващ апартамент № 64, в гр. ***, кв. „***“, бл. *, вх. Г, ет. 2, с площ 84,90 кв.м., описан в нотариален акт № 2, том 2 по нот. дело № 145 от 2013 г., тъй като имала финансови задължения, а ответникът С. Л. й обещал да „спаси“ единственото жилище. След като му прехвърлила собствеността върху имота, С.

П. действително изтеглил кредит, но не до размера, до който се договорили (50 000 лв.), а в по-голям размер от дълга й към „Вива кредит“ ООД, а именно от 112 900 лв. Освен това отказал да прехвърли обратно апартамента, в който ищцата живее със семейството си и майка си. Започнал да твърди, че я е пуснал в имота под наем. Ето защо, моли покупко продажбата от 16.04.2013 г. да бъде призната за нищожна, като сключена при заобикаляне на закона, на основание чл. 26, ал.1, пр. 2 ЗЗД.

СГС е дал задължителни указания на ищцата, след което е преценил, че между обстоятелствената част на ИМ и петитума е налице противоречие, тъй като се атакува договор, поради противоречие на закона, а именно – чл.209 ЗЗД с оглед уговорката за обратно изкупуване и временен характер. На това основание между страните вече е налице СПН, тъй като в ИМ се излагат обстоятелства, свързани с продажба с уговорка за изкупуване - иск с правна квалификация по чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД нищожност поради противоречие със закона, вр. чл. 209 ЗЗД), които очевидно не съответстват на петитума на ИМ - прогласяване нищожност на продажбата поради заобикаляне със закона. Затова и доколкото правната квалификация е предоставена на съда, независимо от посочената в ИМ, е приел, че е сезиран с иск за нищожност, поради 2 противоречие на закона, по който между страните е налице влязло в сила съдебно решение.

Настоящата съдебна инстанция споделя горните правни изводи по следните съображения:

Силата на пресъдено нещо е една от абсолютните отрицателни процесуални предпоставки за правото на иск. Решаването на правния спор с влязло в сила решение има за последица недопустимост на последващ процес между същите страни със същия предмет /чл.299 ГПК/, т.е. решеният с влязло в сила решение спор не подлежи на пререшаване.

Между страните са налице вече две влезли в сила решения, както следва: по гр.д. № 7147/2015г. на СГС, I ГО, 14 състав, както и по гр.д. № 2364/2019 г. на СГС, I ГО, 3 състав, въз основа на една и съща фактическа обстановка, но при различни правни основания по чл.26 ЗЗД. Спорен е въпросът дали процесната трета по ред претенция е недопустима с оглед наличието на СПН между страните, по смисъла на чл.299 ГПК, което препятства образуването на нов процес при същите факти и същия иск - обявяване на сделката за нищожна.

По въпроса за обективните и субективни предели на силата на пресъдено нещо е налице задължителна за съдилищата съдебна практика - т. 18 на ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС и т. 2 на Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. на ВКС по т. д.

№ 3/2016 г., ОСГТК на ВКС и трайна и последователна практика на ВКС. Според задължителните разяснения на тълкувателните актове, със СПН се ползува само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото.

Предмет на делото е претендираното или отричано от ищеца спорно субективно материално право, което се въвежда в процеса чрез правното твърдение на ищеца, съдържащо се в исковата молба. В исковата молба ищецът следва да индивидуализира спорното материално право чрез основанието и петитума на иска. Основанието на иска обхваща твърдените от ищеца факти и обстоятелства, от които произтича претендираното субективно материално право, т. е. правопораждащите юридически факти. Спорното право се индивидуализира и чрез неговите субекти /страни по материалното правоотношение/, посочени в основанието на иска.

Чрез петитума на исковата молба ищецът конкретизира неговото съдържание /в какво се състои претендираното или отричаното право, исканата правна промяна/ и вида на търсената защита /дали ищецът иска установяване на съществуването или несъществуването на спорното право, или осъждане на ответника, или правна промяна/. Правната квалификация на спорното право се определя от съда въз основа на заявените от ищеца основание и петитум. Обективните предели на СПН очертават нейния предмет - правоотношението, чието съществуване или несъществуване е установено по делото, и субективното материално право, което произтича от него, а субективните предели - страните по материалното правоотношение, както и лицата, които, макар и да не са страни, са обвързани от установеното положение. Белезите, които индивидуализират всяко материално 3 правоотношение и съответно субективно материално право, представляват обективни предели на СПН, а именно: юридическите факти, от които спорното право произтича, съдържанието на спорното право /в какво се състои то/ и неговото правно естество /правна квалификация/. Субективното материално право не може да бъде установено извън правопораждащите го факти, извън основанието му. Страните по материалното правоотношение са необходимата част от обективните и субективни предели на СПН.

Когато искът е за установяване на факт, обективните предели на СПН обхващат само съответния факт, а субективните предели - лицата, за които осъществяването на този факт има правно значение. Следва да се има предвид и това, че ищецът по установителен иск за нищожност на правопораждащ факт не е длъжен да изчерпи всички основания за нищожност. Той може да се позове само на едно или няколко от тях и само те стават предмет на делото. Няма процесуална пречка в отделно производство да се позове и на друго основание за нищожност. 3адължение за изчерпателност по изрично разпореждане на закона е възложено единствено на ответника.

Практиката на ВКС, в т.ч. и тази, на която се позовава касаторът, дава тълкуване, че за да са налице предпоставките на чл. 299 ГПК, който въвежда забрана за пререшаемост на спор, по който е налице влязло в сила решение, следва да е установен пълен идентитет - обективен и субективен между това решение и по-късно заведения правен спор, като липсата на обективен идентитет, изключва приложението на чл. 299 ГПК - решение № 143 от 7.12.2010 г. по т. д. № 1100/2009 г., I т. о., както и че със СПН се ползва решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото и за да е налице СПН, която да обуслови непререшаемост на спора, с който съдът е сезиран, следва между същите страни да е бил разрешен спор за същото спорно материално право, а когато, макар и между същите страни, е бил разрешен спор за друго материално право, не е налице СПН по смисъла на чл. 298, ал. 1 и, ал. 2 ГПК - решение № 136 от 22.02.2016 г. по гр. д. № 1872/2015 г., II г. о.

Когато спорът е свързан с разпоредителна сделка, за която се твърди, че е нищожна, силата на пресъдено нещо на решението за отхвърляне на иска за нищожност обхваща само релевираното от ищеца основание за недействителност и свързаното с него произнасяне по обусловения положителен установителен иск за собственост или ревандикация.

Основанията за нищожност на разпоредителна сделка, които не са били предмет на иска, по който е постановено влязлото в сила решение, не се обхващат от силата на пресъдено нещо. Ищецът не е длъжен да изчерпи основанията, на които може да претендира определено право, поради което последващ иск за същото право, но на друго основание е допустим, съответно допустим е нов иск за собственост, обусловен от твърдение за нищожност на прехвърлителна сделка, след отхвърляне на иск за нищожност на тази сделка на друго твърдяно основание и съответно отхвърляне и на обусловения от иска за нищожност положителен установителен иск за собственост или ревандикационен иск. Същото важи и когато основанието за нищожност на разпоредителна сделка е заявено не като самостоятелен иск, а като част от основанието на 4 положителен установителен иск за собственост или ревандикационен иск. Изключение е само отрицателният установителен иск за собственост, чието отхвърляне формира сила на пресъдено нещо спрямо ищеца, че ответникът е носител на вещното право и преклудира всички възможни придобивни основания на ищеца, осъществени до момента на формиране на силата на пресъдено нещо, независимо дали са били релевирани в процеса при обосновката на правния му интерес.