Решение № 261141 от 05.11.2020, Софийски градски съд

Р Е

Ш Е Н

И Е гр. София, 05.11.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на шести октомври две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка

Симеонова

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме

Мъгърдичян

Мл. съдия Димитринка

Костадинова-Младенова при секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от съдия Костадинова-Младенова в. гр. дело № 11135 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 137206 от 10.06.2019г., постановено по гр. д. № 61856 от 2018г. по описа на СРС 145 състав ответникът М.В.Р., със седалище в гр. София, ул. „******, представлявана от М.В.Р. е осъден да заплати на ищеца В.Д.А.,*** на основание чл.

181, ал. 1, предл. 2 от ЗМВР (в сила от 2014г.) сумата 3840 лева, представляваща неизплатена левова равностойност на неосигурена храна за периода месец януари 2016. – месец август 2018 г. вкл., през което време ищецът се е намирал в служебно правоотношение в МВР, ведно със законната лихва върху главницата,считано от датата на подаване на исковата молба – 20.09.2018г. до окончателното изплащане на вземането, както и на основание чл. 78, ал. 1 сумата от 600 лв., разноски за заплатен адвокатски хонорар. Със същото Решение въззивникът е осъден да заплати по сметка на СРС държавна такса в размер на 153.60 лв.

Срешу посоченото решение е подадена въззивна жалба от ответника М.В.Р.. В жалбата се навеждат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при нарушение на материалния закон, не е съобразено с приложимите за претендираното възнаграждение норми. Сочи се, че първоинстанционният съд не е тълкувал правилно разпоредбата на ЗМВР. Поддържа се, че право на безплатна храна или левовата й равностойност имат само служителите по чл. 142, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ЗМВР, но не и тези по чл. 142, ал.1 т. 1 от ЗМВР, какъвто е ищецът. Съгласно чл. 169, ал. 1 от ЗМВР служителите на МВР са държавни служители и лица, работещи по трудово правоотношение, като статутът на държавните служители в МВР се урежда с този закон, съгласно ал. 2. С приемането на сега действащия ЗМВР (обн. в ДВбр.

53/27.06.2014г.) в чл. 142, ал.1 се определя кръгът на служители на МВР, а именно – държавни служители и лица, работещи по трудово правоотношение, като съгласно ал. 2 на посочената разпоредба, статутът на държавните служители се урежда със ЗМВРV В ДВ бр. 14 от 20 02.2015г. е обнародвано изменение на чл. 142 от ЗМВР, като законодателят е разграничил три групи служители на МВР- държавни служители- полицейски органи и органи по пожарна безопасност и защита на населението със статут по ЗМВР; държавни служители със статут по ЗДСлужител и лица, работещи по трудово правоотношение със статут по ЗМВР и Кодекса на труда. В същия брой на ДВ са обнародвани ПЗР на ЗМВР, като съгласно §86 в сила от 01.04.2015г. за държавните служители в ЗМВР, заемащи длъжности за държавни служители по чл. 142, ал. 1 т. 2 от ЗМВР, чиито служебни правоотношения не са прекратени към 01.04.2015г. се прилагат разпоредбите на действащото законодателство за държавните служители по чл. 142, ал.1 т. 1 от ЗМВР до прекратяване на служебните правоотношения, т. е статутът на тези лица се определя съгласно ЗМВР. По силата на §69 (в сила от 01.02.2017г. ) от ПЗР към ЗИДЗМВР служебните правоотношения на държавните служители в ЗМВР, за които се прилага §86 от ЗИДЗМВР и които към датата на влизане в сила на този закон заемат длъжности, за държавни служители с висше образование,се преобразуват в служебни правоотношения по ЗДслужител.

Видно от мотивите към законопроекта целта на законодателя е да се продължи административната реформа съгласно изискванията на Закона за администрацията и ЗДСл. В този смисъл е и Решение № 8 от 27.06.2017г. по конституционно дело № 1/2017. С оглед на изложеното жалбоподателят твърди, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че се прилага чл. 142, ал. 1 ЗМВР при уреждане на служебното правоотношение на ищеца В.А..

Във въззивната жалба се твърди, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение като не се е произнесъл по искането на оттветника за установяване нищожността на чл. 1 от Наредба № 8121з-773/01.07.2015г. за условията и реда за осигуряване на храна или левова равностойност на служителите на МВР. Сочи, че неправилно съдът е приел, че в чл. 1 от посочената Наредба Министърът на вътрешните работи е излязъл извън делегацията на чл. 181, ал. 5 от ЗМВР като освен реда и условията е определил и кръга от лица, имащи право на храна или левовата й равностойност. Сочи, че право на безплатна храна или левовата й равностойност към процесния момент имат само служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 и 3, като това изключва ищеца, който има качеството на държавен служител по чл. 142, ал. 1, т. 2. С оглед на изложеното счита, че на въззиваемата страна А. не се дължи левовата равностойност на храна за периода 01.01.2016-31.08.2018г., защото за неуредените в ЗДСл въпроси относно статута на служителите по чл. 142, ал. 1 т. 2 от ЗМВР се прилага т нормите на ЗМВР. Предвид изложеното моли обжалваното решение да бъде отменено изцяло, а исковата претенция отхвърлена като неоснователна. Претендира разноски.

Препис от въззивната жалба е връчен на ответната страна и в законоустановения срок по чл.

263 от ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемата страна – ищец В.Д.А. чрез процесуалния представител адв. Д.Л. от САК. Изразява становище, че въззивната жалба е неоснователна, а обжалваното решение правилно. Твърди, че въззивамата страна – ищец е на служба в ЗМВР от 2003г. и до настоящия момент без прекъсване работи в различни структури. Със Заповед № 8121К-5282/22.12.2015г. на М.В.Р. на основание чл. 2261 ал.1 т. 4 от ЗМВР е прекратено служебното му правоотношение като държавен служител в МВР на длъжността „Заместник – директор“ на ДПУБ –МВР. Тази заповед му е връчена нан 04.01.2016г. Същевременно, считано от същата дата със Заповед № 8121К-5299/23.12.2015г. на М.В.Р. на осн. чл. 9 и чл. 10а, ал. 4 от Закона за държавния служител е назначен на длъжност „Държавен експерт“ в ТТРЗ-ДПУБ-МВР. По- късно със заповед на М.В.Р. е назначен за „главен експерт“, считано от 01.02.2017г. , длъжност, която заема и в момента. Обръща внимание на обстоятелството, че до 31.12.2015г. включително е получавал левова равностойност на полагащата му се храна на основание чл. 181, ал. 1 ЗМВР. Твърди, че това е несъмнен факт, който не се оспорва и от въззивника. Считано от 01.01.2016г. до настоящия момент не му е заплащана полагащата му се храна, въпреки, че продължава да има качеството държавен служител на осн. чл. 142, ал 1. Поради което статутът му се урежда в два закона- в ЗМВР и ЗДСл. Акцентира на обстоятелството, че чл. 181, ал. 1 ЗМВР, уреждащ правото му на безпрлатна храна не прави разлика между държавните служители, работещи в системата на МВР. Поради изложеното счита, че правилно първоинстанционният съд е признал правото му на заплащане на полагащата му се, но незаплатена храна. С оглед на изложеното моли съда за потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендира разноски за въззина инстанция.

Съдът намира въззивната жалба за редовна и допустима, като подадена в срок от легитимирано лице и против акт на съда, подлежащ на обжалване.

Софийски градски съд, след извършена служебна проверка на валидността и допустимостта на обжалваното решение, на основание чл.

269 ГПК намира, че същото е валидно и допустимо. Като взе предвид събраните по делото доказателства, становищата на страните и като съобрази закона, съдът намира, че жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

По делото не е спорно, че през процесния период 01.01.2016г.

-31.08.2018г. страните са били обвързани от служебно правоотношение, по силата на което ищецът В.Д.А. е имал статут на държавен служител по смисъла на чл. 142, ал. 1 т. 2 от ЗМВР. Установено у по делото, че ищецът е назначен на служба в ЗМВР през 2003г. и от тогава до настоящия момент заема различни длъжности в неговите структури по силата на съществуващо служебно правоотношение.

Установено е, че със Заповед № 8121К-5282/22.12.2015г. на М.В.Р. на основание чл. 226, ал. 1 т. 4 от ЗМВР е прекратено служебното му правоотношение като държавен служител в ЗМВР от длъжността „Заместник-директор“ на ДПУБ-МВР, връчена му на 04.01.2015г. Същевременно със Заповед № 8121К-5299/23.12.2015г.на М.В.Р. на основание чл. 9 и чл. 10д, ал. 4 от ЗДСл, след проведен конкурс ищецът е назначен отново като държавен служител в ДПУБ-МВР на длъжност „държавен експерт“ в ОТРЗ-ДПУБ – МВР, считано от 04.1.2016г. Със Заповед № 8121К-845/02.02.2017г. на М.В.Р. е назначен на длъжност „главен експерт“ в ОТРЗАО-ДПУБ-МВР, считано от 01.02.2017г.

1 длъжност, която е заемал и към момента на депозиране на исковата молба – 20.08.2018г. Безспорно е, че съгласно чл. 181 ЗМВР на служителите на МВР се осигурява храна или левовата ѝ равностойност

Основният спорен въпрос по делото е дали в процесния период ищецът е бил държавен служител по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗДСл и дали при уреждане на неговия статут се прилага и специалния ЗМВР. В зависимост от това, следва са с определи съобразно правната уредба на ЗМВР /в сила от 28.11.2014 г./ и подзаконовите нормативни актове относно прилагането на ЗМВР кои са служителите на МВР, на които се следва храна или левовата ѝ равностойност, претендирана от ищеца.

Настоящият съдебен състав счита, че правния статут на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР в това число и ищецът В.А. се урежда както от общия ЗДСл така и от специалния ЗМВР. И това следва от изричния текст на специалния закон, който в чл. 1 ЗМВР, който има характер на обща разпоредба, определяща предметния обхват на закона, и гласи, че ЗМВР урежда принципите, функциите, дейностите, управлението и устройството на МВР и статута на служителите в него. Този разпоредбата дава основание останалите текстове на специалния закон да се тълкуват с оглед и във взаимовръзка с нея. Ето защо разпоредбата на чл. 142, ал. 4 ЗМВР, която казва, че статутът на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 се урежда със ЗДСл също следва да е тълкува във връзка с чл. 1 от ЗМВР. Следователно общите разпоредби относно статута на държавния служител ще се прилагат по отношение на служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР само и единствено при липсата на изрично специално правило в ЗМВР, което би дерогирало общия закон. Изключването изцяло на статута на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР от приложното му поле би противоречало на основните принципи на управление на държавната служба в МВР, посочени в чл. 141 ЗМВР.

Съгласно чл. 181 ЗМВР на служителите на

МВР се осигурява храна или левовата ѝ равностойност – т. е. на всички служители на МВР С оглед на правния извод на настоящия състав, че ЗМВР се прилага и по отношение на специалните права на служителите по чл. 142, ал. 1 т.

2 ЗМВР какъвто несъмнено е и ищецът, следва, че по отношение и на него се прилага специалната разпоредбата на чл.

181, ал. 1 ЗМВР. Тя предвижда, че на всички служители на МВР се осигурява храна или левовата й равностойност. В този смисъл са и разпоредбите на и специалната Наредба № 8121з-773 от 1.07.2015 г. за условията и реда за осигуряване на храна или левовата ѝ равностойност на служителите на Министерството на вътрешните работи. В чл. 1 от същата е посочено, че с нея се определят условията и редът за осигуряване на храна или левовата ѝ равностойност на служителите на МВР по чл. 142, ал. 1, т. 1 и 3 ЗМВР и по § 86 от преходните и заключителните разпоредби на ЗИД на ЗМВР. Законът обаче не делегира на М.В.Р. да определя кои лица следва да получават храна или парична равностойност, а единствено възлага с подзаконов нормативен акт да се определят условията и редът за предоставяне на сумите и доволствията по чл. 181, ал. 1–3 ЗМВР /ал.

4 на чл. 181 ЗМВР/. В този смисъл за определяне кои лица имат право на безплатна храна или левова равностойност съдът следва да изходи единствено и само от ЗМВР., както правилно е приел и първоинстанционният съд при постановяване на обжалваното решение.