Решение № 116 от 05.01.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 116 гр. София, 05.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 169 СЪСТАВ, в публично заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ИНА М. ГЕНЖОВА при участието на секретаря ДИМИТРИНА Д. НИКОЛОВА като разгледа докладваното от ИНА М. ГЕНЖОВА Гражданско дело № 20241110107430 по описа за 2024 година

Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.

Производството е образувано по искова молба, подадена от „..“ ЕООД, чрез адв. В., срещу П. Г. К., с която по реда на чл. 422 ГПК е предявен установителен иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД, с който ищецът претендира да бъде признато за установено, че ответницата дължи на „..“ ЕООД сумата от 600 лв., представляваща изискуема и непогасена главница по договор за потребителски кредит № .. г., сключен между „..“ ЕООД и П. Г. К., вземанията по който са прехвърлени в полза на „..“ ЕООД чрез договор за цесия от 19.04.2023 г., ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК – 28.06.2023 г. до окончателното погасяване на дълга.

Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърдения, че на 09.07.2021 г. между „..“ ЕООД, в качеството му на кредитодател, и П. Г.

К., като кредитополучател, бил сключен договор за потребителски кредит № 8180, по силата на който на ответницата била предоставена в заем сумата от 600 лв., която следвало да върне в срок до 08.07.2022 г. Ответницата не изпълнила задълженията си по кредита, като били налице непогасени вземания в общ размер на 882,79 лв., от които 600 лв. за главница и 282,79 лв.

– договорна лихва. По силата на сключен договор за цесия от 19.04.2023 г., 1 кредитодателят прехвърлил в полза на „..“ ЕООД вземанията по процесния договор за потребителски кредит, за което обстоятелството на ответницата било изпратено уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Ищецът твърди, че разполага с издадена в негова полза срещу кредитополучателя заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 36183/2023 г. по описа на СРС, 169 с-в, срещу която ответницата възразила. В тази връзка, моли съда да признае за установено, че ответницата дължи на дружеството сумата от 600 лв., представляваща непогасено вземане за главница по процесния договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на сумата.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответницата, чрез адв. С., е подала отговор на исковата молба, с който взема становище за неоснователност на предявения иск. Оспорва сключването на договор за потребителски кредит № .. г. При условията на евентуалност твърди нищожност на договора поради липсата на съгласие за сключването му в предписаната от закона форма. Оспорва получаването на заемната сума. Твърди, че договорът за кредит е недействителен, тъй като в съдържанието му не бил посочен механизма на формиране на ГПР. Оспорва твърдението на ищеца, че вземането е с настъпил падеж, както и валидността на договора за цесия от 19.04.2023 г. Оспорва получаването на уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Моли съда да отхвърли предявения иск като неоснователен. Претендира разноски.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, приема за установено следното:

От приложеното по настоящето дело ч.гр.д. №36183/2023г. на СРС, 169 състав, се установява, че в полза на „..“ ЕООД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК за следните суми: сумата от 600 лева – главница по договор за потребителски кредит № .. г., сключен между „..“ ЕООД и П. Г. К., ведно със законната лихва, считано от 28.06.2023г. до изплащане на вземането, 282,79 лева – възнаградителна лихва за периода от 09.07.2021г. до 08.07.2022г.

Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника, като в законоустановения срок същият е подал възражение, че не дължи сумите по 2 заповедта, поради което на заявителя е указано, че може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок, като довнесе дължимата държавна такса. Настоящите искове са предявени в указания срок.

Между „..“ ЕООД в качеството на заемодател и П. Г. К. в качеството на заемател е сключен договор за потребителски кредит № .. г., по силата на който е отпуснат заем в размер на 600 лева , който е следвало да се върне разсрочено на 12 месечни погасителни вноски, единадесет от тях в размер от 61,79 лева и последната от тях в размер от 61,66 лева, като във всяка вноска е включена част от дължимата главница, лихва и такса за разглеждане на кредита. Крайният срок на договора е 08.07.2022 г. Уговорен е годишен лихвен процент в размер на 12,27 % и годишен процент на разходите в размер на 49,71 %. Според договора, Таксата за разглеждане се дължи в деня на подписване на индивидуалния договор за кредит, като същата бива възстановена от Клиента с дължимите месечни вноски съгласно погасителния план, Приложение към индивидуалния договор за кредит. Размерът на Таксата за разглеждане е посочен в индивидуалния договор за кредит.

Установява се от представения по делото договор за прехвърляне на парични вземания от 19.04.2023г., и Приложение №1 към него, че кредиторът „..“ ЕООД е прехвърлил вземането си срещу П. Г. К. като длъжник на „..“ ЕООД. Представено е уведомление до длъжника за извършената цесия, както и разписка, че пратката е върната непотърсена. Представено е и пълномощно, с което цедентът е упълномощил цесионера „..“ ЕООД да уведоми дължниците за извършеното прехвърляне на вземания.

По делото и изслушано и прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което съдът намира за обективно и компетентно дадено и кредитира изцяло. Вещото лице след проверка в счетоводството на ищеца е установило, че по договор за потребителски кредит № .. г. е била усвоена сума в размер на 600 лева, за което е представена разписка за извършено плащане №2000000261815499/10.07.2021г. с получател П. Г. К. и основание „Договор за кредит 8180“. Вещото лице е посочило, че не са осчетоводени постъпили плащания по процесния кредит, като към датата на издаване на заповедта за изпълнение и към момента на извършване на цесията са както следва: 600 лева главница, 40,55 лева – договорна лихва за периода 08.08.2021г. – 08.07.2022г., 100,88 лева - такса за разглеждане на документи.

3

Други относими и допустими доказателства по делото не са представени.

При така установените факти от значение за спора съдът приема от ПРАВНА СТРАНА следното:

Предявени са положителни установителни искове с правна квалификация чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.9 от ЗПК за установяване дължимостта на сумата от 600 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит № .. г., за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №36183/2023г. по описа на СРС, 169 състав.

Установява се от събраните по делото доказателства, че сумата по договор за кредит е усвоена от кредитополучателя. Не се установява към кой момент същият е изпаднал в забава и кога е било обявено за предсрочно изискуемо задължнието му. Процесното правоотношение представлява договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние по смисъла на чл.6 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР).

Сключен е договор за цесия между „..“ ЕООД и ищеца по делото, с който вземанията на кредитора по договора са прехвърлени на ищцовото дружество. По отношение на длъжника прехвърлянето на вземането има действие от деня, когато му бъде съобщено от предишния кредитор /чл.99, ал.4 от ЗЗД/. Правнорелевантно за действието на цесията е съобщението, извършено от цедента.

По силата на принципа за свобода на договаряне няма пречка старият кредитор да упълномощи новия за извършване на уведомлението. Това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Предвид изложеното, установеното в чл.99, ал.4 ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането.

Ненадлежното уведомяване или липсата на такова, за прехвърляне на вземането, би имало значение само при условие, че ответникът е платил своето задължение по договора за кредит. В случая, няма твърдение че ответникът е платил преди връчване препис от исковата молба на различно от цесионера-ищец лице. Не се твърди по делото да е извършено плащане на 4 стария кредитор /цедента/, в който случай неуведомяването на длъжника за извършената цесия би имало значение.

В случая по делото са представени доказателства, че цедентът е упълномощил цесионера да извърши това съобщаване от негово име. От представените доказателства не се установява уведомлението да е достигнало до длъжника, в установената трайна съдебна практика /в този смисъл Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о., Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о., и Решение №78/09.07.2014 г., постановено по т.д. 2352/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о./, е възприето становището, че поради отсъствие на специални изисквания в закона за начина, по който следва да бъде уведомен длъжникът за извършената цесия, то надлежно уведомяване е налице и тогава, когато уведомлението е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл.235, ал.3 ГПК.

Предвид изложеното съдът приема, че ответникът е надлежно уведомен за цесията с връчване на препис от исковата молба и приложенията към нея, сред които е и уведомлението за цесията.

По отношение на сключения договор за заем е приложим закона за потребителския кредит, доколкото съдът приема, че същият представлява потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да отговаря на предвидените в разпоредбите на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК. Съгласно трайно установената съдебна практика на ВКС /решение № 23/07.07.2016 г. 5 по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, I т.о. и др./ се приема, че за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т.

3 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

5

Съдът намира, че клаузата от сключения между страните договор, предвиждаща заплащане на такса за разглеждане в размер на 100,80 лева е нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК изрично забранява на кредитора да събира от потребителя такси за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, какъвто именно е характерът посочената такса, поради което и на това основание уговорката се явява нищожна.

На следващо място посочената такса несъмнено се явява разход по кредита и е следвало да бъдат включени в ГПР, същата е в размер надвишаваш повече от два пъти дължимата по договора възнаградителна лихва за целия му срок. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Така уговорената такса по същество има за цел да увеличи размера на възнаградителната лихва по договора, като по този начин се цели заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Отделно от това, посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, т.