Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 3081 от 02.12.2024, Апелативен съд - София

Съд
Апелативен съд - София
Дело
Въззивно частно гражданско дело 3107/2024
Вид
Определение № 3081
Подписан
02.12.2024
В сила
02.12.2024
Състав
Ася Събева, Елена Тахчиева, Кристина Филипова

Цитирани разпоредби

  • чл.105 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.108 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.109 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.113 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.119 ал.4 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.121 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.274 ал.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.81 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.16 · Закон за арендата в земеделието
  • чл.2 · Закон за арендата в земеделието
  • чл.20 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.228 · Закон за задълженията и договорите

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3081 гр. София, 28.11.2024 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в закрито заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ася Събева

Членове:

Елена Тахчиева

Кристина Филипова като разгледа докладваното от Ася Събева Въззивно частно гражданско дело № 20241000503107 по описа за 2024 година

Производство по чл.121 вр.чл.119 ал.4 ГПК

Производството по делото е образувано по депозирана частна жалба от Г. Г. Г. срещу определение № 224 от 08.04.2024 г. постановено по в.ч. гр. д. № 149/2024 г. по описа на ОСМОНТАНА, ГО, с което е оставена без разглеждане частна жалба на Г. Г. Г. против определение № 219/12.02.2024г. по гр.д. № 1680/2023г. на Ломския районен съд, а производството е прекратено, поради липсата на легитимация и правен интерес.

Съобщението за това определение е било връчено на жалбоподателя на 07.05.2024г./съгласно мотиви на определение от 23.10.24г. по ч.гр.д.№ 2795/24г. по описа на САС, 8 състав/

Частната жалба срещу това определение е депозирана на 23.04.2024г. т.е. преди изтичане на преклузивния едноседмичен срок за обжалване на същото.

Жалбоподателят Г. Г. Г. изтъква факта, че МОС не е извършил проверка в ТР, където видно от устава на дружеството „БЯ Трейд“ ЕООД, физическото лице (и управител) Г. Г. си е запазил пожизнено право на ползване и плодоползване на имотите на дружеството, вкл. тези - предмет на иска. Плодоползването на имотите е директно свързано с обработката на земеделските земи и получаване на добиви и/или рента, дължима от ответника по иска.

Следователно този иск директно касае плодоползването на имотите, а оттук се извежда интереса на физическото лице Г. Г., ползвател на имотите. Като ползвател той е легитимиран да проведе иск за увеличение на рентата, т.е. Г. Г. е легитимирана страна - потребител.

Твърди, че ползвателят притежава активна легитимация да предяви иск; както и собственика, като и двамата (ползвател и собственик) са страна по иска. След като има публично достъпна информация (Търговския Регистър), служебно следва да се установи, че Г. Г. е плодоползвател на имотите предмет на иска, собственост на „БЯ Трейд“ ЕООД по 1 силата на устава/дружествения договор, от който се вижда че той е и управител. Ето защо счита, че няма разлика в интереса на страните завели иска (Г. Г. лично и като у-тел на дружеството), следователно Г. Г. като ползвател защитава своя личен интерес, като физическо лице, от което се налага извод, че е в качеството си на потребител и акта на ЛРС засяга именно физическото лице Г. Г., а не дружеството.

Ответникът по ч.ж. „ПЕПЕ ГРУП ООД, ЕИК 131104254 оспорва същата и моли съда да я остави без уважение. Посочва, че седалището и адрес на управление на ответника е: гр.

София 1618, район „Овча Купел”, ул. „Архитект Франк Лойд Райт” № 1, така, както е посочено и в искова молба. В случая е предявен конститутивен иск за изменение на съдържанието на един облигационен договор, съобразно заявения с ИМ петитум, а не иск за разваляне, унищожаване или обявяване на нищожност на договор за вещни права върху недвижими имоти, поради което не е налице нито една от предпоставките на чл.109 ГПК, които да привързват разглеждането на правния спор от PC - Монтана т.е. по местонахождението на имота. Видно от неясните и противоречиви фактически твърдения, изложени в обстоятелствената част на ИМ, не може да се направи извод, че искът е предявен от Г. Г. лично, а не от дружеството-собственик на процесните имоти - БЯ ТРЕИД ЕООД, на което Д-р Г. е едноличен собственик и управител. В отговора на ИМ е релевирано своевременно възражение за местна подсъдност - по седалище на ответника, а съдът го е уважил. Това определението на РС е предмет на обжалване пред ОС, който от своя страна е оставил ч.ж. без раглеждане, поради липсата на правен интерес от страна на физическото лице лично, което не е ищец, а само представляващ ищеца.

Съдът като взе предвид изложените от страните доводи и представените доказателства намира частната жалба за редовна и допустима, а разгледана по същество – същата е неоснователна.

Депозиран е иск по чл.16 закона за аренда в земеделието. Производството пред РС Лом е образувано по искова молба с изложени твърдения за сключен договор за аренда между „БЯ трейдинг“ ЕООД, представлявано от управителя Г. Г. и „Пепе груп“ ООД гр.София. С отговора на ИМ е релевирано своевременно възражение за местна подсъдност по седалище на ответника в София, а съдът го е уважил.

Това определението на РС е било предмет на обжалване пред ОС Монтана, който от своя страна е оставил ч.ж. Г. Г. без разглеждане, поради липсата на правен интерес от страна на физическото лице лично, което не е ищец, а само представляващ ищеца. Посочил е, че искът е предявен от търговско дружество, представлявано от управителя Г. Г. т.е. страна по делото е „БЯ трейдинг“ ЕООД, а не Г. Г., който е негов законен представител. Затова е формирал извод, че физическото лице Г. Г. не е активно легитимирано да обжалва определението за прекратяване на производството, доколкото не е страна по делото и не е засегнат негов личен интерес.

Страни са само ищеца „БЯ трейдинг“ ЕООД и ответника „Пепе груп“ ООД, затова само тези две юридически лица могат да обжалват определението за прекратяване на производството.

Първо с определение по ч.гр.д.№ 519/2010г. на ВКС, ІV г.о., постановено по реда на чл.274 ал.3 ГПК, е прието, че вещни права върху недвижими имоти, са право на собственост, 2 ограничени вещни права, сервитути. Не са вещни исковете, предявени за защита на облигационни субективни права, включително за права, възникнали от договорен източник.

Следователно повдигнатият въпрос за подсъдността на иска за увеличаване на арендата на договори с облигационен характер, какъвто е договора за аренда по чл.2 ЗАЗ, при които се предоставя само право на временно ползване на земеделска земя, като разновидност на договора за наем по чл.228 ЗЗД, е облигационен, а не вещен.

Второ - ищецът, за да обоснове подсъдност на спора пред РС Лом се позовава на качеството си на потребител по сключения между страните договор за аренда, чието изменение е поискано с исковата молба. Съгласно чл.113 ГПК исковете на и срещу потребители се предявяват пред съда, в чийто район се намира настоящият адрес на потребителя, а при липса на такъв -по постоянния. Приложението на това изключение от общото правило за местна подсъдност предполага преценка за това дали ищецът като страна арендодател по договора за аренда има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР ЗЗП .

Съгласно общата легална дефиниция на понятието "потребител", дадена в § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Същият параграф съдържа и определенията на "стока" и "услуга" за целите на ЗЗП, като според т. 13 "стока" е движимата материална вещ, а съгласно т. 14 "услуга" е всяка материална или интелектуална дейност, която се извършва по независим начин, предназначена е за друго лице и не е с основен предмет прехвърляне владение на вещ. Според практиката на СЕС по приложение на разпоредбата на чл. 2, б. "б.

" от Директива 93/13/ЕИО, транспонирана в § 13, т. 1 ДР на ЗЗП, и на разпоредбата на чл. 2, б. "в" от Директивата, съгласно която "продавач или доставчик" означава всяко физическо или юридическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на директивата, участва поради интереси, които са свързани със занятието, стопанската дейност или професията му, независимо дали в публичноправен или частноправен контекст, качествата "продавач или доставчик" и "потребител" трябва да се преценяват във всеки отделен случай в зависимост от конкретно разглеждан договор, като се имат предвид естеството и целта на договора и обстоятелството, че Директивата има за цел да защитава потребителите, които обикновено са по-слабата страна. Поради това, за да определи спора като потребителски, съдът е задължен да извърши проверка на всички факти и обстоятелства, включително чрез тълкуване на клаузите на договора при приложение на критериите на чл.20 ЗЗД, за да установи дали договорното правоотношение попада сред дейностите, извършвани от продавача или доставчика по занятие, и дали по силата на договора физическото лице придобива стоки или ползва услуги, както и дали при сключване на конкретния договор физическото лице е действало извън рамките на осъществяваната от него търговска или професионална дейност.

В конкретния случай предмет на спора е изменение на сключен между страните 3 по реда на ЗАЗ договор за аренда, по силата на който ищецът е поел задължение да предостави на ответника, търговско дружество, за временно ползване земеделски имота срещу заплащане от арендатора определено арендно плащане. От съдържанието на арендния договор е видно, че ищецът като арендатор нито придобива стоки, нито ползва услуги по смисъла на понятието за такива, определени в ЗЗП. По арендния договор арендодателят има задължение да предостави на арендатора ползването на земеделските имоти, т.е. да му предаде държането върху тях, като няма поето задължение да плати цена срещу получаване на стока или услуга. Самият арендодател по силата на договора получаване заплащане на цена срещу предоставеното ползване на земеделските имоти. С оглед основното съдържанието на арендния договор, то ищецът като физическо лице арендодател нито придобива стоки, нито ползва услуги, поради което и няма качеството на потребител по смисъла на ЗЗП. Целта на ЗЗП е да осигури защита на основните права на потребителите, посочени в чл. 2 - право на информация за стоките и услугите; право на защита срещу рискове от придобиването на стоки и услуги, които могат да застрашат живота, здравето или имуществото им; право на защита на икономическите им интереси при придобиването на стоки и услуги при нелоялни търговски практики и способи за продажба, неравноправни договорни условия; право на обезщетение за вреди, причинени от дефект на стоки; право на достъп до съдебни и извънсъдебни процедури за разрешаване на потребителски спорове; право на образование по въпроси, отнасящи се до защитата им; право на сдружаване с цел защита на интересите им; право на представителство пред държавните органи, вземащи решения по въпроси, които ги засягат. Договорът за аренда с оглед съдържанието му, дадено в чл.2 ЗАЗ не попада сред договорите, предмет на ЗЗП, поради което и страните по такъв договор не са потребители, съответно за споровете с предмет договор за аренда не е приложима специалната подсъдност, предвидена в чл.113 ГПК.

В подкрепа на извода, че договорът за аренда не попада в приложното поле на ЗЗП, съответно страните по него нямата качеството на потребители по смисъла на § 13, т.1 ДР ЗЗП съдът съобрази практика на ВКС - Определение № 783 от 12.10.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 1083/2023 г., I т. о., ТК, Решение № 198 от 11.03.2020 г. на ВКС по т. д. № 1620/2019 г., II т. о., ТК, Решение № 142 от 24.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 918/2020 г., I т. о., ТК. В посочените актове се приема, че страните наемодателят по договор за наем не е потребител по смисъла на ЗЗП с оглед специфичната дължима от него престация- предаване държането на недвижим имот. Тази съдебна практика е относима и към договора за аренда, доколкото същият е разновидност на договора за наем предвид основното му съдържание - временно и възмездно ползване на земеделска земя срещу заплащане на цена, като разликата е само в обекта и възможността арендаторът да придобива собственост върху плодовете. Договорът за аренда на земеделска земя урежда обществените отношения, свързани със стопанското ползване на земеделската земя и извличане на плодовете, на които арендаторът става собственик; съществена специфика на земеделската земя е, че при ползването (обработването) й тя дава плодове; това обяснява режимът на специално правно регулиране, създаден със Закона за аренда в земеделието. Не могат да бъдат споделени поддържаните в 4 частната жалба доводи, че арендодателят ползва по силата на договора за аренда услуги предвид задължението на арендатора да поддържа обекта поради обективното му потребление и да полага грижите за запазване почвеното плодородие срещу което давал насрещна престация - арендаторът/наемателят/ е собственик на произведената продукция.