Решение № 2688 от 12.12.2024, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 2688 гр. Бургас, 12.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ИВЕЛИНА Л. МАВРОДИЕВА при участието на секретаря СВЕТЛАНА П. ТОНЕВА като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА Л. МАВРОДИЕВА Гражданско дело № 20242120101386 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба на М. Б. Т. с ЕГН **********, постоянен и настоящ адрес: ***, действаща чрез пълномощника си адвокат А. Д., против „СИТИ КЕШ“ ООД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от Н. П. П., с която се претендира осъждането му за заплащане на сумата от 338. 85 лева, представляваща подлежаща на връщане сума, като платена без основание, поради нищожността на клаузата за неустойка, обективирана в чл.11, ал. 1 от сключен между страните договор за потребителски кредит № 9164589 от 16.01.2023 г., предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 667. 20 лв. в случай, че кредитополучателят не предостави договореното в чл. 5 от процесния договор обезпечение в тридневен срок от сключването му, поради противоречие на клаузата със закона – чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, както и поради нищожност на клауза за уговорена по чл. 3, ал. 1, т. 7 от договора възнаградителна лихва, ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на исковата молба – 29.02.2024 г., до окончателното й изплащане. Моли се и за заплащане на направените по делото разноски, в това число и присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.

В исковата молба се твърди, че на 16.01.2023 г. между ищцата и ответника „СИТИ КЕШ“ ООД е сключен договор за потребителски кредит, с който на Т. бил 1 предоставен кредит в размер на 600 лв. при годишен лихвен процент от 40.05%, годишен процент на разходите в размер на 48.44 % и краен срок на издължаване – 16.11.2023 г. Излага се, че в чл. 5 на процесния договор се съдържа задължение на кредитополучателя да предостави обезпечение с определени изисквания, а в чл. 11, ал.

1 е предвидена неустойка при неизпълнение на това задължение в размер на 667. 20 лв. Сочи се, че клаузата, уреждаща плащането на неустойка е нищожна, поради противоречие с цитираните по-горе разпоредби от ЗПК, като представлява скрито възнаграждение, което следва да бъде включено в ГПР. Невключването на подобна клауза в ГПР обосновало извода за неспазване на изискването на чл. 11, т. 10 от ЗПК и водело неправилно посочване на лихвените проценти, като само на тези основание договорът за кредит бил изцяло нищожен. Наред с това се излага, че неустоечната клауза противоречи на добрите нрави и се явявала неравноправна такава по смисъла на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, като необосновано висока, като по този начин се заобикаляла и нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, при все че неустойката по съществото си съставлявала добавка към уговорената възнаградителна лихва. Анализира се и практика на СЕС в тази насока. Като противоречие с добрите нрави се изтъква и обстоятелството, че нарушава принципа за справедливост и излиза извън присъщите й обезпечителна и обезщетителна. Наред с това се излага, че клаузата на чл. 3, ал. 1, т. 7 от договора, уреждаща възнаградителната лихва е нищожна, тъй като надхвърля повече от три пъти законна такава, което също се явявало нарушение на добрите нрави, и като такава била недължимо платена. Всички тези доводи обосновавали извода, че съгласно чл. 23 от ЗПК ищцата следвало да върне само чистата стойност на кредита. Към датата на подаване на исковата молба ищцата е заплатила по договора сумата от 938. 85 лв., поради което и надвнесената такава над 600 лв. или 338. 85 лв., подлежали на връщане, като платени без основание по подробното изложените по-горе съображения, за които се излагат подробни доводи в исковата молба.

Предявеният иск е правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1- во от ЗЗД.

В законоустановения срок е постъпил отговор на исковата молба, с който се оспорва иска, като се излага, че не е налице сочената недействителност на договора, като били спазени изискванията на закона при формиране на ГПР, като излага обстойно доводите си в тази връзка. Излага също така, че неустойката не представлява добавка към възнаградителната лихва и не била нищожна. Излага се също така, че ишцата е разполага с възможност от цели 14 дни, в които да упражни правото си отказ от договора, без да е обвързана по никакъв начин от спорната неустойка, както и без никакви други отрицателни последици за нея, като именно тази възможност се постигало равновесие между страните и се защитавали в пълна степен правата на потребителя. Ищцата не само не използвала тази възможност, но била сключила пет договора за заем с цел да се обогати. Сочи се също така, че не може да се твърди, поради това, липсата на индивидуално договаряне на клаузите по договора, както и 2 липсата на информираност с условията и последиците на процесните клаузи. Поради това се моли за отхвърлянето на иска. Сочи се също така, че искането на ищеца за невъзлагането на разноски в негова тежест, дори и при отхвърлянето на иска, не следва да бъде уважавано, предвид процесуалното и извънпроцесуалното му поведение, анализирано в писмения договор и изключващо неговата добросъвестност.

Бургаският районен съд, като взе предвид исковата молба и изложените в същата факти и обстоятелства, становището на насрещната страна по нея и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото между страните няма спор, че са сключили процесния договор за потребителски кредит № 796994 от 16.01.2023 г., както и че кредитополучателя е получил от ответното дружество сумата от 600 лв.

Съобразно уговорките по договора предоставения кредит от 600 лв., подлежи на връщане на 10 месечни вноски, първата платима на 16.02.2023 г., а последната на 16.11.2023 г. - три вноски от по 20.03. лв. и седем по 97. 53 лв. т.е. общо сумата от 742. 80 лв. Посочен е фиксиран годишен лихвен процент /ГЛП/ от 40. 05 % и годишен процент на разходите /ГПР/ в размер на 48. 44 %. В чл. 11, ал. 1 от договора е предвидено, че ако кредитополучателят не предостави договорено в чл. 5 обезпечение в тридневен срок от сключването му или предоставеното обезпечение не отговоря на условията, посочени в настоящия договор за кредит, дължи на кредитора неустойка в размер на 667. 20 лв. Чл. 5 от договора предвижда обезпечаването му с безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период, включващ от сключване на договора за заем до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем, включваща договорената главница или поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: при едни поръчител - осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; при двама поръчители - размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „редовен”, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход; Видно от погасителния план към договора – приложение № 1 към договора уговорената неустойка е добавена към всяка 3 от дължимите месечни вноски – по 120. 97 лв. за първите три и по 43.47 лв. за останалите седем, като по този начин дължима месечна вноска е в размер на 141 лв., а общата дължима сума за връщане е в размер на 1 410 лв.

Не се спори съща така, че кредитополучателят е заплатил на ответното дружество по договора към датата на депозиране на исковата молба на 29.02.2024 г. сумата от 938. 85 лв., която съгласно извлечение от 11.01.2024 г. е отнесено като погасяване на първите шест вноски и част от седмата.

Въз основа на така установените факти, релевантни за решаването на спора, съдът намира:

В случая с оглед правното естество на спора следва да се изследва валидността на клаузата за неустойка. В тази връзка съдът намира, че предвид съдържанието на неустоечната клауза и съобразявайки разпоредбата на чл. 43, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, която гласи, че неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава потребителя при неизпълнение на гореописаните задължения да заплати неустойка, независимо дали изпълнява в срок другите поети по договора задължения, при което така уговорената клауза за неустойка е нищожна. В случая неустойка е уговорена за неосигуряване на обезпечение и всъщност като такава излиза извън типичната й функция, като дължима при неизпълнение на поетите насрещни задължения по договор. Дори при изпълнение на поетите задължения за връщане на заетата сума ведно със съответната възнаградителна лихва, както е и в настоящия случай, кредитополучателят отново съобразно уговорките по договора дължи уговорената неустойка, което противоречи на същността на неустоечната клауза т.е на закона и на това основание се явява нищожна. Наред с това същата се явява при това положение уговорена с цел да се заобиколи императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 Закона за потребителския кредит, уреждащ максимален размер на годишния процент на разходите, поради което на основание чл. 21 ЗПК също е нищожна и плащане по нея не се дължи. Аргумент за това е и обстоятелството, че още изначално при подписване на договора, без изчакването на уговорения в чл. 11 тридневен срок същата е включена като част от месечната погасителна вноска. Поради това се налага извода, че извършеното плащане на неустойката, е без основание, тъй като уговорената неустоечна клауза е нищожна, и иска за връщане на така платената сума, като основателен следва да бъде уважен.

Наред с това чл. 19, ал. 4 от ЗПК предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Добавянето в случая на уговорената 4 неустойка към ГПР, поради изложените по-горе съображения, води до нарушаване на тази норма, като при предоставен кредит от 600 лв. следва да бъде върната сумата от 1 410 лв. т.е. повече от два пъти размера на кредита и то за срок от десет месеца, при което и съобразно чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от закона договорът е нищожен и потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита съгласно чл. 23 от ЗПК, а именно главницата от 600 лв., която вече е заплатена. Надвнесената сума от 338. 85 лв. подлежи на връщане, като платена без основание предвид противоречието на договора със закона – чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В този смисъл е и актуалната съдебна практика – т. 2 от Решение на Съда на Европейския съюз (девети състав) от 21.03.2024 г., по дело С-714/22, ECLI: EU: C:

2024: 263, а така също и Определение № 50116 от 22.02.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. по описа на I търг. отделение на ВКС, Определение № 50161 от 29.03.2023 г. по т. д. № 1070/2022 г. по описа на II търг. отделение на ВКС, Определение № 1059 от 24.04.2024 г. по т. д. № 1254/2023 г. по описа на I търг. отделение на ВКС, съгласно които на възстановяване подлежи единствено чистата стойност на кредита.

Не могат да бъдат споделените доводите на ответника в противния смисъл именно, поради подробно изложените по-горе съображения.