Определение № 2580 от 31.07.2025, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2580 гр. Пловдив, 31.07.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесет и първи юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Величка П. Белева

Членове:

Николай К. Стоянов

Иван Г. Йорданов като разгледа докладваното от Николай К. Стоянов Въззивно частно гражданско дело № 20255300502168 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. във връзка с чл.248 от ГПК.

Делото е образувано по частна жалба на „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869, чрез пълномощника му по делото адвокат М., против Определение № 7420 от 06.06.2025 г., постановено по гр.д. №8650/2023г. по описа на РС-Пловдив, II гр.с., с което е оставена без уважение молбата на дружеството за изменение на постановеното по делото Решение № 1357 от 24.03.2025 г. в частта му за разноските. В жалбата се излагат съображения за неправилност на обжалваното определение, като се иска отмяната му и решаване на въпроса по същество, като бъде оставено без уважение искането за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата/ЗА/. Оспорва ищецът да е материално затруднено лице. Счита, че при направено от насрещната страна възражение за липса на материална затрудненост трябва да се изследват предпоставките за присъждане на разноски. В условията на евентуалност се иска да се намали размера на присъденото адвокатско възнаграждение.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на частната жалба от ответната страна по жалбата- адв. Д. М. М. от САК, действащ като ЕАД „Д. М.“, в качеството му на пълномощник на ищеца Д. И. Д., ЕГН **********, с който счита, че частната жалба е неоснователна и моли да бъде оставена без уважение.

Пловдивският окръжен съд, като провери законосъобразността на обжалвания съдебен акт, представените доказателства и становищата на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:

Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване.

Разгледана по същество, е неоснователна.

С решение № 1357/24.03.2025г., постановено по гр.д. № 8650/2023 г., РС – Пловдив, е признато за установено в отношенията между Д. И. Д. и „Сити Кеш“ ООД, че клаузата на чл. 11, ал. 1 от договор за потребителски кредит № 759737 от 02.11.2022 г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне 1 на обезпечение, е нищожна, „Сити Кеш“ ООД е осъден да заплати на ищеца Д. И. Д. сумата от 506,45 лева, представляваща недължимо платена неустойка по договор за потребителски кредит № 759737 от 02.11.2022 г., ведно със законната лихва, считано от предявяване на исковата молба в съда – 14.06.2023 г. до окончателното погасяване. Със същото решение първостепенният съд се е произнесъл и в частта за разноските, като е осъдил ответното дружество да заплати на ищеца Д. Д. сумата от 406,90 лева, представляваща направени по делото разноски, от които- заплатена държавна такса в размер на 106,90 лева и 300 лева депозит за вещо лице, а на процесуалния представител на ищеца – адв. Б. З. сумата от 480 лв. с ДДС - адвокатско възнаграждение, определено от съда по реда на чл.38, ал.2 от ЗА. По реда на чл.248 от ГПК частният жалбоподател „Сити Кеш“ ООД е поискал изменение на решението в частта му за разноските, като не бъде присъждано в полза на пълномощника на ответника адвокатско възнаграждение при условията на оказана безплатна адвокатска помощ поради това, че ответницата не е материално затруднено лице и е могла да заплати дължимото възнаграждение. С обжалваното определение съдът е оставил без уважение молбата му.

Настоящият състав на съда намира, че така постановеното определение е правилно.

Според утвърдената практика на ВКС – напр. определение № 262 от 05.12.2018 г. по т. д. № 867/2018 г., І т. о., определение № 528 от 20.06.2012 г. по ч. т. д. № 195/2012 г., ІІ т. о., определение № 395 от 09.07.2018 г. по ч. т. д. № 1314/2018 г., ІІ т. о., определение № 682 от 18.10.2012 г. по ч. гр. д. № 598/2012 г., ІІІ г. о., определение № 442 от 28.06.2019 г. по ч. т. д. № 502/2019 г., ІІ т. о., определение № 257 от 09.05.2018 г. по ч. т. д. № 226/2018 г., II т. о., определение № 417 от 17.10.2018 г. по ч. т. д. № 2238/2018 г., І т. о., определение № 665 от 05.12.2018 г. по ч. т. д. № 2467/2018 г., ІІ т. о., определение № 643 от 07.12.2022 г. по ч.т. д. № 2370/2022 г., І т. о., определение № 50199 от 04.10.2023 г. по т. д. № 1624/2022 г., І т. о., определение № 60227 от 03.06.2021 г. по ч.гр. д. № 1954/2021 г., ІІІ г. о., е прието, че наличието на основанието по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА не може да бъде обсъждано от съда при произнасяне по отговорността за разноски. Този извод се извежда от чл. 38, ал. 1 и ал. 2 ЗА, очертаващ изчерпателно предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение на адвокат, оказал безплатна правна помощ, а именно: да е оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на някое от основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗА и в съответното производство насрещната страна да е осъдена за разноски. Изпълнението на посочените две условия задължава съда да определи адвокатското възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат, като осъди другата страна да го заплати.

Взаимно формираната между доверителя и довереника воля за процесуално представителство по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА е достатъчна за доказване на материалната затрудненост, като решението дали да окаже безплатна помощ е въпрос единствено на преценката на самия адвокат. Аргумент в тази насока е разпоредбата на ал. 2 на същата разпоредба, според която адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, т. е. адвокатът не би получил възнаграждение във всички случаи на приключване на делото, а само при благоприятен за неговия доверител изход на спора, поради което и преценката дали да окаже безплатната правна помощ – при съществуващ потенциален риск да не получи възнаграждение, следва да е само на адвоката. Настоящият съдебен състав споделя тази практика.

В хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА адвокатите могат да предоставят безплатна 2 правна помощ на материално затруднени лица. Ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, съдът определя възнаграждение на адвоката.

Адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА се дължи директно на адвоката и не представлява разход на представляваната от него страна, но по своя характер задължението за неговото заплащане от ответната страна е задължение за заплащане на разноски по смисъла на чл. 78, ал. 1 ГПК – този извод се подкрепя от нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, приложима, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски. Процесуалните предпоставки за присъждане на разноски на ищеца в исковото производство се извеждат от нормата на чл. 78, ал. 1 ГПК, според която същите се понасят от ответника съразмерно с уважената част от иска.

Процесуалният закон не поставя други изисквания за осъждане на ответника за разноски. След като исковата молба на ищеца е изцяло основателна, правилно и законосъобразно с обжалваното определение районният съд е отказал да измени решението си, с което е присъдил дължимото адвокатско възнаграждение в полза на оказалия безплатна правна помощ адвокат на ищеца. В хипотезите на чл. 38, ал. 1 вр. чл. 38, ал. 2 ЗА законодателят е предвидил възможност определен кръг лица да не заплащат адвокатски хонорар, но същият да бъде дължим от насрещната страна, в случай че са налице предпоставките на чл. 78, ал. 1 ГПК за осъждането й за разноски.

Дали е било налице материално затруднено положение е без значение, тъй като се касае за вътрешни отношения между адвокат и клиент. Този извод се подкрепя с факта, че договорът за адвокатска услуга се подчинява на общите правила на ЗЗД в неуредените от ЗА случаи, като на основание чл. 9 ЗЗД във вр. с чл. 20а ЗЗД следва да се приеме, че уговорките в договора за адвокатска услуга се определят свободно от страните и имат действие във вътрешните им отношения, освен в законоустановени изключения.

Правото на адвоката да получи възнаграждение за своя труд е изрично прогласено в нормата на чл.36, ал.1 ЗА, а като израз на социална дейност той може да предостави безплатно адвокатски услуги ( pro bono) на материално затруднени лица чл.38, ал.1, т.2 ЗА. Поради това настоящият съдебен състав намира за неоснователно възражението на жалбоподателя, че не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение.

От събраните по делото доказателства въззивният съд не установи да е налице недобросъвестно упражняване на процесуални права. По настоящото дело на ищеца са присъдени разноски за държавна такса в размер на 106,90 лв. и 300 лв. депозит за вещо лице, а в полза на процесуалния му представител - адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв. с ДДС. Злоупотреба с процесуални права би била налице в случаите, когато претенцията само за адвокатско възнаграждение е в пъти по-висока от размера на отпуснатия кредит и надвишава общия размер на всички посочени в договора плащания, респ. в случаите, когато се претендират разноски за държавна такса и адвокатски хонорар по множество дела, които са образувани за прогласяване нищожността на отделни клаузи по един и същ договор за кредит. В тези случаи би могло да се говори за драстично нарушение на принципа за добросъвестно и съобразено с добрите нрави упражняване на процесуалните права от участниците в съдебните производства и техните процесуални представители (чл.3 от ГПК), тъй като посредством законово установени средства се цели постигане на противоправен резултат - неоснователно обогатяване чрез калкулиране в тежест на ответника на неоправдано високи по размер разноски.

С оглед изхода на делото, „Сити Кеш“ ООД дължи да заплати адвокатско 3 възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство на насрещната страна.

Досежно въведеното в условията на евентуалност възражение за прекомерност на определеното от районния съд адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал.2 ЗА, настоящият съдебен състав го намира за неоснователно . Трайната съдебна практика прима, че при определяне на възнаграждението по чл. 38, ал.2 ЗА на процесуалния представител на страната, упражнила правата си на защита като потребител, следва да бъде определено възнаграждение, което без да е обвързано с минималните размери по Наредба № 1/2004 г., следва да отговаря на критериите за разумност и пропорционалност, като се съобрази фактическата и правна сложност на делото, положения от адвоката квалифициран труд, обемът на извършените действия.

Настоящият съд намира за справедливо с оглед на броя на исковете, техния резултат и тяхната правна и фактическа сложност и положения труд от защитника, че на адв. З. правилно и законосъобразно са присъдени 480 лева с ДДС за безплатна защита по договор за правна защита по реда на чл.38 ал.1 т.2 от ЗА на ищеца Д.. Този размер се явява справедлив и обоснован с оглед критериите за определяне на адвокатското възнаграждение. В случая преценката за правната и фактическа сложност на делото следва да се извърши с оглед всички факти, сочещи за обема и сложността на оказаната по делото правна помощ, като се вземат предвид извършените процесуални действия и други обстоятелства, определяща правна и фактическа сложност на делото.

Като е достигнал до същия извод, районният съд е постановил правилно определение, което следва да бъде потвърдено.

Мотивиран от изложеното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 7420 от 06.06.2025 г., постановено по гр.д.

№8650/2023г. по описа на РС-Пловдив, II гр.с.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4