Решение № 224 от 24.04.2026, Районен съд - Враца

РЕШЕНИЕ

№ 224 гр. В., 24.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – В., III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Биляна Р. Скорчовска Петкова при участието на секретаря Валя П. Апостолова като разгледа докладваното от Биляна Р. Скорчовска Петкова Гражданско дело № 20251420105936 по описа за 2025 година

Г. С. Х. с ЕГН:********** от гр.В., ж.к.”Д.”, ** е предявила искове против „А.Ф.”АД с ЕИК:** със седалище и адрес на управление: гр.С., район Т., ж.к.”И.В.”, ул.”Б.”** представлявано от Ц.К. ,с които иска да бъде прогласен за недействителен Договор за кредит „А1 карта” от 07.10.2022г.

Предявения иск е с правно основание чл.26, ал.1 предл.първо ЗЗД във вр. с чл.22 и чл.11, ал.1,т.10 от ЗПП.

Да бъде осъден „А.Ф.”АД с ЕИК:** със седалище и адрес на управление: гр.С., район Т., ж.к.”И.В.”, ул.”Б.”** представлявано от Ц.К. да заплати на Г. С. Х. с ЕГН:********** от гр.В., ж.к.”Д.”, ** сумата от 1036.97 лв./530.19 евро/ ,с която сума ответника се обогатил незаконно.

В съдебно заседание от 06.04.2026 г. е направено искане за изменение на предявеният иск с правно осн.чл.55, ал.1 предл.първо ЗЗД да бъде увеличен от 1036.97 лева/530.19 евро/ на 1836.97 лева/939.22 евро

Предявени иск е с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД.

Претендира се присъждане на разноски в полза на адвоката -пълномощник на ищцата.

В исковата молба се излагат подробни доводи и съображения обуславящи правния интерес от депозирането й.

Съдът, като взе предвид представените по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съобрази становищата на страните, приема за установено от фактическа страна следното:

По делото не е спорно, а и от представените писмени доказателства се установява, че страните са сключили Договор за кредит „А1 карта“ от 07.10.2022г. Съгласно чл. 2 от 1 договора, кредитодателят се задължава да предостави на кредитополучателя револвиращ кредит в максимален размер на 700 лева, под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна платежна карта с визия/дизайн/ А!, а кредитополучателят се задължава да го ползва и върне, съгласно условията на договора.

Съгласно чл. 20 от процесния договор, в случай, че кредитополучателят не предостави обезпечението в посочения срок по чл. 15 от договора, последният дължи на кредитодателя неустойка в размер на 8.5 % от усвоената главница към последно число на предходния календарен месец.

В чл. 15, ал. 1 от договора за кредит е уговорило, че в случай че кредитополучателят не заплати общото си задължение на падежа съгласно условията на договора, се задължава в срок от три дни след падежа да предостави на кредитополучателя допълнително обезпечение поръчител, който да отговоря едновременно на следните условия: лице над 21 години с минимален осигурителен доход от 1500 лева; да работи от минимум шест месеца по трудово правоотношение по силата на безсрочен трудов договор; да няма кредитна история в Централен кредитен регистър към БНБ или да има кредитна история със статус „период на просрочение от 0 до 30 дни; лицето да не е поръчител или кредитополучател по друг активен договор за паричен заем с А.Ф. ООД.

Съгласно чл.4, ал.1 т.2 от кредитния договор е определен фиксиран годишен процент по заема от 17.8%. Съгласно чл.4, ал.1 т.2 от кредитния договор годишния процент на разходите по заема 18.95%.

От заключението на назначената и приета по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че размерът на годишния процент на разходите(ГПР) по Договор за кредит „А1 карта от 07.10.2022 г., когато в него се включат всички разходи, в това число и предвидената в чл. 20, ал. 1 от договора неустойка е 213.26%.

Общият размер на усвоените от ищцата суми по кредита е в размер на — 855.18 лева 437.25 евро.

Общият размер на погасените от ищцата суми по кредита е в размер на - 2692.15 лева или 1376.47 евро.

При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:

Без съмнение и изхождайки от предмета и страните по процесния договор - физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесния договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл. 10 и чл. 11.

СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.

2

Предвид създадената между страните облигационна обвързаност съдът счита, че ищецът има качеството потребител по смисъла на § 13 ЗЗП, даващ легална дефиниция на понятието „потребител“, според който текст потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. На ищецът, в качеството на физическо лице е предоставен потребителски кредит.

Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието „неравноправна клауза“ в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие. Според чл.

146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр. 64/2007 г. /.

Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е сключен процесният договор за потребителски заем и как са уговорени клаузите на този договор. Предвид обсъдената в тази насока доказателствена съвкупност се установи, че процесният договор е сключен при общи условия /при предварително определени от едната страна- кредитор клаузи на договора/.

Константна е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на държавите членки са длъжни да следят служебно за наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни - чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД. Именно поради това си задължение, в определението, с което делото е насрочено за разглеждане в съдебно заседание, съдът е указал на страните, че ще следи 3 служебно по делото за наличие на фактически и/или правни основания, обуславящи неравноправност на клауза в потребителски договор, като при констатиране наличието на такива съдът ще се произнесе преюдициално по неравноправния характер на клаузата, освен ако потребителят изрично не се противопостави на това.

В глава четвърта на ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“.

В този смисъл клауза, като уговорената в чл. 20 от договора за кредит, във вр. с чл. 15, ал. 1 от същия договор, според която се дължи неустойка в размер на 8.5 % от усвоената и непогасена главница, при неосигуряване в тридневен срок след падежа допълнително обезпечение поръчител, който да отговаря едновременно на посочените в чл. 15, ал. 1, от договора условия, се намира в пряко противоречие с преследваната цел на транспонираната в ЗПК директива.

На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По посочения начин се заобикаля и законът - чл. 33, ал. 1 ЗПК, който предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – неосигурено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна, няма да се дължи и на основание чл. 83, ал. 1 ЗЗД.

Посочената клауза за неустойка при непредоставяне на обезпечение, освен че е нищожна, според настоящия съдебен състав не отговаря и на изискването за добросъвестност, по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП.

Отделно от гореизложеното, съдът счита за нужно да посочи, че клаузите на чл.. 15 и на чл.

20 от процесния договор за кредит са нищожни и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД като накърняващи добрите нрави. Анализът на съдържанието на цитираните текстове от договора налага разбирането, че за един и същи вид неизпълнение от страна на потребителя (несрочно заплащане на дължима вноска по кредитното правоотношение), кредиторът е договорил в 4 своя полза няколко вида обезщетение, а именно: разходи за действия по събиране на задълженията в размер на 15,00 лева; сума в размер от 8.5 % от усвоената и непогасена главница - чл. 20, ал. 1 от договора.

Посочените договорености са установени с една единствена цел- да се предостави възможност на кредитора да реализира допълнителен доход от потребителя. Освен това при незаплащане в срок дори и на една вноска по кредита, кредиторът би могъл да начисли „обезщетение“ в размер значително надхвърлящ съответния анюитет.