Определение № 243 от 26.03.2024, Окръжен съд - Враца

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 243 гр. Враца, 26.03.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, III-ТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Росица Ив. Маркова

Членове:

Христо Н. Христов

Катя Н. Гердова като разгледа докладваното от Христо Н. Христов Въззивно частно гражданско дело № 20241400500109 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба на "Агенция за събиране на вземания" ЕАД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от изпълнителния директор Ю. Ю. срещу определение № 1944 от 05.12.2023 г., по гр. д. № 819/2023 г. на Районен съд Враца, с което е отхвърлена молбата на "Агенция за събиране на вземания" ЕАД за изменение на решение № 555/11.10.2023 г., постановено по гр. д. № 819/2023 г. по описа на РС – Враца, в частта за разноските.

В частната жалба се излага, че трудът на юрисконсултите като юристи е съпоставим или поне не много по-малко ценен от труда на адвокатите. Минималното адвокатско възнаграждение за да не доведе до ограничаване на конкуренцията, не трябвало да е значително по-голямо от това на юрисконсултите. Позовава се на Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16, съобразно което съдът не е обвързан от установеното в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като същата служи единствено за ориентир на съдилищата, относно механизма за определяне на адвокатските възнаграждения при различните видове дела с оглед на защитаваното в процеса субективно материално право. Подаването на възражение в срока по чл. 414 ГПК било формална предпоставка за прерастване на заповедното производство в състезателно и двустранно исково производство, поради което сторените разноски по повод извършване на действия в заповедното производство не следвало да бъдат съизмервани със заявения за защита от молителя материален интерес. Законът изрично освобождавал длъжника от задължението да мотивира възражението си, поради което и доколкото защитата му в 1 исковото производство по реда на чл. 422 ГПК би била напълно аналогична, нямало основание да бъде възмездяван двукратно за едно и също нещо. Счита за неприложима разпоредбата на чл. 7, ал. 7 от Наредбата, тъй като същата можела да се отнесе в заповедното производство само към заявителя, но не и към защитата на длъжника срещу заповедта. Заявява, че размерът на минималното адвокатско възнаграждение по заповедното производство за подаване на възражение по чл. 414 ГПК следва да се определи съгласно чл.

6, т. 5 от Наредбата. Сочи, съдебна практика, която възприема в подкрепа на изложените съображения в частната жалба. Претендира отмяна на обжалваното определение, като неправилно и незаконосъобразно и намаляване на присъдените разноски за заповедното производство до размер от 50,00 лева.

В законния срок е постъпил отговор на частната жалба, с който се претендира неоснователността . Ответника по частната жалба излага, че според константната съдебна практика се присъжда адвокатско възнаграждение за оказана правна помощ в заповедните производства, като единствено се присъждат възнаграждения в размер на 50,00 лв. за юрисконсулти. Счита за неправилно да се приравнява адвокатското възнаграждение с такова на юрисконсулт, който получава трудово възнаграждение от своя работодател.

Врачански окръжен съд, като взе предвид събраните по делото доказателства и доводите на страните, намира за установено от фактическа страна следното:

С решение № 555/11.10.2023 г., постановено по гр. д. № 819/2023 г. на Районен съд – Враца са отхвърлени предявените от "Агенция за събиране на вземания" ЕАД искове против В. К. П., с които се иска да се признае за установено, че ответника дължи на ищеца сумата 2932,56 лв. - главница; 1106,60 лв. - договорна /възнаградителна/ лихва, дължима за периода от 08.08.2020 г. до 15.01.2023 г.; 666,64 лв. - лихва /обезщетение/ за забава, дължима за периода от 09.08.2020 г. до датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда 20.09.2022 г. като неоснователни и недоказани. С решението е осъдена "Агенция за събиране на вземания" ЕАД да заплати на адв. Н. К. от САК адвокатско възнаграждение за заповедното и исковото производство в общ размер от 935 лв.. Към решението са изложени мотиви, съобразно които в частта за разноските е прието, че следва да бъде осъден ищеца да заплати на пълномощника на ответника деловодни разноски за защита и процесуално представителство по заповедното и исковото производство с оглед осъществено такова на материално затруднено лице на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 вр. ал. 2 ЗАдв, като претендираните възнаграждения по двете производство са в размер на по 500 лв.. Посочено е, че ищеца е направил в исковата молба възражение за прекомерност, което е неоснователно по отношение на претендираното възнаграждение по исковото производство, но е основателно за заповедното производство където възнаграждението се формира по правилата на чл. 7, ал.

7 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения на база половин размер на претендираните суми или възнаграждението с оглед правната и фактическа сложност на заповедното производство следва да бъде намалено до минималния размер от 435,00 лв..

Пред Районен съд – Враца, още с възражението по чл. 414 ГПК, респективно с 2 отговора на исковата молба са приложени по един договор за правна защита и съдействие между В. К. П. и адвокат Н. К. от САК, за всяко от двете производства, като и в двата договора е посочено, че процесуалното представителство и защита е безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, за оказване на помощ на материално затруднено лице.

С определение № 1944 от 05.12.2023 г., по гр. д. № 819/2023 г. на Районен съд Враца, е отхвърлена подадена молба на "Агенция за събиране на вземания" ЕАД за изменение на решение № 555/11.10.2023 г., постановено по гр. д. № 819/2023 г. по описа на РС – Враца, в частта за разноските. РС – Враца е изложил съображения, че присъдените възнаграждения за двете производства са в минимални размери и съдът не възприема доводите на молителя за прекомерност.

С оглед изложеното, съдът направи следните правни изводи:

Частната жалба е подадена срещу акт подлежащ на обжалване, от лице легитимирано да го обжалва и в предвидения в закона срок за това, поради което е допустима.

Разгледана по същество частната жалба е неоснователна по следните съображения:

Неоснователно се твърди в жалбата, че трудът на юрисконсултите е съпоставим с труда на адвокатите, поради което минималното адвокатско възнаграждение, не трябва да е по - голямо от това на юрисконсултите. Разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК, предвижда, че в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт, като размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ, докато разноските за адвокатско възнаграждение са уредени в предходните алинеи на чл. 78 ГПК. Критериите за определяне размерите на обсъжданите разноски за възнаграждение за процесуално представителство и границите, в които същите следва да бъдат определяни са различни, като дори са уредени в различни нормативни актове - Наредба за заплащането на правната помощ, респективно Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Единственото общо между разноските за възнаграждение на адвокат и присъжданите, когато страната е защитавана от юрисконсулт е основанието – осъщественото процесуално представителство на страна по делото от юрист, но в първия случай то се осъществява от професионалист, нарочно ангажиран с конкретното дело от страната, а във втория от служител с юридическо образование на страната, който наред с другите си задължения осъществява и процесуално представителство на страната. Всичко изложено обосновава извод, че в двете разглеждани хипотези не следва да се дължат разноски за възнаграждение за осъщественото процесуално представителство на страна в еднакъв размер, поради което доводите в частната жалба в обратния смисъл са неоснователни.

Неоснователни са и останалите доводи - възражението по чл. 414 ГПК е формална предпоставка за прерастване на заповедното производство в исково; законът освобождава длъжника от задължението да мотивира възражението си; неприложимост на разпоредбата 3 на чл. 7, ал. 7 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като относима в заповедното производство само към заявителя, но не и към защитата на длъжника, респективно приложимост на друга разпоредба от същата наредба.

Формалния прочит на разпоредбата на чл. 7, ал. 7 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, не навежда на претендирания от частния жалбоподател извод – същата да е относима само към адвокатското възнаграждение заплатено от заявителя, но не и към заплатеното от длъжника. Липсва такова разграничение в цитираната разпоредба, а няма и логика да има такова. Не е и задължително възражението по чл. 414 ГПК да е формална предпоставка за прерастване на заповедното производство в исково. Действително в общия случай обосноваване на възражението не се изисква, такова се изисква единствено в случаите на подадено възражение по чл. 414а. Няма пречка обаче и възражението по чл. 414 ГПК да бъде обосновано – такова обосноваване би могло да предотврати водене на един излишен и скъп исков процес, в който да не бъде уважена претенцията на заявителя за дължимост на предявеното в заповедното производство вземане. Дали длъжника ще предяви възражение, дали същото ще е по чл. 414 ГПК или по чл. 414а ГПК, дали в първия случай ще обоснове възражението си, са въпроси които следва да прецени длъжника, като на същият не следва да се отрича правото да ползва компетентна и подходящо заплатена правна помощ.

Неоснователно е и позоваването в частната жалба на Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16, съобразно което съдът не е обвързан от установеното в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като същата служи единствено за ориентир на съдилищата, относно механизма за определяне на адвокатските възнаграждения при различните видове дела с оглед на защитаваното в процеса субективно материално право. Размерът на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА се определя по правилата на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Тази наредба е предмет на разглеждане по цитираното в частната жалба Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С- 427/16 и С- 428/16. В същото СЕС не е констатирал директно противоречие на националната правна уредба с правото на ЕС, а е дал указание във всеки един конкретен случай съдът да извърши преценка относно това, дали приложението на предвиденото в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимално възнаграждение би довело до ограничаване на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, т. е. дали това не би довело до недопустимо ограничаване на свободата на договаряне. В конкретния случай, тъй като размерът на адвокатското възнаграждение не се определя по договор между ответника и пълномощника му, а се присъжда от съда, въпросната преценка следва да се извърши на база на това, дали предвиденото в наредбата минимално адвокатско възнаграждение е в съответствие с правната и фактическа сложност на спора по делото. Съгласно чл. 7, ал. 7 от наредбата, за защита в производства за издаване на заповед за изпълнение възнаграждението се определя по правилата на ал. 2 на база на половината от стойностите на претендираните суми. Общият сбор на претендираните със заявлението и съответно- с исковата молба, суми е в размер от 4 705,80 лева, половината от която се равнява на 2 352,90 лева. Съгласно ал. 2 на чл. 7 от наредбата, при материален 4 интерес до 1000 лева минималният размер на адвокатското възнаграждение е 400 лева.

Разпечатката съдържа 25 от 37 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/816c22cd-39e3-4c5d-819c-28f6ec4699c0