Определение № 6090 от 17.03.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 6090 гр. София, 17.03.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-IV-Г, в закрито заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Валерия Банкова

Членове:

Петър Ив. Минчев

Йоана Кр. Кацарска като разгледа докладваното от Валерия Банкова Въззивно частно гражданско дело № 20261100502454 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по частна жалба, подадена от ищцата В. П. Н. срещу определение от 30.01.2026г., постановено по гр.д. № 19423/2023г. по описа на СРС, 165-ти състав, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за изменение в частта за разноските на решение от 09.12.2025г., постановено по същото дело.

Жалбоподателят поддържа, че неприсъждането на разноски по делото представлява грубо процесуално нарушение и отказ от правосъдие. Всеки сключен договор представлявал отделно облигационно отношение. Обстоятелството, че страните по договорите са идентични и че в тях се съдържат неравноправни клаузи, не означава, че всички договори формират едно общо правоотношение. Ако биха били предявени в едно производство, разноските не биха били по-малки – съдът би събрал държавна такса по всеки отделен договор, следва да се признае и правото на адвокатско възнаграждение за всеки един от тях.

Моли съдът да отмени обжалваното определение и да уважи молбата за изменение на решението в частта за разноските.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата „Файненшъл България“ ЕООД подава отговор на частната жалба, в който са развити съображения за неоснователност на същата. Счита, че в случая е налице злоупотреба с право, изразяваща се в претенция за разноски от 980 лв. при материален интерес на делото от 231,66 лв. Моли съда да остави жалбата без уважение.

Софийски градски съд, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, намира следното:

Частната жалба е депозирана от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване 1 съдебен акт и в рамките на законоустановения срок за обжалване. Жалбата е редовна и процесуално допустима.

Разгледана по същество, частната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.

Софийският районен съд е бил сезиран с искова молба, подадена от В. П. Н. срещу „Файненшъл България“ ЕООД, с която са предявени обективно кумулативно съединени установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за прогласяване нищожността на сключен между страните Договор за поръчителство и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на сумата от 231,66 лева, платена по оспорения договор, като частичен иск в пълен размер от 250 лв.

Ищцата е представила договор за правна защита и съдействие, съгласно който е възложила на Еднолично адвокатско дружество Д.М.“ да я защитава безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Представено е и доказателство за регистрация по ЗДДС на едноличното адвокатско дружество.

С молба от 02.09.2025г. ищцата е депозирала списък по чл.80 от ГПК, съгласно който претендираните по делото разноски възлизат на сума в общ размер на 1460 лв., от които 100 лв. държавна такса, 400 лв. депозит за вещо лице и по 480 лв. адвокатско възнаграждение по всеки от двата предявени иска.

С постановеното по делото решение съдът е уважил изцяло предявените искове, но не е уважил искането на ищеца за присъждане на разноски. Посочил е, че от справка в ЕИСС се установява, че ищецът е завел към момента 27 бр. дела по искове за неоснователно обогатяване/ недействителност на правни сделки срещу кредитори, чрез един и същ проц. представител. Безплатната правна помощ по чл.38 от ЗА не можела да бъде източник на обогатяване и бизнес стратегия и затова не следвало да се уважава искането за присъждане на разноски на ищеца в тази насока. С оглед броя дела, образувани от ищеца и горепосочените обстоятелства следвало да се приеме, че се касае за злоупотреба с процесуални права по чл.3 от ГПК от ищеца. С оглед на гореизложеното разноските по делото следвало да останат така, както са извършени.

С обжалваното определение съдът е приел, че доводите на ответника не налагат преразглеждане на изложените в решението мотиви и е оставил молбата за изменение на решението в частта за разноските без уважение.

Определението е неправилно и следва да бъде отменено по следните съображения.

В настоящото частно производство няма спор, че между страните са били сключени множество договори, във връзка с които ищецът е образувал отделни съдебни производства за установяване на тяхната нищожност, ведно с връщане на недължимо платени суми по тези договори. Това обстоятелство, обаче, не представлява злоупотреба с процесуалното право на иск по смисъла на чл. 3 ГПК. Всеки от договорите представлява самостоятелно правоотношение и чрез исковете за прогласяване нищожността му и връщане на недължимо платените суми по договора, ищецът защитава свой правен интерес, който е различен от тези по останалите правоотношения. Затова за размера на дължимото адвокатско възнаграждение 2 е без значение дали исковете по различните договори ще бъдат предявени с една искова молба или с отделни такива, както и дали съдът ще ги съедини служебно по реда на чл. 213 ГПК. При всички положения на ищеца, респективно на защитавалия го безплатно адвокат, се дължи адвокатско възнаграждение за исковете, основани на всеки отделен договор.

Следователно преценката на ищеца да раздели претенциите си според броя на сключените договори не може да доведе до увреждане на ответника чрез генериране на недължими адвокатски възнаграждения, защото при всички положения такива възнаграждения са дължими. Ето защо, изводът на първоинстанционния съд, че е налице злоупотреба с процесуални права като основание за отхвърляне на искането за разноски, не може да бъде споделен. Изложеното с категоричност се отнася и до сторените от страната разноски за държавна такса и вещо лице, за които по делото са ангажирани доказателства и отговорността за които следва да бъде разпределена съобразно правилата на чл.78 ГПК. Ето защо, на ищцата следва да бъде присъдена сума в общ размер на 450 лв. – 400 лв. платен депозит за вещо лице и 50 лв. – държавна такса.

По размера на дължимото възнаграждение за безплатна адвокатска помощ:

С Решение от 25.01.2024 г. по дело C‑438/22 на СЕС по преюдициално запитване е прието, че: „1) Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2) Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. 3) Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.“.

Даденото в решението на СЕС тълкуване на чл. 101, §1 ДФЕС има задължителен 3 характер за националните съдилища. След постановяването му практиката на ВКС е безпротиворечива в становището си, че при разглеждане на възражението по чл. 78, ал. 5 от ГПК, както и при определяне възнаграждението за безплатно процесуално представителство, съдът е длъжен да отчете действителната фактическа и правна сложност, вида и характера на делото, защитавания материален интерес, съответната инстанция, легитимно очакваните, респ. извършените процесуални действия по делото с участие на представляваната от адвокат страна.

Съдът съобразява така посочените критерии и взема предвид, че процесното производство не се характеризира с правна и/или фактическа сложност, приключило е в рамките на едно съдебно заседание, а материалният му интерес възлиза на 231,66 лв. Не може да бъде игнориран и безспорният по делото факт, че, както беше посочено по-горе, между страните са налице искови производства с идентичен предмет, основани на различни договори, в които ищецът е представляван безплатно от адвокатското дружество. Видно от представения в първоинстанционното производство договор за правна защита и съдействие, същият касае представителство във връзка със сключени договори за кредит и връщане на изначално платеното при липса на правно основание или обявяване на отделни клаузи за нищожни, следователно правоотношението между страните касае защитата по всички дела.

Ето защо при определяне размера на адвокатското възнаграждение по настоящото дело следва да бъде взето предвид, че печалбата на адвоката се определя не само с оглед обстоятелствата по конкретно дело, но и с оглед броя на заведените дела, за които е сключен договорът. При това положение и с оглед материалния интерес на делото, съдът намира, че на Еднолично адвокатско дружество Д.М.“ следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 240 лева с включен ДДС.

Поради изложените съображения, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ определение №4274/30.01.2026г., постановено по гр.д. № 19423/2023г. по описа на СРС, 165-ти състав, с което е оставена без уважение молбата на В. П. Н. за изменение в частта за разноските на решение от 09.12.2025г., постановено по същото дело и вместо това

ДОПУСКА изменение на решение № 22549 от 09.12.2025г. постановено по гр.д. № 19423/2023г. по описа на СРС, 165-ти състав, в частта за разноските, като ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК: 202513690, със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к. „Люлин- 7“, бул. „********, ап********, представлявано от П.Д.

- управител, да заплати на В. П. Н., ЕГН:********** сумата от 450 лв. разноски по делото.

ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК: 202513690, със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к. „Люлин- 7“, бул. „********, ап********, представлявано от П.Д.

- управител, да заплати на Еднолично адвокатско дружество Д.М.“ адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв за предоставено на ищеца 4 безплатно процесуално представителство от 240 лева с ДДС.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5