Определение № 1759 от 03.07.2026, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1759 гр. Пловдив, 03.07.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в закрито заседание на трети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Екатерина Мандалиева

Членове:

Радослав Радев

Недялка Свиркова Петкова като разгледа докладваното от Екатерина Мандалиева Въззивно частно гражданско дело № 20265300501363 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба на П. Г. З., Е. Г. З. и Г. Г. Н., подадена чрез пълномощника им адв. Д. Маджар-Томова, против Определение № 5725/11.05.2026 г., постановено по гр. д. № 17197/2025 г. по описа на Районен съд – Пловдив, ХХ граждански състав, с което е върната подадената от жалбоподателите искова молба и е прекратено производството по делото на основание чл.130 ГПК.

В частната жалба се поддържа, че определението е неправилно, немотивирано, постановено при несъобразяване с доказателствата по делото. Навеждат се доводи, че предявените отрицателни установителни искове са процесуално допустими, доколкото към момента на предявяването им не е бил издаден акт за установяване на задължения по реда на ДОПК, нито е било образувано изпълнително производство за събиране на процесните вземания. Жалбоподателите излагат съображения, че липсата на административен акт ги лишава от възможността да реализират защита по административен ред, поради което единственият способ за защита на правата им е предявяването на отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК. Поддържат, че първоинстанционният съд неправилно е приел наличие на специален ред за защита, без да съобрази, че такъв ред не може да бъде реализиран при отсъствие на административен акт, подлежащ на обжалване.

Оспорват, че начислените суми съставляват публични вземания по изложени в жалбата съображения. Искат обжалваното определение да бъде отменено, а делото върнато на районния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

В срока по чл. 276, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от Община Калояново, чрез процесуалния представител адв. Г. Н., с който частната жалба се оспорва като неоснователна. Твърди се, че процесните задължения представляват публични общински вземания по смисъла на чл.162 ДОПК, за чието установяване, оспорване и събиране законът предвижда специален административен ред. Излага се становище, че обстоятелството дали е издаден или не акт за установяване на задължението не обуславя допустимост на отрицателен установителен иск по реда на ГПК, тъй като липсата на такъв акт не променя административноправния характер на спорното правоотношение. Посочва се още, че законът предоставя на задълженото лице възможност да поиска издаването на акт за установяване на задължението по чл.107, ал. 3 ДОПК, който подлежи на административен и съдебен контрол.

Моли подадената жалба да бъде оставена без уважение.

1

ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД намира, че частната жалба е процесуално допустима. Подадена е в предвидения в закона срок, от надлежни страни, срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване по реда на чл.274, ал.1, т.1 ГПК, поради което следва да бъде разгледана по същество.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

При осъществяване на въззивната проверка по чл. 278 ГПК настоящият съд не е ограничен единствено от наведените в частната жалба оплаквания, а следва служебно да провери правилността на обжалваното определение относно наличието на абсолютните процесуални предпоставки за допустимост на производството.

От данните по делото се установява, че с искова молба, уточнена с последваща молба от 12.01.2026 г., жалбоподателите са предявили срещу Община Калояново отрицателни установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че не дължат суми, представляващи такси за битови отпадъци и начислени върху тях лихви за периода 2020 г. – 2024 г. В исковата молба се твърди, че по отношение на същите лица в предходен период са били издадени актове за установяване на задължения, които са били отменени с влезли в сила съдебни решения на Административен съд – Пловдив, като на общината са били дадени задължителни указания относно приложението на материалния закон при новото произнасяне. Поддържа се още, че впоследствие с решение на Административен съд – Пловдив са отменени и разпоредби от Наредбата за определяне и администриране на местните такси и цени на услуги на територията на Община Калояново, уреждащи начина на определяне на таксата за битови отпадъци. Според изложените твърдения, въпреки постановените съдебни решения и извършените впоследствие корекции на част от начислените суми, ответната община продължава да поддържа по партидите на ищците задължения за такса битови отпадъци, които според тях са определени при същия незаконосъобразен механизъм и в противоречие със задължителните указания, дадени с влезлите в сила съдебни актове. Именно поради това считат, че процесните суми не се дължат и единственият способ за защита на правата им е предявяването на отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК.

Именно с оглед така изложените фактически твърдения следва да бъде преценена допустимостта на предявените искове.

Настоящият въззивен състав намира, че обжалваното определение е правилно като краен резултат, макар да достига до този извод въз основа на частично различни правни съображения.

На първо място следва да бъде определено естеството на спорното правоотношение, доколкото именно от него зависи както процесуалният ред за защита, така и компетентността на съда. В случая предмет на предявените искове е установяване недължимостта на суми, представляващи такса за битови отпадъци и начислени лихви върху нея. Независимо, че ищците извеждат недължимостта им от твърдения за неизпълнение на постановени съдебни решения и за незаконосъобразно определяне на размера на таксата след отмяната на отделни разпоредби от общинската наредба, спорното материално правоотношение запазва своя административноправен характер. Таксата за битови отпадъци представлява местна такса по смисъла на Закона за местните данъци и такси. Съгласно чл.

162, ал. 2, т. 3 ДОПК публични общински вземания са вземанията за местни данъци и такси, установени по основание със закон. По силата на чл. 9б ЗМДТ установяването, обезпечаването и събирането на местните такси се извършва по реда на чл. 4, ал. 1 – 5 ЗМДТ, а обжалването на свързаните с тях актове – по същия ред. Следователно още законът определя както характера на тези вземания, така и специалния процесуален ред, по който се осъществява защитата срещу тях. Ето защо предметът на настоящия спор не е гражданско правоотношение между равнопоставени правни субекти, а правоотношение, възникнало във връзка с упражняване на властнически правомощия от органите на общинската 2 администрация по определяне и събиране на публични общински вземания.

Не може да бъде споделено разбирането, застъпено в частната жалба, че липсата на издаден акт за установяване на задължението по реда на ДОПК сама по себе си обуславя възможност спорът да бъде разрешен по общия исков ред. Обстоятелството, че към момента на предявяване на исковете не е издаден индивидуален административен акт, не променя характера на правоотношението, от което произтичат претендираните вземания.

Подведомствеността на спора се определя от неговото естество и от нормативно уредения ред за възникване, установяване и съдебен контрол на спорното право, а не от това дали административният орган вече е упражнил предоставените му със закона правомощия.

Отсъствието на административен акт не трансформира административното правоотношение в гражданскоправно, нито създава компетентност на гражданския съд да разреши спор, който законът е предоставил на административните органи и административните съдилища.

Именно поради това не може да бъде възприета тезата на жалбоподателите, че отрицателният установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК представлява единствено допустимо средство за защита, защото към момента липсва административен акт, подлежащ на оспорване. Подобно разбиране би довело до заобикаляне на специално установения от законодателя процесуален ред, като би поставило възможността за сезиране на гражданския съд в зависимост единствено от процесуалното поведение на административния орган.

Следователно още от изложените в исковата молба фактически твърдения следва изводът, че ищците търсят съдебна защита срещу публични общински вземания, за които законодателят е уредил специален ред за установяване и съдебен контрол, поради което спорът не е подведомствен на гражданските съдилища.

В тази насока е и последователно възприетото в практиката на Върховния касационен съд разрешение, че когато законът предвижда специален административен ред за установяване и съдебен контрол на публичните държавни или общински вземания, спорът относно тяхното съществуване не е подведомствен на гражданските съдилища, като защитата следва да бъде реализирана по специалния ред. Само в изрично предвидените от закона хипотези, напр. искът по чл. 439 ГПК при провеждано принудително изпълнение по реда на ГПК, е допустимо гражданският съд да разгледа спор относно публично вземане.

Неоснователни са и доводите в частната жалба, че отсъствието на акт за установяване на процесните задължения води изобщо до липса на специален ред за защита и поради това обуславя допустимост на отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК. Вярно е, че според изложените в исковата молба твърдения към момента на предявяване на исковете не е бил издаден акт за установяване на задълженията по реда на ДОПК, както и че не е било образувано изпълнително производство за събирането им. Тези обстоятелства обаче сами по себе си не променят процесуалния ред за защита, установен от законодателя.

Систематичното тълкуване на разпоредбите на ЗМДТ и ДОПК сочи, че установяването, обезпечаването, събирането и съдебният контрол върху публичните общински вземания са предмет на специална нормативна уредба. Законът не предвижда възможност съществуването или несъществуването на такива публични вземания да бъде установявано по общия исков ред, освен в изрично предвидените от закона случаи, какъвто настоящият спор не представлява. Действително отрицателният установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК е общото средство за защита срещу неоснователно претендирани граждански права и вземания. Същият обаче намира приложение само когато законът не е предвидил друг специален процесуален ред за защита на спорното право. При наличие на специална административна процедура гражданският процес не може да бъде използван като алтернативен способ за разрешаване на същия спор.

В случая изложените в исковата молба твърдения са насочени именно срещу начина, по който органите на общината определят размера на дължимата такса за битови отпадъци след постановени съдебни решения и след отмяна на отделни разпоредби от общинската 3 наредба. По своето съдържание тези възражения представляват оспорване законосъобразността на административната дейност по определяне на публично общинско вземане. Те не променят характера на спорното правоотношение и не обуславят компетентност на гражданския съд да се произнесе по съществото на подобен спор.

Настоящият състав намира за необходимо да отбележи още, че изложените в частната жалба доводи относно неправилното начисляване на процесните суми, неизпълнението на влезлите в сила решения на Административен съд – Пловдив, както и твърденията за противоречие с отменените разпоредби на общинската наредба, касаят материалната законосъобразност на действията на административния орган. Тяхната основателност не е предмет на обсъждане в настоящото производство, тъй като процесуалната допустимост на иска предхожда преценката относно основателността на твърдяното право. Следователно въззивният съд не дължи произнасяне по въпроса дали процесните задължения действително съществуват, нито дали са били правилно определени, а единствено дали този спор подлежи на разглеждане по реда на ГПК.

При така изложените съображения настоящият въззивен състав достига до същия краен правен резултат като първоинстанционния съд, макар въз основа на частично различен анализ на процесуалните предпоставки за допустимост на производството. Решаващо значение в случая има обстоятелството, че спорът по своето естество е административноправен и не е подведомствен на гражданските съдилища. Липсата към момента на предявяване на исковете на индивидуален административен акт, както и отсъствието на предприето принудително изпълнение, не изменят характера на спорното правоотношение и не могат да обусловят компетентност на гражданския съд да се произнесе по спор, чието разрешаване законът е предоставил на административните органи и административните съдилища.