Решение № 155 от 27.10.2021, Апелативен съд - Пловдив
- Съд
- Апелативен съд - Пловдив
- Дело
- Въззивно търговско дело 566/2021
- Вид
- Решение № 155
- Подписан
- 27.10.2021
- Състав
- Красимир Костов Коларов, Емил Любомиров Митев, Георги Великов Чамбов
Цитирани разпоредби
- чл. 124, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 154, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 180 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 181, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 236, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 271, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 414 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 417 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 417, т. 10 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 418 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 36, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 42, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 141, ал. 2 · Търговски закон
- чл. 301 · Търговски закон
РЕШЕНИЕ
№ 155 гр. Пловдив, 27.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател: Красимир К. Коларов
Членове:
Георги В. Чамбов
Емил Люб. Митев при участието на секретаря Нели Б. Богданова като разгледа докладваното от Красимир К. Коларов Въззивно търговско дело № 20215001000566 по описа за 2021 година за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 260168 от 21.04.2021 г., постановено по т. д. № 421/2020 г., Пловдивският окръжен съд е решил следното:
„ПРИЗНАВА за установено на основание чл. 422, ал. 1, във вр. с чл.
124, ал. 1 ГПК, че „Ф. В.“ ЕООД, ЕИК *********, дължи на Н. ИВ. Г., ЕГН **********, плащане на 36 500 лева по Запис на заповед, издаден от „Ф. В.“ ЕООД на 25.07.2009 г., с който се задължава в полза на Н. ИВ. Г. да плати 36 500 лева на дата 25.07.2019 г., с клауза без протест и разноски, ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението пред ПРС на 16.10.2019 г. до изплащане на сумата, за което ищецът е снабден със Заповед за изпълнение № **** от 17.10.2019 г. по ч. гр. д. № 16760/2019 г. на РС Пловдив.“
Дружеството „Ф. В.“ ЕООД е било и осъдено, да заплати на Н. ИВ. Г.
1
„направените в заповедното и в исковото производство разноски в размер на 1 522.30 лева“.
Решението се обжалва от „Ф. В.“ ЕООД, с подробни съображения за неговата неправилност.
Ответникът по жалбата Н. ИВ. Г. е на мнение, че тя е неоснователна.
Апелативният съд прецени данните по делото и като съобрази становищата на страните, съобразно правомощията по чл. 269 ГПК прие:
Искът е по чл. 422 ГПК, в производство по чл. 417, т. 10 и чл. 418 ГПК (ч. гр. д. № 16760/2019 г. на Районен съд, гр. Пловдив), ищецът Н.Г. е представил издаден на 25.07.2009 г. от „Ф. В.“ ЕООД Запис на заповед за сумата 35 500 лева, с падеж 25.07.2019 г. и се е снабдил със заповед за изпълнение и изпълнителен лист против издателя „Ф. В.“ ЕООД, за принудително събиране на следните твърдени от него вземания: „сумата от 36 500 лева – главница, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 15.10.2019 г. до окончателно изплащане на вземането, както и съдебни разноски – 730 лева държавна такса“.
Длъжникът „Ф. В.“ ЕООД е направил възражението по чл. 414 ГПК и кредиторът Н. ИВ. Г. е предявил настоящия установителен иск по чл. 422, ал.
1 ГПК.
С исковата си молба Н. ИВ. Г. е направил изявление за наличие на извънменителнично основание за дължимост на процесната сума: според него, тази сума представлявала невърнат заем, дължим по сключения на датата 25.07.2009 г. между него, като заемодател и „Ф. В.“ ЕООД, като заемател, Договор за паричен заем (л. 11 – л. 12), по който заемната сума била предадена на заемателя в брой, за което, с допълнителната искова молба (л.
31) е представил и Квитанция към Приходен касов ордер № 1 от същата дата 25.07.2009 г. (л. 35). А процесният запис на заповед бил издаден от заемателя „Ф. В.“ ЕООД на основанието по чл. 8 от договора, за обезпечаване на полесното и бързо връщане на заемната сума.
С отговора на исковата молба (л. 27) ответникът е оспорил въведеното от 2 ищеца извънменителнично основание за дължимост на твърдяното вземане.
Заявил е, че не е „получавал в заем претендираната сума“, а с допълнителния отговор (л. 43) е подчертал, че „не е сключвал договор за заем с Н.Г.“, нито е обезпечавал същия със запис на заповед“. Според настоящия управител на ответника „Ф. В.“ ЕООД, „представеният договор за заем, запис на заповед, заедно с квитанцията за получени суми са антидатирани и съставени за целите на процеса“. Изрично е посочил и своето доказателство за това: дружеството „Ф. В.“ ЕООД е било първоначално вписано в търговския регистър на датата 27.07.2009 г., затова – според ответника – е било невъзможно на предходната дата 25.07.2009 г., която е изписана като дата на сключването на представения по делото договор за заем и която дата съответно е вписана като дата на издаване на процесния запис на заповед, представителят на „Ф. В.“ ЕООД да е знаел, какъв ще е бъдещия, тогава (на 25.07.2009 г.) все още неизвестен, но вписан в тези документи, единен идентификационен код (ЕИК) „*********“ на „Ф. В.“ ЕООД.
При това положение в тежест на ищеца е било (чл. 154, ал. 1 ГПК) да установи, че представеният в процеса договор за паричен заем от датата 25.07.2009 г. е противопоставим на ответника „Ф. В.“ ЕООД и заемната сума наистина подлежи на връщане на заемодателя Н. ИВ. Г., при условията, посочени в договора.
Достоверността на датата на частен документ би могла да се оспорва само от трети лица – онези, които не са участвали в съставянето на документа.
Затова, при своевременно направеното от „Ф. В.“ ЕООД оспорване на достоверността на вписаната в договора за заем дата „25.07.2009 г.“, първият въпрос, на който е трябвало да се даде отговор, е бил следният: дружеството „Ф. В.“ ЕООД трето лице ли е, по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК, по отношение на подписания от лицето Н. ИВ. Г., като управител на заемателя „Ф. В.“ ЕООД, договор за заем с дата „25.07.2009 г.“?
Ако отговорът на този въпрос е отрицателен, дружеството „Ф. В.“ ЕООД не може да оспорва достоверността на датата на договора за заем, тъй като ще е лице, което е участвало при съставянето на документа: А щом това дружество е участвало при съставянето на документа и не е „трето лице“, по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК, това ще означава, че управителят Н. ИВ. Г. е 3 действал не като мним, а като действителен представител на „Ф. В.“ ЕООД и извършените от него на датата 25.07.2009 г. правни действия са противопоставими на дружеството (чл. 141, ал. 2 ТЗ, във вр. с чл. 36, ал. 2 ЗЗД).
Но ако отговорът на въпроса, дали дружеството „Ф. В.“ ЕООД – по отношение на документа, съставляващ процесния договор за заем от датата 25.07.2009 г. – е трето лице по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК, е положителен, тогава, при направеното „Ф. В.“ ЕООД оспорване на достоверността на датата на документа, следващият въпрос би бил, чия е тежестта да установи, че вписаната в документа дата „25.07.2099 г.“ е достоверна?
І.
Общото правило, което ограничава кръга на „третите лица“, по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК, е следното: това са „само тези неучастващи в съставянето на документа лица, които черпят права от някои от издателите на документа и които биха могли да бъдат увредени от неговото антидатиране“ – вж. Сталев, Гражданско процесуално право, 6-то изд., § 59, т. ІІІ.2.б.;
Силяновски, Граждански процес, т. І, стр. 395; Венедиков, Писмени доказателства и свидетелски показания в гражданския процес, § 43 – 44.
Няма законово основание, това правило да се тълкува и прилага само по отношение на прехвърлянето и придобиването на вещни права, напротив, то се отнася и за такива права на третите лица, които са съществуващи към действителната дата на съставянето на документа, но които биха могли да се променят (вкл. и погасят) чрез антидатиране на документа и така биха увредили третото лице. И също, такива вписани в документа задължения на третите лица, които – към действителната дата на съставянето на антидатирания документ – или не са били възникнали, или преди това са съществували, но са били вече погасени.
Тоест, процесуалните предпоставки по чл. 181, ал. 1 ГПК, за оспорване от трето лице на достоверността на датата на диспозитивен частен документ, са едновременното съществуване на три условия: а) третото лице да не е участвало при съставянето на документа; б) документираната сделка да уврежда права на третото лице и 4 в) поставената на документа дата да е от период, в който би било фактически възможно, правата на третото лице да бъдат увредени.
И въпросът е, дали ответникът „Ф. В.“ ЕООД е такова трето лице.
1.
Договорът за заем от 25.07.2009 г. е частен документ и затова е само доказателство, че съдържащите се в него изявления са направени от лицата, които са го подписали (чл. 180 ГПК). Щом няма спор, че документът е автентичен, той е само доказателство, че изявленията в него са направени от авторите на документа. Затова – сам по себе си – автентичният частен документ не е доказателство за верността на вписаната в него дата на издаване. Не е доказателство, че датата, която издателят е написал в документа, е вярната календарна дата на издаването (съставянето) на този документ. Доказателство е, че писменото изявление за датата е направено от издателя, но само толкова.
Следва въпросът: ако частният документ е издаден от представител, вписаната в него дата на издаване достоверна ли е за представлявания?
Представляваният трето лице ли е по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК?
Представляваният никога не е лице, което участва в съставянето на издадения (подписания) от представителя частен документ. А в случаите на представителство на юридически лица, това е практически невъзможно.
Документът се създава и подписва от представителя, но правата на представлявания зависят пряко от вписаното в документа изявление на представителя: първо, защото самият документ е доказателство за това изявление (чл. 180 ГПК) и второ, защото последиците от правните действия, които представителят извършва, възникват направо за представлявания (чл.
36, ал. 2 ЗЗД).
Но представителството е власт, която се упражнява във времето – в точно определен период от време, ограничен от: а) възникване на представителството и б) факта на неговото прекратяване.
5
Затова, ако преди датата на възникването или след датата на прекратяване на представителството бъдещият или съответно бившият представител представлява, действията му са извършени без представителна власт и са непротивопоставими на мнимо представлявания.
При съставянето на частен документ от името на представляван, възможно е само датата, която представляващият е поставил (изписал) като дата на издаването му, да е доказателство, че документът е бил издаден в периода от време, в който авторът на документа е имал представителна власт по отношение на представлявания. Но, както и по-горе се подчерта, документът – сам по себе си – не е доказателство, че вписаната в него дата на издаване е тази, на която документът е бил издаден и че това е вярната (истинската) календарна дата на издаването му (чл. 180 ГПК). Щом частният диспозитивен документ е автентичен, доказателствената му сила обхваща само факта на съдържащото се в него писмено изявление и авторството на това изявление. Нито датата, нито мястото на съставяне на документа се ползват с доказателствената сила на документа, в тази негова част – по отношение на третите лица – документът е недостоверен. Затова изводът е, че направеното от представител изписване на дата в частен диспозитивен документ е правно действие, спрямо което последиците за представлявания по чл. 36, ал. 2 ЗЗД, са правно немислими: първо, относно написаната в него дата, документът е свидетелстващ, а свидетелстващите документи нямат преки правни последици за никого и второ, юридически е невъзможно, доказателството за съществуване на представителна власт на определена календарна дата (изписването на датата в частен документ) да произхожда не от учредителя на властта (представлявания), а от онзи, който я упражнява (представителя).
Заключението е, че вписването на дата в издаден от представител частен документ (датирането на документа) не е правно действие, чиито последици могат да възникнат „направо за представлявания“ (чл. 36, ал. 2 ЗЗД) и относно вписването на тази дата представляваният не е лице, което чрез представител е „участвало“ в създаването на документа.
Следователно, ако частният диспозитивен документ е бил издаден от представител, този документ – по отношение на вписаната в него дата – не е 6 бил издаден „от името на представлявания“, а е бил издаден от името (и за сметка) на представителя – лицето, което е подписало документа.
Заключението дотук е, че относно достоверността на датата (чл. 181, ал.
1 ГПК) на подписан от представител частен диспозитивен документ, представляваният не е „издател“ на този документ и не е участвал в съставянето му.
Което означава, че при съставяне на представения от ищеца Договор за заем с дата 25.07.2009 г., първото от трите посочени по-горе условия, това по б. „а“, по отношение на представлявания заемател „Ф. В.“ ЕООД, е било налично.