Решение № 31 от 08.02.2024, Окръжен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 31 гр. Кюстендил, 08.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, I СЪСТАВ, в публично заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Росица Б. Савова

Членове:

Веселина Д. Джонева

Мина Цв. Павлова при участието на секретаря Галина Г. Кирилова като разгледа докладваното от Веселина Д. Джонева Въззивно гражданско дело № 20231500500224 по описа за 2023 година

Производството е по реда на Глава Двадесета „ Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.

Делото е образувано по постъпила въззивна жалба вх.№2873/23.03.2023г. от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с ЕИК 203670940, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.„Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, подадена чрез пълномощника юрисконсулт Н. Г. П.А., насочена срещу решение №103/22.02.2023г. по гр.д.№1918/2022г. по описа на Районен съд- Дупница.

С обжалвания съдебен акт Дупнишкият районен съд е признал за установено по отношение на К. В. В., с ЕГН **********, че дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД вземане, възникнало на основание договор за кредит №*** от 02.08.2018г., в размер на 580 лева – главница, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК - 28.07.2022г. до окончателно изплащане на сумата; отхвърлил е иска за признаване за установено по отношение на ответницата, че дължи на ищеца вземане за главница по договора за разликата до претендираните 825.93 лева, както и за сумите 131.99 лева - договорна лихва за периода от 01.11.2018г. до 29.05.2019г. и 261 .90 лева обезщетение за забава за периода от 02.11.2018г. до датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК; осъдил е К. В. В. да заплати на „Агенция за събиране на вземания “ ЕАД разноски по водене на делото съразмерно с уважената част от исковете в размер на 180 лева, както и разноски по ч.гр.д.№1450/2022г. по описа на ДнРС съразмерно с уважената част от исковете в размер на 36 лева, а „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е осъдил да заплати на К. В. В. разноски по водене на делото съразмерно с отхвърлената част от исковете в размер общо на 338 лева.

Въззивникът обжалва решението в отхвърлителната му част с доводи за неговата неправилност и незаконосъобразност. Възразява срещу извода на районния съд, който приел, че договорът за кредит е недействителен на основание чл.22 от ЗПК, поради противоречие с изискванията на чл.10 ал.1 от ЗПК – всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт, не по-малък от 12. Изразява становище, че доколкото процесната разпоредба в частта й на изискването всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, 1 не съответства на Директива 2008/48/ЕО, то този текст не следва да се прилага. Навежда подробни съображения, че процесният договор за потребителски кредит е съобразен с разпоредбата на чл.10 ал.1 от ЗПК. Подчертава, че изискването относно шрифт касае елементите на договора. Сочи, че в процесния случай изписване с по-малък шрифт има в края на ОУ, и по същество представлява декларативни изявления на двете страни, а не елементи от самия договор. Изписване в началото на договора на името на кредитора в помалък шрифт, също не сочело неизпълнение на изискването на процесната разпоредба, доколкото същата информация била изписана в ОУ към договора с главни букви. Допълва, че договорът за застраховка и ОУ към него не са част от договора за потребителски кредит и спрямо тях разпоредбата на чл.10 ал.1 от ЗПК е неприложима. Позовава се на съдебна практика, обективирана в цитирани решения на окръжни съдилища. Акцентира, че единственият начин за установяване размера на използвания шрифт е чрез съдебнотехническа експертиза, доколкото се налага прилагане на специални знания, а в случая преценката била извършена „с просто око“. Прави се искане за отмяна на решението на ДнРС в обжалваната му част и уважаване на предявените искове. Претендират се разноски за въззивното производство.

В законоустановения срок по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от насрещната страна К. В. В., чрез пълномощника й адв.Г. Ч. от САК, с който се излага становище за неоснователност на депозираната въззивна жалба и се оспорват изложените в нея оплаквания срещу първоинстанционното решение. Въззиваемата счита, че районният съд необосновано не е приел, че процесният договор е нищожен и на основание чл.11 ал.1 т.10 вр. чл.22 ЗПК, доколкото в него липсва съществен елемент от съдържанието – ГПР, като се аргументира подробно в тази насока. Твърди, че договорът е нищожен на основание чл.11 ал.1 т.9 вр. чл.22 от ЗПК вр. чл.26 ал.1 пр.2 от ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителна лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави, както и на основание чл.11 ал.1 т.20 вр. чл.22 от ЗПК, тъй като липсва съществен елемент от неговото съдържание – наличие/липса на право на отказ на потребителя от договора, срок, в който това право може да бъде упражнено и други условия за неговото упражняване, вкл. информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл.29 ал.4 и ал.6 от ЗПК и размера на лихвен процент на ден. Акцентира върху наличието на разлика между посочената в договора като подлежаща на връщане сума и реално върнатата от ответницата, а клаузите в договора не са формулирани съобразно изискванията на чл.147 ал.1 и чл.143 ал.2 т.19 от ЗЗП. Подчертава, че районният съд не е кредитирал възражението за наличие на явно неизгодни условия по процесния договор с оглед драстичното несъответствие и несъразмерност в стойността на насрещните престации.

В случай, че съдът приеме процесния договор за валиден и действителен, прави възражение за нищожността му на основание чл.26 ал.1 пр.1 от ЗЗД поради нарушение на закона, чл.26 ал.1 пр.2 от ЗЗД поради противоречие с добрите нрави, респ. чл.146 от ЗЗП поради неравноправност на отделни клаузи от него.

Иска се оставяне без уважение на въззивната жалба и потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендират се разноските за въззивната инстанция. Прави се възражение за недължимост и прекомерност на претендираното адвокатско/юрисконсултско възнаграждение от насрещната страна, доколкото липсват доказателства за реалното му заплащане.

След преценка на доводите на страните, доказателствата по делото и съобразно правомощията си, въззивният съд приема следното:

Жалбата е подадена от процесуално легитимирано лице, в законоустановения срок и срещу подлежащ на инстанционен въззивен контрол акт, поради което е допустима.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

Производството по делото е било образувано по предявени от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД против К. В. В., с ЕГН ********** от гр.Дупница искове по реда на чл.422 от ГПК за установяване на вземанията му по издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№1450/2022г. по описа на РС-Дупница, произтичащи от договор за кредит №*** от 02.08.2018г., сключен между „Ай Ти Еф Груп“ АД, като кредитодател, и К. В., като кредитополучател, вземането по който е прехвърлено на ищеца с договор за цесия, а именно: главница в размер на 825.93 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК - 28.07.2022г. до окончателно изплащане на сумата; 131 .99 лева - договорна лихва за периода от 01.11.2018г. до 29.05.2019г. и 261 .90 лева обезщетение за забава за периода от 02.11.2018г. до датата на подаване на заявлението по 2 чл.410 от ГПК.

В отговора на исковата молба, подаден от пълномощника на ответницата-Г.Ч., е оспорена основателността на предявените искове, с основни възражения по същество в посока, че договорът е недействителен, поради противоречния с императивни правни норми, както и твърдения за нищожност на клаузата за неустойка, при направено възражение, че на връщане от ответницата подлежи само чистата получена сума, след приспадане на всички извършени плащания по договора.

Районният съд, след като е приел представените от ищеца документи в заверени преписи и е изслушал заключение на вещо лице, е уважил иска за установяване дължимост на част от главницата, представляваща чистата стойност на кредита с приспадане на заплатените суми, като е отхвърлил искове за установяване дължимост на договорна и мораторна лихви. За да постанови този резултат, ДнРС е констатирал сключването на договор за кредит, предоставянето на сумата по него, настъпването на крайния срок на действието на договора, неизпълнение от страна на кредитополучателя на задължението да върне в пълен размер посочените в договора суми, но също така е приел, че договорът е недействителен, в хипотезата на чл.22 във вр. с чл.10 ал.1 от ЗПК, доколкото е намерил за установено, че текстът на Общите условия, представляващи неразделна част от договора за кредит са изписани с размер на шрифта по-малък от 12. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл.23 от ЗПК, според която когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Така, при предоставена главница от 1 000 лева и заплатена за връщане на задълженията по недействителния договор сума в размер на 420 лева, ДнРС е приел, че задължение съществува само за сумата от 580 лева, заедно със законната лихва от подаване на заявлението по чл.410 от ГПК, но не и за останалите суми, предмет на исковата претенция.

КнОС приема от правна страна следното:

Обжалваното решение е валидно и допустимо. Преценено по същество, решението на ДнРС е правилно и следва да се потвърди.

Ищецът е претендирал изпълнение въз основа на договор за кредит, сключен между „Ай Ти Еф Груп“ АД, като кредитодател, и К. В., като кредитополучател, вземането по който е посочил, че му е било прехвърлено с договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия), сключен на 06.07.2021г. Исковете, предявени своевременно в срока по чл.415 от ГПК, са основани на твърдението, заявени и в заповедното производство, че вземанията към ответницата са изискуеми при настъпил изтекъл срок на договора и настъпил краен падеж за връщане на взетата в заем сума – 29.05.2019г.

Налице са твърдения и те не са били оспорени от ответната страна, а именно – че преди отпускане на кредита страните по него са използвали средства за комуникация от разстояние, поради което възникналото между тях правоотношение представлява договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние по смисъла на чл.6 от ЗПФУР. Не е спорно между страните и обстоятелството, че кредитополучателят е получил посочената в договора сума в размер на 1 000 лева.

Процесното заемно правоотношение, с оглед качеството на кредитополучателяфизическо лице, по своята правна характеристика представлява договор за потребителски кредит, за който са приложими общите правила на Закона за задълженията и договорите, правилата на специалния Закон за потребителския кредит, както и - с оглед качеството на кредитополучателя на „потребител“ – нормите на Закона за защита на потребителите.

Договорът, на който ищецът е основал вземанията си, е бил сключен при действието на Закона за потребителския кредит, поради което при преценката за основателността на исковете съдът следва да съобрази и съответствието на договора с императивните разпоредби на този закон.

Съгласно разпоредбата на чл.9 ал.1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Законът въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл.10 и чл.11 от ЗПК.

Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10 ал.1, чл.11 ал.1 т.7-12 и т.20 и ал.2 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.

С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в 3 обществен интерес за защита на икономически по-слаби участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне дори ако нарушението на тези норми не е въведено като основание за обжалване /в този смисъл са задължителните указания, дадени с т.1 на ТР №1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС/.