Решение № 238 от 14.08.2026, Окръжен съд - Смолян

РЕШЕНИЕ

№ 238 гр. Смолян, 14.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Т.чка Д. Кисьова

Членове:

Полина П. Бешкова

Ивайло Ст. Стефанов при участието на секретаря Виляна Р. Ризова като разгледа докладваното от Ивайло Ст. Стефанов Въззивно гражданско дело № 20265400500224 по описа за 2026 година

Производство по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от „Ю. К.“ ЕООД, ЕИК: ******, седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Ч.“ № *, ет.*, оф. *, против Решение № 35/17.03.2026 г. по гр. д. № 240/2025 г. по описа на Районен съд – Девин, в осъдителната му част за разликата над 368.83 лв. до пълния присъден размер от 865.04 лв., както и за съответната част от съдебните разноски. Решението се определя като неправилно и незаконосъобразно, тъй като първоинстанционният съд бил приел процесния договор за кредит за недействителен, а не единствено таксата за разглеждане.

Жалбоподателят излага подробни съображения за неправилност и незаконосъобразност на решението в обжалваната му част. Не споделя приетото от първия съд, че процесният договор е изцяло недействителен на основание чл. 22 от ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В тази връзка твърди, че в договора се съдържат всички задължителни за валидността му реквизити: размерът на ГПР - 59,14 %; общата сума, дължима от кредитополучателя, изчислени към момента на сключването му – 2 582.27 лв.; взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин: договорът за кредит ще има действие за посочения в него срок, за който е сключен; всяка от страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си в съответствие с условията и сроковете по Договора за кредит и Рамковото споразумение; няма да бъдат 1 начислени разходи за събиране на кредита, лихви за забава и/или неустойки, поради неизпълнение от страна на клиента. Следователно, не е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Не се споделя и заключението на съда, че от съдържанието на Договор за кредит № L**** не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формулиран ГПР. В тази връзка твърди, че в т. 8.9 на Рамковото споразумение (част от Договора за кредит) са посочени кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Съгласно клаузата „Общата стойност на Кредита представляват всички разходи, включително лихви, такси за разглеждане, договорно възнаграждение и всички други видове такси, които Клиентът е длъжен да заплати във връзка с Договора за кредит ... Общата стойност на кредита не включва нотариални такси или държавни такси. Първоначалният годишен процент на разходите включва общите разходи по кредита за клиента, настоящи или бъдещи, (включително лихви, други преки или непреки разходи, такса за разглеждане, договорна такса или такси от всякакъв вид), произтичащи от усвояването на кредита и представлява годишния процент на кредита (ГПР). Лихвеният процент за ден се изчислява като 1/365-та част от годишния лихвен процент. В случай че клиентът е допуснал просрочие на дължимите от него плащания, той дължи на кредитора освен договорените възнаградителни лихви и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху цялата просрочена сума за целия период на просрочието - от датата на падежа, до датата на ефективното изплащане на сумата...“. Твърди, че в преамбюла на договора за кредит, очертаващ неговите основни условия и параметри, са посочени ГПР и общата дължима сума от потребителя. Непосочването поотделно на всеки един от елементите, включени в ГПР, не съставлява основание за недействителност на договора по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Подобно изискване се съдържа в чл. 11, ал. 1, т. 14 от ЗПК, но неговото неспазване, по аргумент от разпоредбата на чл. 22 ЗПК, не води до недействителност на договора за кредит, в какъвто смисъл се цитира съдебна практика. Твърди, че потребителят може да прецени икономическите последици от сключването на Договора за кредит, тъй като е наясно какво е оскъпяването по кредита.

Жалбоподателят не отрича, че има такса за задължителна услуга, която е включена в оскъпяването, в т.ч. в ГПР. Така потребителят не е заблуден, тъй като не е посочен погрешен размер на ГПР и ГЛП. Поддържа становище, че таксата за разглеждане не е такса по усвояване, тъй като не е действие, свързано с реалното превеждане на сумата по кредита на кредитополучателя.

Тя не е за сметка на предоставения ресурс и е разпределена за плащане на месечни вноски за целия договорен срок за ползване на средствата. Таксата не е „скрит разход“, нито е „скрито оскъпяване“, след като е посочена в кредитната документация. Таксата за разглеждане, бидейки включена в ГПР, е част от общите разходи по конкретния кредит, както изрично се сочи в т. 8.9 на приложимото Рамково споразумение. Тъй като ГПР по кредита с включената в него такса е в рамките на законовите изисквания, счита се, че няма и 2

„противоречие с добрите нрави“ и „тайно увеличение на ГПР“. Това би било вярно, ако таксата за разглеждане не е част от ГПР или ако той беше над максималния законов размер. Дори да се приеме, че таксата е по чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, то нейната недействителност не води до недействителност на целия договор. В чл. 22 от ЗПК е посочено при неспазване на кои изискания за формата и съдържанието договорът се счита за недействителен, като чл. 10а, ал. 2 от ЗПК не е сред изчерпателно изброените разпоредби. Таксата за разглеждане е в размер на 368.83 лв. и единствено за нея ответникът е следвало да бъде осъден. От настоящата инстанция търси отмяна на решението в обжалваната част за разликата над 368.83 лв. до 865.04 лв. и присъждане на разноски съобразно тези параметри. Претендират се разноски и за въззивното производство.

От страна на въззиваемия Т. Н. е депозиран отговор на въззивната жалба в законовия срок, който същата се определя като неоснователна.

Изразено е становище, че в случая е използвана конструкция на скрито оскъпяване чрез такса за експресно разглеждане, която противоречи на чл.

10а, ал. 2 ЗПК. В действителност посоченият лихвен процент не отговаря на действителния, което е достатъчно основание да бъде прогласен договора за нищожен. Неточното посоченият ГПР не е единствено основание да бъде прогласен договор за потребителски кредит за недействителен. Акцентира се върху таксата за разглеждане на искането, отпускане на исканата сума, оформяне на съответните документи и т. н., които са все действия, които са част от дейността по кредитиране, като разходите за тях следва да са включени в цената на услугата – като възнаградителна лихва. Те са включени на практика, тъй като таксата е включена в ГПР заедно с договорната лихва, но им е придаден вид на такса, поради две причини: 1. За да се дължи цялата такса/лихва при предсрочно погасяване, тъй като таксата се дължи в цялост, а не само падежиралата към момента на предсрочно погасяване; 2. за да не изпъкне веднага големият размер на договорната лихва и кредиторът да се представи като кредитор с по-добри от действителните условия на пазара. По подробно развити в Отговора съображения, се иска въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение – потвърдено.

Претендира се присъждане на възнаграждение на процесуалния представител, по реда на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв.

Допълнителни съображения страните излагат в писмени бележки.

ОС Смолян, след като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:

Ищецът твърди, че на 08.10.2023 г. между него и ответника е сключен Договор за кредит за сумата от 1650 лв. при следните условия: фиксиран лихвен процент – 30 %; годишен процент на разходите (ГПР) – 59.14 %; срок на погасяване – 24 месеца; такса за разглеждане – 368.83 лв. Счита, че таксата за разглеждане противоречи на чл. 10а, ал. 2 ЗПК и представлява по същество скрита възнаградителна лихва, което прави посочения в договора лихвен 3 процент в размер на 30 % неверен, което пък е достатъчно основание за недействителността на договора. Твърди, че съгласно договора, таксата за разглеждане се дължи в деня на подписването му, но се възстановява от клиента с дължимите месечни вноски съгласно погасителния план. Тази такса се дължи в цялост при предсрочно погасяване, прекратяване или каквато и да е друга причина, поради което противоречи на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.

Поддържа, че разглеждането и изплащането на кредита по своята същност е дейност на финансовата институция, свързана с усвояване на кредита, изразяваща се в разглеждане на искането за кредита, отпускане на исканата сума, оформяне на съответните документи и т. н., но това са все действия, които са част от дейността по кредитиране и разходите за тях следва да са включени в цената на услугата – договорна лихва. На практика, заплащайки суми по „такса за разглеждане“, потребителят плаща реално за права, които поначало има, което счита за недопустимо от гледна точка на принципите за добросъвестност и справедливост, като това води до допълнително увеличаване на задълженията на потребителя и дава възможност на кредитора да капитализира допълнителен приход от присъщата му дейност. Сочи, че това се явява и в директно противоречие с чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 и разясненията, дадени в § 40-46 от Решение на СЕС (четвърти състав) от 27.03.2014 г. по дело C-565/12 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Tribunal d'instance d'Orléans (Франция). Сочи, че таксата в размер 368.83 лв. е нищожна поради противоречието й с чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Счита, че това води до недействителност и на целия договор.

Признава, че таксата е включена в ГПР заедно с договорната лихва, но й е придаден вид на такса първо, за да се дължи цялата такса/лихва при предсрочно погасяване, а не само падежиралата и второ, за да не изпъкне веднага големият размер на договорната лихва. Твърди, че таксата за разглеждане представлява всъщност прикрита възнаградителна лихва печалба за кредитора, която не е обявена като такава, а й е придаден вид на такса за услуга, каквато кредиторът всъщност не извършва отделно, защото именно това е предметът му на дейност, като целта е ясна – привидно по нисък и конкурентен лихвен процент и огромна сума за предсрочно погасяване, в случай че потребителят пожелае да погаси предсрочно задълженията си. Счита, че след като в договора не е записан действителният размер на възнаградителната лихва, той е недействителен само на това основание, като в този смисъл се позовава на Решение № 51 от 24.02.2025 г. по в. гр. д. № 7/2025 г. на Окръжен съд – Смолян.

Ответникът оспорва таксата за разглеждане да представлява прикрита възнаградителна лихва, като твърди, че в договора е отразен годишният лихвен процент, който е фиксиран и не подлежи на промяна или преизчисляване през целия срок на договора - 30 %. Съответно, ГПР е 59,14 % и в него е включена таксата за разглеждане. Така, ГПР включва фиксиран ГЛП (лихвата, посочена като точен процент в кредитната документация), както и таксата за разглеждане, която е явна, а не скрита.

4

Районен съд - Девин е приел, че исковете са основателни и доказани, защото договорът за потребителски кредит № L****/08.10.2023 г. е нищожен поради нарушения на императивни разпоредби на ЗПК. Към процесния договорът, като такъв за потребителски кредит, се прилагат изискванията на ЗПК и правилата за защита на потребителите. В договора не са спазени изискванията относно ясното и пълно посочване на ГПР. Посочен е ГПР от 59,14%, но не е обяснено как е изчислен, какви разходи са включени и какви допускания са използвани. Според съда само посочването на процент не е достатъчно. Това нарушение е основание за недействителност на договора по чл. 22 ЗПК, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Освен това договорът съдържа такса за разглеждане, която съдът приема за недопустима, тъй като чл. 10а, ал. 2 ЗПК забранява такси и комисиони за действия по усвояване и управление на кредита. Таксата е определена като неравноправна клауза, която води до скрито оскъпяване и заобикаля закона. Поради тези нарушения РС - Девин приема, че договорът е нищожен по чл. 26, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 10а, ал. 2 и чл. 11 ЗПК. От счетоводната експертиза е установено, че кредиторът е предоставил 1 650 лв., а потребителят е заплатил общо 2 515,04 лв., като след като договорът е нищожен, кредиторът няма правно основание да задържи сумата, платена над получената главница.