Решение № 3249 от 19.06.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3249 гр. София, 19.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на седми април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Красимир Мазгалов

Членове:

Силвана Гълъбова

Гюлсевер Сали при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Красимир Мазгалов Въззивно гражданско дело № 20211100514840 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение №20167861 от 04.08.2021г., постановено по гр.дело №40487/2019г. по описа на СРС, ГО, 56 с-в, са отхвърлени предявените от Ц. Ц. Д., ЕГН:********** срещу „Пазари юг“ЕАД с ЕИК:**** (правоприемник на „Озеленяване“ЕАД с ЕИК:****) иск с правно основание чл.225, ал.3 КТ за сумата от 13000 лв.- обезщетение за недопускане до работа на длъжност „енергетик“ в „Озеленяване“ЕАД, на която е възстановен с решение №717/28.07.2010 г. по гр.д.№331/10 г. на САС, за периода от 15.07.2016 г. до 15.07.2019 г., и искове с правно основание чл.59 КТ за сумата от 200 лв.- обезщетение за пътни разходи за периода от 15.07.2016 г. до 15.07.2019 г., за сумата от 1000 лв.- обезщетение за полагаща се храна за периода от 15.07.2016 г. до 15.07.2019 г., както и сумата от 1500 лв.- мораторна лихва за периода от 16.08.2016 г. до 15.07.2019 г. Ищецът е осъден да заплати на ответника 1031 лв. разноски по производството.

Срещу така постановеното решение е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК въззивна жалба от ищеца Ц. Ц. Д.. Жалбоподателят поддържа, че на 05.06.2010г. е подал молби в деловодството на праводателя на ответното дружество, към които е приложил решението с което е възстановен на заеманата от него преди уволнението длъжност. Твърди, че еднократното му явяване е достатъчно и заповед на работодателя не е необходима. Заявява, че не е представил доказателства за отказана работодателя, но това „личи и ухае“ от писменото искане на работодателя до К.З. от 06.08.2010г., който с доклад установил, че ищецът не се е явил на работа. Твърди също така, че трудовото му правоотношение с работодателя не е прекратено и не е започвал работа при друг работодател. Претендира отмяна на решението на СРС и уважаване на исковете.

Въззиваемият ответник, в подадения в срок отговор на въззивната жалба оспорва същата като неоснователна. Излага подробни съображения относно правилността на 1 обжалваното решение. Моли решението на СРС да бъде потвърдено. Претендира разноски за въззивната инстанция.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакуваното съдебно решение, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивните жалби е необходимо да се добави и следното:

Съгласно разпоредбата на чл.225, ал.3 от КТ, когато незаконно уволнен работник или служител бъде възстановен на работа и след явяването му в предприятието, за да заеме работата, на която е възстановен, не бъде допуснат да я изпълнява, работодателят и виновните длъжностни лица отговарят солидарно към работника или служителя в размер на брутното му трудово възнаграждение от деня на явяването му до действителното му допускане на работа.

Действително, съгласно константната съдебна практика на ВКС, изразена в реш № 518 по гр. д. № 374 за 2009 г. на ІV ГО, реш. № 298 по гр. д. № 3972 за 2008 г. на І г.о, реш.

№ 245/2010 г. по гр. д. № 1048/2009 г. на 2-то г.о, реш. № 145/2011 г. по гр. д № 1186/2010 г. на 3-то г.о, реш. № 913/2009 г. по гр. д № 4080/2008 г. на 4-то г.о, реш. № 518/2010 г. по гр. д № 374/2009 г. на 4-то г.о. относно случаи на вече съдебно ангажирана отговорност на работодател да обезщети свой работник или служител при недопускане до работа за предходен период, напълно достатъчно е в срока по чл. 345 от КТ работникът или служителят дори и един единствен път да е посетил предприятието и да е изявил готовност да престира труд по трудово правоотношение. Това еднократно явяване е достатъчно, за да се счете, че той е изпълнил своето задължение и да постави работодателя пред необходимостта да реши дали да допусне до работа незаконно уволнения от него работник или като откаже-да извърши правонарушение, вредите от което което следва да обезщети.

От момента на явяването му на работа и незаконното му недопускане от страна на работодателя, работникът или служителят има право на съответното обезщетение. Правото на обезщетение възниква в един ясно определен момент- на еднократно отправено изявление на работника в срока по чл. 345 от КТ, което обвързва работодателя да изпълни задължението си да допусне възстановения на работа работник до работното му място и ако не го направи, възниква право на обезщетение. Еднократно заявената готовност на работника в този момент е част от правопораждащия правото фактически състав при всеки иск, основан на недопускане до работа по чл. 225, ал. 3 КТ, независимо дали е първи, или последващ. Последващо искът се предявява, когато нарушението продължава, реално допускане до работа не е настъпило след осъждането на работодателя да плати обезщетение по чл. 225, ал. 3 КТ. За разлика от други искове за обезщетение по КТ, основанието за обезщетение по чл. 225, ал. 3 КТ не е темпорално ограничено и съществува до отстраняване на правонарушението от работодателя с действително допускане до работа. Докато нарушението продължава, работодателят ще дължи обезщетение и то може да се претендира с последователно заведени искове за определени периоди. Затова при последващ иск за период, следващ този по влязлото в сила осъдително решение, искът по чл. 225, ал. 3 КТ се основава на продължаващото правонарушение, а фактът кога и как същото е виновно извършено от лица представляващи работодателя, вече е съдебно установен правнорелевантен факт. Това е фактът на явяване на ищеца в предприятието за да заеме 2 работата на която е възстановен, в срока по чл. 345 от КТ, съответно фактът на недопускането му до работното място и вързката между тях - еднократно и в този момент.

Обстоятелствата се обхващат от обективните предели на силата на пресъдено нещо, формирана с влязлото в сила съдебно решение по присъдено за определен период обезщетение, след като са обусловили началната дата на неговата дължимост. Решението има правоустановяващо, както и преклудиращо действие за възраженията на ответника в последващ процес, относно тези факти.

В случая по делото е представено влязло в сила на 08.03.2021г. решение №459916 от 28.07.2018г. на СРС, 145 състав по гр.д.№39161/2016г., потвърдено с решение №624/23.01.2020г. на СГС, ІV-Б състав по в.гр.д.№1255/2019г. и недопуснато до касационно обжалване, с което ответникът е осъден да заплати на ищеца обезщетение на същото правно основание и при същите правопораждащи факти, за предходен период- от 19.07.2013г. до 13.07.2016г. Следователно фактът на явяване на ищеца в предприятието за да заеме работата на която е възстановен, в срока по чл. 345 от КТ, както и фактът на недопускането му до работното място и връзката между тях, се обхващат от обективните предели на силата на пресъдено нещо, формирана с влязлото в сила съдебно решение между страните, а възраженията на ищеца относно тези факти в настоящия процес са преклудирани.

В същото време обаче, както се твърди и в исковата молба, ищецът с влязло в сила решение е възстановен на длъжност „енергетик“ в предприятието „Озеленяване“ЕАД, на което ответникът „Пазари Юг“ЕАД е правоприемник, като липсват каквито и да било доказателства тази длъжност изобщо да съществува в щатното разписание на правоприемника. Поради множеството водени между страните дела и неясният текст на подадените от ищеца молби при явяването му за заемане на работата, не става ясно въз основа на кое точно влязло в сила решение за възстановяване ищецът претендира да се е явил за да заеме работата, на която е възстановен. В този смисъл е разколебан и горепосочения извод за преклудиране възраженията на ответника относно правопораждащите настоящата претенция факти.

С определението по чл.140 от ГПК първоинстанционният съд правилно е разпределил доказателствената тежест, като изрично е указал на ищеца че в негова тежест е да установи размер на последното брутно трудово възнаграждение, въз основа на което претендира да бъде определено обезщетението по чл.225, ал.3 от КТ. Ищецът не е представил каквито и да било доказателства в тази връзка и само на това основание искът подлежи на отхвърляне.

Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а първоинстанционното решение- потвърдено като правилно.

По отношение на разноските:

При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски. Ответникът по жалбата е направил разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лева, които следва да му бъдат присъдени изцяло. Възражение за размера на адвокатското възнаграждение не е направено.

Предвид изложените съображения, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение №20167861 от 04.08.2021г., постановено по гр.дело №40487/2019г. по описа на СРС, ГО, 56 с-в.

ОСЪЖДА Ц. Ц. Д., ЕГН:********** да заплати на „Пазари юг“ЕАД с ЕИК:**** сумата от 1200 (хиляда и двеста) лева- разноски във въззивната инстанция за адвокатско 3 възнаграждение.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4