Решение № 2903 от 08.06.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2903 гр. Пловдив, 08.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария М. Дългичева при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Мария М. Дългичева Гражданско дело № 20255330115731 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от И. Й. Й. против „Кеш Пойнт България“ ЕООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че договор за кредит № **** г., сключен между страните, е недействителен, доколкото противоречи на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит **** г., по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 1 600 лева, при фиксиран лихвен процент в размер на 46 % и ГПР в размер на 57, 06 %. Посочва се, че в чл.

6 от договора било уговорено, че ищецът следвало да представи на ответника обезпечение, а именно - поръчителство на две физически лица, които следвало да отговарят на изискванията на общите условия. При неизпълнение на посоченото задължение, в чл. 7, ал. 5 от договора била уговорена неустойка в размер на 1 622, 48 лева, която била включена към общото задължение по кредита, тъй като за ищцата било невъзможно да осигури поръчител, който да отговаря на посочените изисквания. От правна страна се излагат съображения, че за да се заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК чрез неустойката се начислява допълнителни печалба, която не се включва в ГПР. Сочи се, че договорът е недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не е посочен точния размер на ГПР, като се излагат подробни съображения.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Кеш Пойнт България“ ЕООД, с който на първо място се прави искане за провеждане на информационна среща за процедура по медиация. На следващо място оспорва основателността на иска.

Сочи, че уговорената неустойка не следва да се включва към ГПР, тъй като същата била уговорена под отлагателно условие, а именно непредставяне на обезпечение в срок, а ГПР се формирал към момента на сключване на договора за кредит. Развива подробни съображения в тази посока.

В срока по чл. 211, ал. 1 ГПК ответникът е предявил насрещен иск, с който по 1 същество иска от съда, в случай, че главният иск бъде уважен и договорът за кредит бъде обявен за недействителен, то на осн. чл. 23 ЗПК в полза на ответното дружество да бъде присъдена чистата стойност на кредита в размер на 1 600 лв., ведно със законна лихва, считано от датата на депозиране на насрещната искова молба до окончателното плащане, доколкото по него не били извършвани никакви плащания.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът по насрещния иск не е депозирал отговор.

Съдът, като съобрази наведените от страните твърдения, оспорвания, доводи, възражения и доказателствата по делото, преценени по чл. 235, ал. 2 ГПК, приема предявените искове за процесуално допустими и основателни, по следните съображения:

От събраните по делото писмени доказателства се установява, а и с доклада по делото е обявено за безспорно, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № **** г., по силата на който на ищеца била предоставена сумата в размер на 1600 лева, при лихвен процент - 46,00 % и ГПР - 57,06 %, като съгласно чл. 6, ал. 1 от Договора било уговорено, че ищецът следвало да представи на ответника обезпечение, а именно поръчителство на две физически лица, които следвало да отговарят на изискванията на общите условия. При неизпълнение на посоченото задължение, в чл. 7, ал. 5 от Договора била уговорена неустойка в размер на 1 622, 48 лева, която била включена към общото задължение по кредита.

Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съдът намира, че сумата за неустойка представлява разход по кредита, който неправилно не е включен при изчисляването на процента на оскъпяване на кредита. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция съдът намира, че уговорената неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за кредит. Налага се извод, че посоченото задължение всъщност съставлява скрито под формата на неустойка допълнително възнаграждение за кредитора.

Видно от съдържанието на процесния договор, неустойката по същия не е включена в ГПР, но реално води до оскъпяване на кредита и значително надхвърля пет пъти размера на законната лихва, предвид размера на главницата, срока на договора и стойността на неустойката. При съобразяване и на предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати на кредитора неустойка, се налага извод, че същата е с характер на сигурен разход, който следва да бъде включен при формирането на ГПР. В тази връзка следва да се отбележи, че поставените от кредитора изисквания са на практика неосъществими за потребителя, доколкото последният търси бързо кредитно финансиране и не би могло да се очаква от него да разполага със съответна възможност да осигури исканото обезпечение. Фактът, че при формиране на ГПР по договора за кредит не се включва вземането за неустойка не се оспорва и от самия кредитор, предвид изложените от него съображения в отговора на исковата молба. Следователно, кредиторът неправилно формира приложимия към договора за кредит ГПР, като не включва като разход вземането за неустойка. При включването на вземането за неустойка ГПР по договора неминуемо ще превиши лимита, императивно заложен в чл. 19, ал. 4 ЗПК. В случая акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредита), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора. От изложеното следва, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

2

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че договор за потребителски кредит № **** г., сключен между страните, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, респ. главният по делото иск следва да бъде уважен.

По предявения насрещен иск:

Недействителността по чл. 22 ЗПК е автономно правно понятие, уредено със специални законови разпоредби. Правна последица от нея е, че се дължи размера на непогасената главница, т.е. тя не води до ликвидиране на всички права и задължения по сключения договор и не е приравнена по последици на нищожността на правните сделки.

Договорът за кредит продължава да обвързва страните що се касае до задължението за връщане на дадената в заем/кредит сума, според чл. 23 ЗПК.

Ищецът по насрещния иск претендира да му бъде присъдена чистата стойност на кредита в размер на 1 600 лв., като твърди, че ищецът по главния иск не е погасявал главницата по кредита. В тази свръзка по делото е представена и справка за движенията и актуалния размер на дълга по процесния договор за кредит. Доколкото ответникът по насрещния иск не е провел насрещно доказване за погасяване на главницата по договора за кредит, в който смисъл му е била разпределена и доказателствена тежест, съдът намира, че насрещният иск следва да се уважи в цялост и в полза на ищеца да се присъди непогасената чиста стойност на кредита.

По разноските:

Ищецът по главния иск има право на разноски за държавна такса в размер на 74, 12 евро. На основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв съдът следва да определи възнаграждение дължимо от ответника на процесуалния представител на ищеца – адв. Г..

При определяне на размера на следващото се възнаграждение следва да се съобразят разясненията, дадени в Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден 3 задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед посочените по-горе принципни съображения и като взе предвид липсата на фактическа сложност на делото, обстоятелството, че делото по делото не са събирани гласни доказателства, не е изслушано вещо лице, делото е разгледано в едно съдебно заседание, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адв. Г. следва да се определи възнаграждение в размер на 204, 52 евро общо.

Ищецът по насрещния иск също има право на разноски. Същият е доказал заплащане на държавна такса в размер на 32,72 евро и адвокатско възнаграждение в размер на 245, 42 евро с ДДС.

Сумите следва да се присъдят в евро.

Така мотивиран, Районен съд - Пловдив

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения иск на И. Й. Й., ЕГН ********** против „Кеш пойнт България“ ЕООД, ЕИК 207079835, че сключеният между страните договор за потребителски кредит № **** г. е недействителен на основание чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

ОСЪЖДА, на основание чл. 23 ЗПК, И. Й. Й., ЕГН ********** да заплати на „Кеш пойнт България“ ЕООД, ЕИК 207079835 сумата от 818,07 евро /1600 лв./, представляваща чистата стойност на непогасената и подлежащата на връщане главница по недействителен договор за потребителски кредит **** г., ведно със законната лихва, считано от 23.12.2025 г. до окончателното изпълнение на задължението.