Решение № 6945 от 16.12.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6945 гр. София, 16.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-Е, в закрито заседание на шестнадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Нели Алексиева

Членове:

Диляна Господинова

Елена Св. Шипковенска като разгледа докладваното от Диляна Господинова Въззивно гражданско дело № 20241100511363 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 435, ал. 2, т. 6 и т. 7 ГПК.

Образувано е по жалба, подадена от длъжника Д. П. Д. срещу акт, постановен на 14.06.2024 г. по изп.д. № 743/2014 г. по описа на ДСИ при СРС, с който съдебният изпълнител е отказал да прекрати изпълнителното производство, отказал е да измени произнасянето си по възлагане в тежест на длъжника на разноски по изпълнението за заплатена от взискателя такса за образуване на изпълнителното дело в размер на 24 лв., както и за заплатено от взискателя адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв., както и е отказал да намали по направено възражение за прекомерност разноските на взискателя за адвокатско възнаграждение, които се възлагат за заплащане на длъжника.

Жалбоподателят посочва, че предоставя на взискателя необезпокояван достъп до детето, поради което изпълнява задължението си, което е предмет на принудително изпълнение. Счита, че това е основание за прекратяване на образуваното срещу него изпълнително производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 1 ГПК и за отмяна на акта, с който съдебният изпълнител е възложил в негова тежест заплащането на направените от взискателя разноски.

Взискателят Д.П.Д. не заявява становище по основателността на подадената жалба.

В приложените към жалбата мотиви частният съдебен изпълнител сочи, че тя е неоснователна. Заявява, че не са налице основания за прекратяване на изпълнителното производство, поради което и направените от взискателя разноски трябва да се възложат в тежест на длъжника. Посочва, че размерът на възложените разноски за заплатено от взискателя адвокатско възнаграждение не е прекомерен, с оглед на това, че упълномощеният от тази страна адвокат трябва да осъществява процесуално представителство за дълъг период от време до навършване на пълнолетие на общото на страните дете.

Софийски градски съд, след като съобрази изложените от жалбоподателя доводи и събраните по делото доказателства, намира следното:

1

По жалбата срещу отказа на съдебния изпълнител да прекрати изпълнителното производство:

От представените от съдебния изпълнител материали по изп.д. № 743/2014 г. по описа на ДСИ при СРС, се установява, че жалбоподателят Д. П. Д. има качеството на длъжник в образуваното изпълнително производство.

В чл. 435, ал. 2 ГПК изчерпателно са посочени изпълнителните действия, които подлежат на обжалване от длъжника, като съгласно т. 6 на тази разпоредба това са и отказът на съдебния изпълнител да спре, да прекрати или да приключи принудителното изпълнение.

В случая от изложеното в жалбата се установява, че от длъжника се обжалва действието на съдения изпълнител по постановяване на отказ да прекрати принудителното изпълнение по изп.д. № 743/2014 г. по описа на ДСИ при СРС, което е сред изрично изброените такива в нормата на чл. 435, ал. 2, т. 6 ГПК, които подлежат на обжалване пред окръжния съд. Ето защо подадената жалба е допустима и съдът следва да се произнесе по нейната основателност, като отговори на въпроса дали са настъпили предвидените в закона правно релевантни факти, при които изпълнителното производство се прекратява в сочената от жалбоподателя хипотеза, която е поради изпълнение на задължението, което подлежи на принудително изпълнение.

От материалите по изп.д. № 743/2014 г. по описа на ДСИ при СРС се установява, че изпълнителното производство е образувано по молба на взискателя Д.П.Д. срещу длъжника Д. П. Д. за принудително изпълнение на задължението на последната за предаване на общото на тези лица дете П.Д.Д., което е възникнало по силата на съдебно решение, с което определен режим на лични отношения между взискателя и детето.

В Тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017 г., постановено по тълк.д. № 3/2015 г. по описа на ОСГТК на ВКС, са дадени задължителни за съдилищата указания за това, че правото на лични отношения с детето принадлежи на родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права, като чрез него се осигурява възможността на родителя да поддържа лични контакти с детето и така да участва в отглеждането и възпитанието му. Това право се упражнява при определения от съда режим, който включва период от време или определени дни, в които родителят може да вижда и взема детето, включително през училищните ваканции, официалните празници и личните празници на детето, както и по друго време. За да бъде това право упражнено, родителят, на когото е предоставено упражняването на родителските права, трябва да предаде детето на другия родител. В случаите, когато задължението за предаване на дете, което е такова за незаместимо действие по смисъла на чл. 527 ГПК, не се изпълнява доброволно, е налице възможност за неговото принудително изпълнение, като изпълнителният способ, чрез който се провежда това принудително изпълнение, е този по чл. 528, ал. 5 ГПК, а именно чрез налагане на глоба на длъжника, чрез принудително отнемане на детето и неговото предаване на взискателя. Режимът на лични отношения между единия родител и детето, който е определен от съда, важи за периода от неговото определяне до навършване от детето на пълнолетие или до неговото изменение от съда по направено искане за това от някой от родителите. Ето защо и задължението на родителя, на когото е предоставено упражняването на родителските права, да предаде детето на другия родител, който има право на лични отношения с него, не възниква еднократно и съответно не се изпълнява еднократно, а 2 възниква за целия период от време, за който има действие определеният от съда режим на лични отношения и той е длъжен да го изпълнява периодично през този период в определените от съда дни и условия за това.

В чл. 433, ал. 1, т. 1 ГПК е предвидено, че основание за прекратяване на изпълнителното производство е пълното погасяване на вземането на взискателя, за събиране на което то е образувано, когато този факт е настъпил преди завеждане на делото. При тълкуване на посочената разпоредба съдът намира, че с нея се урежда основание за прекратяване на принудителното производство, което има за предмет само изпълнението на парични задължения. Това е така, тъй като в чл. 433, ал. 1, т. 1 ГПК е записано изрично, че фактът, при който изпълнителното дело се прекратява, е плащането на сумата по изпълнителния лист, а плащането е възможен начин за изпълнение само на парични задължения, но не и на непарични такива. С оглед на това трябва да се заключи, че уреденото в чл. 433, ал. 1, т. 1 ГПК основание за прекратяване на изпълнителното производство е приложимо само при изпълнение на парични, но не и на непарични задължения, каквото е това, което е предмет на изпълнение по изп.д. № 743/2014 г. по описа на ДСИ при СРС.

В чл. 433, ал. 2 ГПК е предвидено, че изпълнителното производство се приключва с изпълнение на задължението и събиране на разноските по изпълнението. В тази норма е използван терминът „приключване” на изпълнителното производство, който е различен от термина „прекратяване”, който е употребен в чл. 433, ал. 1 ГПК, но настоящият съдебен състав намира, че и в двете разпоредби са регламентирани случаи, при които изпълнителното производство се прекратява, тъй като очевидно приключването на изпълнението, което е въведено с изменението на ГПК обн. в ДВ, бр. 86 от 2017 г., има същите последици като неговото прекратяване. В нормата на чл. 433, ал. 2 ГПК, за разлика от тази на чл. 433, ал. 1, т. 1 ГПК, законодателят е посочил, че изпълнителното дело се прекратява с изпълнението на задължението, а не с неговото плащане, което означава, че уреденото с нея основание за прекратяване на изпълнителното производство е изпълнението на всякакъв вид задължения, които са предмет на принудително изпълнение, включително и на непаричните такива, каквито са задълженията за извършване на определено действие.

Даденото с чл. 433, ал. 2 ГПК разрешение е свързано с това, че с пълното изпълнение на задължението на длъжника към взискателя производството по принудително изпълнение винаги ще е осъществило своята крайна цел и ще липсва необходимостта да бъде продължавана неговата висящност и извършването на каквито и да било действия по изпълнението, поради което и то трябва да бъде прекратено. За да може обаче да бъде направен извод, че едно непарично задължение е изпълнено, то трябва да подлежи на еднократно изпълнение, а не да е с продължително изпълнение, при което длъжникът се задължава да извършва непрекъснато в течение на определено време конкретни действия.

Прекратяване на образувано изпълнително производство, което има за предмет едно задължение с продължително изпълнение, поради пълно изпълнение на задължението може да се постанови едва след изтичане на периода от време, през който това задължение трябва 3 да се изпълнява. С оглед на това и доколкото непаричното задължение на единия родител, на когото е предоставено упражняването на родителските права, да предаде детето на другия родител за упражняване на правото му на лични отношения с него, е такова с продължително изпълнение, то изпълнително производство, което е образувано за неговото принудително изпълнение, може да бъде прекратено на основание на чл. 433, ал. 2 ГПК едва след изтичане на периода от време, през който има действие определения от съда режим на лични отношения.

От материалите по изп.д. № 743/2014 г. по описа на ДСИ при СРС се установява, че за длъжника Д. П. Д. е възникнало задължение да предаде на взискателя Д.П.Д. общото им дете П.Д.Д., за да може последният да упражнява правото си на лични отношения с детето, в определени дни и периоди, посочени в постановено на 30.08.2022 г. съдебно решение, през всяка една година за периода до навършване на пълнолетие на това дете. Към момента детето П.Д. не е пълнолетно, то е на 11 години, което означава, че все още не е изтекъл периодът от време, през който за длъжника Д. съществува задължението за предаване на детето на взискателя, което ще трябва да се изпълнява непрекъснато за този период по начина, определен в решението на съда. Това означава, че към момента няма как да се направи извод, че задължението, за принудителното изпълнение на което е образувано изпълнителното дело, е окончателно изпълнено и следователно не е налице основанието за прекратяване на принудителното изпълнение, предвидено в чл. 433, ал. 2 ГПК. Това прави актът на съдебния изпълнител, с който е отказал да прекрати принудителното изпълнение, законосъобразен и подадената срещу него жалба трябва да се остави без уважение.

По жалбата срещу акта на съдебния изпълнител за определяне на разноските по изпълнението, които се вълагат в тежест на длъжника:

С жалбата, за разглеждане на която е образувано настоящото производство се обжалва и актът на съдебния изпълнител, постановен по изп.д. № 743/2014 г. по описа на ДСИ при СРС, в частта, с която той е отказал да измени произнасянето си по възлагане в тежест на длъжника на разноски по изпълнението за заплатена от взискателя такса за образуване на изпълнителното дело в размер на 24 лв., както и за заплатено от взискателя адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв., както и в частта, с която е отказал да намали по направено възражение за прекомерност разноските на взискателя за адвокатско възнаграждение, които се възлагат за заплащане на длъжника. Правото на длъжника по изпълнението да обжалва този акт е предвидено в чл. 435, ал. 2, т. 7 ГПК, поради което подадената жалба е допустима и в тази си част. Разгледана по същество, тя е неоснователна.

В чл. 79, ал. 1 ГПК е посочено, че разноските по изпълнението, каквито са и тези за заплащане на таксите по изпълнението, които съгласно чл. 78 ЗЧСИ се събират за извършване на изпълнителни действия и на други действия в производството по принудително изпълнение в размери, определени от Тарифата за таксите и разноските към ЗЧСИ /ТТРЗЧСИ/, са за сметка на длъжника, освен в изрично посочените в тази разпоредба случаи. При тълкуване на разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ГПК се налага изводът, че отговорността на длъжника за разноски, направени в хода на изпълнителното производство отпада само в два случая: 1) при прекратяване на изпълнителното дело, като тук изрично е изключена хипотезата на прекратяване поради плащане, извършено след започване на изпълнителното производство, както и 2) за разноски за изпълнителни действия, които са изоставени от взискателя или са отменени от съда, т.е. такива, които не са извършени или са признати за незаконосъобразно извършени, както и за изпълнителни способи, които не са приложени. Както се посочи, в случая не е налице основание за прекратяване на изпълнителното дело, образувано срещу длъжника Д. Д., в която и да е от хипотезите на чл.