Определение № 667 от 12.09.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 667 гр. София, 08.09.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Людмила Цолова Частно касационно търговско дело № 20238003900887 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.274 ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба от „Юробанк България“ АД, гр. София /наричана по-долу „банката“/, срещу определение № 786/20.03.2023 г. по ч.гр.д. № 330/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 266200/ 02.12.2022 г. по т.д.№ 561/2018 г. на Софийски градски съд за отмяна на негово определение по делото с дата 12.10.2022 г. за даване ход по съществото на делото, като производството е прекратено поради недопустимост на предявените искове.

В частната жалба е наведено оплакване за неправилност на атакувания съдебен акт поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила съгласно чл.281 т.З от ГПК. Твърди се, че въззивният съд е нарушил процесуалната норма на чл.124 ал.1 от ГПК, приемайки, че за „Юробанк България“ АД (ищец в производството за прогласяване на нищожност) не е налице правен интерес от предявяване на процесните искове, респективно производството е недопустимо поради липса на абсолютна процесуална предпоставка активна процесуална легитимация на ищеца. Излагат се съображения, че в настоящия случай е налице засягане на конкретни материални права на ищеца „Юробанк България“ АД посредством нищожната сделка, респективно за банката е налице правен интерес от прогласяването на нищожността, тъй като при прогласяване на нищожността и връщане на разпореденото по сделката имущество в правната сфера на страната но сделката (в случая в масата на несъстоятелността на „Нисим“ ЕООД (н)) за банката ще е налице облагодетелстване и положителен резултат, който съставлява осребряване на процесното имущество, върху което банката има право на предпочтително удовлетворяване, но по 1 валиден и законосъобразен ред и при постигане на максимална цена. Привеждат се аргументи в защита на тезата, че за банката, като ипотекарен кредитор с прието вземане в производството по несъстоятелност на „Нисим“ ЕООД (н), е налице самостоятелен правен интерес да установи нищожността на продажбите по исков ред, за да може имуществените права да бъдат осребрени при спазването на закона, по пазарна цена, от която банката да се удовлетвори предпочтително.

Ответникът по частната касационна жалба- „ИА Мирабиле“ ЕООД, чрез своя процесуален представител адвокат Л. Т.- е депозирал отговор в срока по чл.276 ал.1 ГПК, в който е изразил становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280 ал.1 ГПК, както и за неоснователност на жалбата по същество, поради което е отправил молба за потвърждаване на обжалваното определение.

Върховен касационен съд в състав на Второ търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК от легитимирано да обжалва лице срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване, и отговаря на изискванията на чл. 274 ал.3 ГПК във вр. с чл. 284 ГПК, поради което я намира за процесуално допустима. Съгласно чл. 278 ал.4 ГПК правилата за касационно обжалване на решенията намират субсидиарно приложение и спрямо определенията. Поради това и на основание чл. 274 ал.3 ГПК следва да бъде извършена преценка за наличието на предпоставките по чл. 280 ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол.

При произнасянето си ВКС взе предвид следното:

Първоинстанционното производство по т.д.№ 561/2018 г. на Софийски градски съд е образувано по повод твърдения на „Юробанк България“ АД за абсолютна недействителност на основание чл. 26 ал.1 ЗЗД - нищожност на договор за покупко- продажба на недвижими имоти- апартамент и ателие, сключен между синдика на „Нисим“ ЕООД (н) и „ИА Мирабиле“ ЕООД и обективиран в нотариален акт № 49/ 20.12.2013 г., като прехвърлителната сделка е реализирана по реда на чл. 718 ТЗ. Банката се позовава на нищожност на договора за покупко- продажба като сключен в противоречие с чл. 718 ал.1 изр. 2 ТЗ, тъй като ипотекираните в полза на банката имоти са продадени при цена, която не е определена по реда на ГПК. В случай на отхвърляне на иска по чл. 26 ал.1 пр.1 ЗЗД се твърди нищожност на основание чл. 26 ал.1 пр. 2 ЗЗД поради заобикаляне на чл. 607 ал.1 ТЗ чрез продажба по реда на чл. 718 ал.1 ТЗ. В случай на отхвърляне на този иск се иска установяване нищожност на основание чл. 26 ал.1 пр. 3 ЗЗД- поради сключване на договора при накърняване на добрите нрави. Първоинстанционният съд изрично е подчертал, че кредиторите имат процесуално право и интерес да завеждат искове за нищожност на сделки на разпореждане с имущество, извършени от техен длъжник, но само в хипотезата, при която длъжникът е правосубектен участник в търговския оборот. В случая Софийски градски съд е отбелязал, че длъжникът на „Юробанк България“ АД е в състояние на открито по отношение на него производство по несъстоятелност при назначен синдик. Само последният, разполагащ с правата по чл. 658 ТЗ във вр. с чл. 668 ТЗ, може да води искове за попълване масата на несъстоятелността, включително- за оспорване валидността на 2 извършени от дружеството с трети лица сделки на разпореждане с негово имущество. Съдът се аргументира с факта, че кредиторът на неплатежоспособния длъжник може да осъществява процесуални действия за защита на имуществото на длъжника му, но само като процесуален субституент на синдика, при ограниченията на разпоредбите на чл. 649, ал.1 и ал. 2 ТЗ. С оглед на това Софийски градски съд е достигнал до извода, че според закона банката няма качество на процесуален субституент на длъжника, имащ правото да заведе установителен иск за нищожност на сделка с неговото имущество на основание чл. 26 ЗЗД.

В допълнение към гореизложеното, първоинстанционният съд изчерпателно се е спрял на възможните искове за попълване масата на несъстоятелността. Сочи се, че съгласно чл. 649 ТЗ исковете по чл. 645 ТЗ, чл. 646 ТЗ и чл. 647 ТЗ и иск по чл. 135 ЗЗД, свързан с производството по несъстоятелност, както и обусловените от тях осъдителни искове за попълване масата несъстоятелността, могат да се предявят от синдика и само в случай, че синдикът бездейства, предявяването на исковете е възможно да се извърши от всеки кредитор на несъстоятелността, т.е. активната процесуална легитимация на кредиторите за иницииране на исково производство за попълване масата на несъстоятелността е в следствие на бездействието на синдика да предяви посочените в чл. 649 ал.1 ТЗ искове и обусловените от тях осъдителни искове, поради което съдът е заключил, че кредиторите могат да предявят вместо синдика единствено тези искове, но не и други, различни от тях. С тази аргументация Софийски градски съд е стигнал до правния извод, че искът за установяване на нищожност на сключена от длъжника разпоредителна сделка на основание чл. 26 ЗЗД не е сред исковете по чл. 649 ТЗ, за които законодателно е предвидено да бъдат предявени от кредитор на несъстоятелността при бездействие на синдика, поради което в конкретния случай банката не притежава процесуалноправна легитимация за завеждане на иск по чл. 26 ЗЗД. С оглед на така изложените съображения, първоинстанционният съд е обявил предявените на основание чл. 26 ЗЗД искове за недопустими, като е отменил определението си от съдебно заседание от 12.10.2022 г. по т.д.№ 561/2018 г. за даване ход по същество и е прекратил производството по делото.

Срещу прекратителното определение на Софийски градски съд е подадена частна жалба от банката. Възприемайки изцяло аргументите на Софийски градски съд, въззивният съд достига до същите правни изводи- недопустими искове поради ненадлежна процесуална легитимация на ищеца. В допълнение към аргументите на първоинстанционния съд Софийски апелативен съд се позовава на разпоредбите на глава 41 Раздел I от ТЗ с изричното уточнение, че те съдържат лимитативно изброяване на видовете искове, които могат да бъдат предявени за попълване масата на несъстоятелността. Съдът визира разпоредбата на чл.649 от ТЗ, съгласно която активна легитимация да предяви част от тях, а именно исковете по чл.645, 646 и 647 от ТЗ, както и Павловия иск по чл.135 от ЗЗД, принадлежи освен на синдика, така и на кредиторите на несъстоятелния длъжник, като подчертава, че тя урежда изчерпателно категорията искове, за чието предявяване е призната изрично активна легитимация освен на синдика, така и на кредиторите на несъстоятелния длъжник. С оглед на това, прилагайки систематическото тълкуване на уредбата, касаеща 3 исковете за попълване на масата на несъстоятелността, въззивният съд стига до заключението, че кредиторите на несъстоятелния длъжник не са легитимирани да предявят други искове, извън изрично посочените по чл. 649, ал. 1 от ТЗ. Според изложеното във въззивното определение с надлежна процесуална легитимация в такива производства разполага само длъжникът - носител на материалните права. Софийски апелативен съд се позовава на практиката на ВКС, съгласно която искове извън посочените в глава 41 от ТЗ се предявяват от дружеството в несъстоятелност, който е ищец по делото, а синдикът съгласно чл.658 ал.1 т.7 ТЗ само осъществява представителството на дружеството в процеса, действайки от негово име и упражнявайки неговите материални права и в този смисъл синдикът не е легитимиран да предяви от свое име в това производство установителни искове по чл. 26 ал.1 и 2 ЗЗД за прогласяване на нищожност на извършените от длъжника сделки /например решение № 185 от 09.03.2010 г. на ВКС по т.д. № 672/2008г. на II т.о./.

Така мотивиран, въззивният съд стига до заключението, че след като синдикът не може да предяви установителен иск по чл.26 от ЗЗД за нищожност на действия и сделки, извършени от длъжника, то на още по-силно основание следва, че процесуална легитимация за това не би трябвало да се признава на кредитор на несъстоятелния длъжник. Според въззивния съд това е недопустимо при условие, че ищецът предявява иск за нищожност, без да е страна по атакуваното правоотношение и съответно носител на материалното право. По тези допълнителни съображения, както и напълно споделяйки мотивите на първоинстанционния съд, Софийски апелативен съд потвърждава прекратителното определение.

В инкорпорираното в частната касационна жалба изложение по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК частният касатор е поставил следните процесуалноправни въпроси, визирайки за всеки един от тях приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК:

1 / „Длъжен ли е съдът да обсъди всички изявления и доводи на страните, които имат значение за решението по делото и да изложи съображения защо ги отхвърля като неоснователни, ако това е така?“ Според изложеното от жалбоподателя въззивният съд не е обсъдил всички доводи на страните за релевантните към спора факти и така е нарушил предписанията на чл.12 ГПК и чл.235 от ГПК, поради което във връзка с поставения първи въпрос се твърди противоречие с константната съдебна практика: Решение№ 24/28.01.2010 г. на ВКС по гр.д.№ 4744/2008 г., I г.о., ГК; Решение № 554/08.02.2012 г. по гр.д.№ 1163/2010 г., ВКС, IV ГО; Решение № 235/04.07.2011 г. по гр.д.№ 513/2010 г. на IV г.о., ВКС; Решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. на IV г.о., ВКС; Решение № 17 по т.д.№ 811/2012 г., II т.о; Решение № 136 по т.д.№ 2483/2014 г., II т.о.; Решение № 161 по т.д.

№ 2220/2015 г., II т.о.; Решение № 222 по т.д.№ 505/2017 г., II т.о.; Решение № 134 по т.д. № 34/2013 г., II т.о.; Решение № 127 по гр.д.№ 1321/2009 г., IV г.о.; Решение № 554 по гр.д.№ 1163/2010 г., IV г.о.; Решение № 65 по т.д.№ 1656/2013 г., II т.о.; Решение № 3 по гр.д.№ 2526/2015 г., III г.о.; Решение № 52 по гр.д.№ 3463/2016 г., I г.о.; Решение № 72 по гр.д. № 1934/2017 г., IV г.о.; Решение № 247 по гр.д.№ 540/2018 г., III г.о.; Решение № 327 по гр.д.№ 2119/2016 г., IV г.о.; Решение № 177 по гр.д.№ 1263/2016 г., III г.о.; Решение № 296 по гр.д.