Решение № 233 от 02.12.2024, Апелативен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 233 гр. Бургас, 29.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Илияна Т. Балтова

Членове:

Радостина К. Калиманова

Даниела Д. Михова при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова като разгледа докладваното от Илияна Т. Балтова Въззивно гражданско дело № 20242000500350 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Делото е за втори път висящо пред Апелативен съд Бургас, след отмяна с Решение № 520 от 5.08.2024 г. на ВКС по гр.д. № 2455/2023 г. на Решение № 217 от 9.12.2022 г. на Апелативен съд Бургас, постановено по гр.д.

№ 385/2022 г.

С Решение № 797/ 27.07.2022 г., постановено по гр.д. № 1428/ 2021 г. по описа на Окръжен съд Бургас, е осъдено „Застрахователна компания Лев Инс“АД, ЕИК 121130788, със седалище и адрес на управление: гр. София 1700, район Студентски, бул. „Симеоновско шосе” № 67А, представлявано от изпълнителните директори Павел Валериев Д., Валентин Валентинов Илиев и Владислав Василев Милев - заедно от двама изпълнителни директори, да заплати на Р. Т. С., ЕГН **********, с адрес: гр. К., сумата от 142 500 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, във връзка с получените телесни увреждания от претърпяно пътнотранспортно произшествие на 9.10.2020 г., ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от 10.06.2021 г. до окончателното й изплащане, на основание чл. 497, ал.1, т. 1 от КЗ; сумата от 14 153,74 лв. – претърпени имуществени вреди във връзка с получените телесни увреждания от претърпяно пътнотранспортно 1 произшествие на 9.10.2020 год., ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от 1.07.2021 г. до окончателното й изплащане, на основание чл.

497, ал.1, т. 1 от КЗ, като са отхвърлени претенциите на ищцата за неимуществени и имуществени вреди над уважените размери, както и претенциите за заплащане на обезщетение за забава, извън уважените.

Присъдени са разноски.

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от Р. Т. С., с адрес за връчване: гр. София 1000, ул. „Христо Белчев“ № 2, четвърти полуетаж, офис № 4 – адв. Н. Д., в частта, с която претенциите са отхвърлени. Претендира се отмяна на решението в обжалваната му част, с уважаване изцяло на предявените искове.

Оспорва се изводът на съда от първа инстанция, че следва да бъде осъдена насрещната страна да плати само една втора от определеното като справедливо застрахователно обезщетение, претендирано от въззивницата.

Поддържа се, че по силата на чл.53 ЗЗД, когато увреждането е причинено от неколцина, те отговарят солидарно за пълния размер на вредите, а не съобразно личния им принос за увреждащото действие, който е релевантен само за вътрешните отношения между делинквентите. Изтъква се, че чл.499, ал.7 КЗ, изрично уреждащ солидарната отговорност на застрахователите, легитимира кредитора да търси изпълнение на цялото задължение от когото и да е от длъжниците, при множество причинители на застрахователното събитие, като всеки застраховател отговаря пред увреденото лице както отговарят причинителите. Застъпва се тезата, че застрахователното дружество въззивник - ответник следва да понесе отговорността за заплащане на цялото дължимо на пострадалия застрахователно обезщетение.

Приетия от съда извод за съпричиняване, в размер на 5%, се сочи за необоснован, постановен в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Акцентира се на обстоятелството, че липсата на поставен предпазен колан не може да бъде приемана изначално като предпоставка за определяне на съпричиняване на вредоносния резултат, а следва да бъдат събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем, ако по време на произшествието пострадалият е ползвал предпазен колан. Подчертава се, че приносът следва да бъде доказан, при пълно и главно доказване от страната, 2 която го е въвела, като изводът за наличие на съпричиняване на вредата не може да почива на предположения, а намаляването на дължимото обезщетение изисква доказани по безспорен начин конкретни действия или бездействия на увреденото лице, с които то е способствало за настъпването на вредите. Сочи се, че не достатъчно да бъде констатирано нарушение от страна на пострадалия, изразяващо се в непоставяне на предпазен колан, а е необходимо то да е в пряка причинно-следствена връзка с настъпването на вредоносния резултат, което в конкретния случай не е доказано.

Поддържа се, че законната лихва се дължи, на основание чл.429, ал.3 КЗ от датата на депозиране на извънсъдебната претенция за неимуществени вреди - 31.03.2021 г. до окончателното й изплащане, върху претендираната главница, като следва да се присъди и законна лихва съгласно чл.497, ал.1, т.1 КЗ, а за претенцията за имуществени вреди - от 9.06.2021 г. до окончателното изплащане, като се присъди и законна лихва, съгласно чл.497, ал.1, т.1 КЗ.

Претендират се разноски.

В срока по чл.263 ГПК, не е постъпил отговор на въззивната жалба от „Застрахователна компания Лев Инс“АД. Постъпила е насрещна въззивна жалба, против частта от решението, с която искът за неимуществени вреди е уважен над размера от 80 000 лв. Претендира се отмяна на решението в контестираната част и отхвърляне на претенцията над горепосочения размер.

Сочи се, че в атакуваната част обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно, тъй като не са ангажирани доказателства, които да обосновават присъждане на обезщетение в толкова значителен размер, ведно с компенсаторна лихва, поради което съдебният акт е постановен в отклонение от задължителната практика на Върховния съд. Релевират се доводи, че при формиране на правните изводи, от значение за крайния изход от спора и за определяне размера на обезщетението, решаващият съд не е обсъдил в действителния им смисъл и съпоставяйки ги с твърденията по основанието на иска ангажираните по делото доказателства относно проявлението на телесните травми на ищцата и неблагоприятното засягане, като неправилната оценка на това дали е установено и какво е проявлението на нематериални вреди е довело до нарушение на материалния закон и конкретно на правилото, че на обезвреда подлежат само вреди, за които е установено да са настъпили 3 като такива.

Изтъква се, че макар в мотивите на наказателния съд, постановил осъдителната присъда против водача на товарната композиция, признат за виновен за настъпилото ПТП, да е обсъдено и поведението на водача на микробуса, пътник в който е и пострадалата въззивница – ищца, не може да се приеме, че неговото поведение е допринесло в равна степен за настъпване на деянието. В допълнение, вещото лице също е дало заключение, че скоростта, с която водачът на микробуса го е управлявал, макар и над регламентираната, не е била определяща за възникване на транспортния инцидент. Предвид горното, застрахователят възразява, че следва да отговаря в степен, равна на отговорността, която носи застрахователят на виновния водач на товарния автомобил.

Въвеждат се оплаквания за неправилност на изводите на съда, че произшествието е причинено при независимо съпричиняване, в степен 50 %, като се твърди, че отговорността на водача на товарния автомобил, като пряк причинител на вредата, е 80 %.

Развити са оплаквания, че приетият от съда за справедлив размер на обезщетение в размер на 300 000 лв. е несправедливо завишен, а приетата сума не съответства на справедливостта и на установеното по отношение естеството и интензитета на вредите. Въвеждат се оплаквания, че претърпяването на неимуществени вреди - болки и страдания на определено лице, заявени като настъпили, в причинно-следствена връзка с деликт, не се презюмират, нито се определят само поради вида на травмата или съобразно оценката на трети лица, а подлежат на пълно и главно доказване, така, както определя дефинитивно и съдебната и тълкувателна практика, като се съобразят и стандартът на живот в страната и средностатистическите показатели за доходи, по време на настъпване на увреждането.

Поддържа се, че приносът на пострадалата към увреждането е значително повече от приетото от съда в размер на 5 %, като същият следва да се оразмери на 20 %.

Моля се за оставяне на въззивната жалба на ищцата без уважение.

Претендират се разноски.

В срока по чл.263 ГПК, е постъпил отговор на въззивната жалба от Р.

Т. С., в който същата се квалифицира като неоснователна и необоснована, и се 4 моли за оставянето й без уважение, с потвърждаване на постановения първоинстанционен съдебен акт, в обжалваната от ответната страна част.

Посочено е, че твърдението в насрещната въззивна жалба, че присъденото застрахователно обезщетение е прекомерно завишено, е неоснователно и не кореспондира с доказателствения материал по делото.

Подчертава се, че със събраните по делото доказателства, приета и неоспорена от страните съдебномедицинска експертиза, както и със свидетелски показания е установен вида и характера на получените от ищцата увреждания, продължителността и интензивността на търпените болки и страдания, включително продължаващите понастоящем последици.

Настоява се, че неправилно ответникът, както и решаващият съд, приемат, че определеният от съда размер на застрахователно обезщетение следва да бъде редуциран с една втора, поради наличие на противоправно поведение на друг водач при процесното ПТП. Оспорват се твърденията за съпричиняване.

Претендира се определяне на обезщетение за претърпените неимуществени вреди към датата на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция, с вземане предвид инфлационните процеси в страната и лимитите на отговорността на застрахователя.

Въззивните жалби са подадени в преклузивния срок, от легитимирани да обжалват страни, срещу акт, подлежащ на обжалване и отговарят на изискванията на правната норма за редовност. Следователно, същите са допустими за разглеждане по същество.

Пред настоящата инстанция беше прието заключение на комплексна съдебна психиатрично - психологическа експертиза, разпитан беше свидетел.

При извършената служебна проверка, съгласно правомощията по чл.269 ГПК, Апелативен съд Бургас констатира, че постановеното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Като взе предвид изложените в жалбите съображения, доводите на страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази закона, съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Предмет на разглеждане пред настоящата инстанция са предявени в кумулативно обективно съединение пред първоинстанционния Окръжен съд Бургас претенции за неимуществени и имуществени вреди, с правно 5 основание чл.432, ал.1 КЗ, вр. чл.45 ЗЗД, претендирани от въззивницата ищца, като следствие от пътен инцидент, при който тя е пострадала, против застрахователя на прекия причинител на увреждането.

Съгласно разпоредбата на чл.45 от ЗЗД, всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, като нормата на чл.51, ал.1 ЗЗД постановява, че обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Основанието за ангажиране на имуществената отговорност на делинквента е налице при такова негово действие, което стои в причинна връзка и е довело до намаляване /или пропуск да се увеличи/ имуществото на увредения, или е причинило вреди от морално естество, при вина, която се предполага.

При определяне естеството и характера на страданията, които следва да бъдат възмездени, както и размера на обезщетението за произлезлите от увреждането неимуществени вреди, съдът следва да се ръководи от общите схващания за справедливост – чл.52 от ЗЗД.

Не се оспорва наличието на застрахователно правоотношение, покриващо фактическия състав на договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, сключен с дружеството – въззиваем, като застраховател, по повод автомобила, управляван от прекия причинител на увреждането – В.а.м.

Разпоредбата на чл.432, ал.1 КЗ предоставя на разположение на увреденото лице от пътно-транспортно произшествие – чл.478, ал.2, вр.чл.477, ал.1 КЗ, възможността да търси репариране на претърпените вреди директно от застрахователя на причинителя на увреждането, като отговорността на застрахователя е функционално обусловена от отговорността на делинквента за престъпване на забраната да се вреди другиму.