Определение № 311 от 04.06.2024, Окръжен съд - Пазарджик

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 311 гр. П., 03.06.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – П., II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на трети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Красимир Г. Ненчев

Членове:

Албена Г. Палова

Мариана Ил. Димитрова като разгледа докладваното от Албена Г. Палова Въззивно частно гражданско дело № 20245200500316 по описа за 2024 година Производството е по реда на чл.274 и следващи от ГПК.

Образувано е по частни жалби от „А.ф.“ АД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление гр.П., ул. Г.Б. №13, ет.3, представлявано от И. И. срещу определение №921/01.04.2022 г. и определение №1163/22.04.2024 г., и двете постановени по гр.д.№2138/222 г. по описа на РС – П..

В частните жалби се излагат съображения за незаконосъобразност на обжалваните определения и се иска тяхната отмяна.

Пазарджишкият окръжен съд, след като обсъди представените по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, взе предвид доводите и възраженията на жалбоподателя, намира за установено следното:

Производството по гр.д.№2138/2022 г. по описа на РС – П. е образувано по искова молба от „Т.“ ЕООД срещу „А.ф.“ АД, с която са предявени два броя обективно кумулативно съединени искове, съответно за заплащане на сума в размер на 4 500 лв., представляваща подлежаща на връщане гаранция за добро изпълнение по сключен между страните договор за доставка на технологично оборудване и заплаща на сума от 500 лв. – обезщетение за забава. Спорът между страните е търговски, тъй като предявените искове са за осъждане на ответника за изпълнение на парични задължения, произтичащи от сключена между страните търговска сделка по смисъла на чл.286, ал.1 от ТЗ.

В хода на производството ответникът е поискал да му бъде предоставена правна помощ по реда на чл.95 ГПК, като се е позовал на лошо финансово състояние на дружеството, като това позоваване е напълно 1 голословно и съобразявайки последващото му процесуално поведение, въззивният съд намира че този ответник не съблюдава разпоредбата на чл.3 от ГПК.

С определение №921/01.04.2024 г. съдът е отказал да удовлетвори това искане с мотив, че предоставянето на правна помощ по реда на чл.95 ГПК се извършва при условията, уредени в Закон за правната помощ /ЗПрП/, а съгласно чл.5 от този закон, правната помощ се предоставя на физически лица на основанията, посочени в ЗПрП и други закони, но не и на юридически лица – търговци.

Определението е обжалвано с частна жалба №8936/08.04.2024 г., в която са изложени доводи, идентични с тези, изложени в искането за предоставяне на правна помощ. В допълнение е посочено, че съгласно практиката на ЕСПЧ и Хартата на основните права на ЕС, националният съд може да освободи от внасяне на такса и юридически лица, респ. по аналогия можело да се предостави и правна помощ. Наведени са доводи, че първоинстанционният съд не се е съобразил с практиката на ЕСПЧ и Хартата на основните права на ЕС, съгласно която националният съд можел да освободи от внасяне на такса и юридически лица. Съдът следвало да извърши преценка относно предмет на спора, сложността на приложимото право, възможността на страната да защити позицията си, тоест дали има очаквания да спечели делото и др. Следвало да се съобрази и размера на разноскитедали те представляват непреодолимо препятствие за страната, както и финансовото състояние на страната, поискала освобождаване от плащане.

Първоинстанционният съд не извършил такава оценка, поради което моли обжалваното определение да бъде отменено и първоинстанционния съд задължен да извърши такава оценка, преди да се произнесе по искането за предоставяне на правна помощ.

С разпореждане №2969/09.04.2024 г. частна жалба №8936/08.04.2024 г. е оставена без движение с указания за внасяне на държавна такса в размер на 15 лв., при което е депозирана молба за освобождаване от държавна такса.

С определение №1163/22.04.2024 г. съдът е отказал да удовлетвори това искане с мотив, че съгласно чл.83, ал.2 ГПК се освобождават от държавни такси и/или разноски само физически лица, за които е признато от съда, че нямат достатъчно средства да ги заплатят, но не и юридически лица.

Определение №1163/22.04.2024 г. също е обжалвано от „А.ф.“ АД с частна жалба № 11219/30.04.2024 г., в която са изложени доводи, идентични с тези, изложени в частната жалба, депозирана срещу определението, с което е отказана правна помощ на жалбоподателя.

Пазарджишкият окръжен съд, като взе предвид оплакванията на 2 жалбоподателя и прецени данните по делото, намира за установено следното:

Частните жалби са подадени в законоустановения срок, от легитимирана страна и са насочени срещу съдебни актове, подлежащи на обжалване, поради което са процесуално допустими.

Разгледани по същество и двете жалби са неоснователни по следните съображения:

Последователна е практиката както на Окръжен съд - П., така и съдебната практика изобщо по въпросите, относими към конкретния спор.

В няколко различни частни производства, инициирани от същия частен жалбоподател, са излагани подробни съображения относно възможността юридическо лице да бъде освободено от внасяне на такси и разноски, респ. за възлагането на адвокатска защита.

Разпоредбата на чл.83, ал.2 ГПК предвижда, че такси и разноски по гражданското производство не се внасят от физически лица, за които е признато от съда, че нямат достатъчно средства да ги заплатят. Посочената правна норма е относима само за физическите лица при наличието на изискванията от т.1 до т.7 на чл.83, ал.2 ГПК, не може да се тълкува разширително, не намира приложение по отношение на юридическите лица и изключение за търговски дружества не е предвидено. Липсва и логично съображение за прилагането й спрямо търговци, които по занятие осъществяват дейност с цел извличане на печалба и няма социално оправдание държавата да поеме разходи по делата, които осигуряват реализация на тази търговска печалба. Невъзможността на търговеца, да поема разходите по осъществяване на търговската си дейност, обуславя различен правен интерес и ред за защита – подаване на молба за открИ.е на производство по несъстоятелност.

Съгласно формираната константна практика на ВКС по въпроса за правото на юридическо лице да бъде освободено от заплащане на държавна такса /определение № 285/05.07.2019 г. по ч.т.д. № 1234/2019г., определение № 193/24.04.2019 г. по ч.т.д. № 810/2019 г., определение № 141/20.02.2019 г. по ч.т.д. № 52/2019 г. и др./, гарантираното на страните по граждански спор с разпоредбата на чл.6 ЕКПЧОС и чл.47 от Хартата на основните права на ЕС право на достъп до съдилищата, се реализира с предоставения на държавите – членки свободен избор на средства за постигане на тази цел.

Но правото на юридическите лица за освобождаване от задължението за заплащане на такси и разноски в общия граждански процес не е гарантирано от императивна разпоредба на правото на ЕС, като подобни гаранции са предвидени само при спор за нарушаване на правото на ЕС.

Когато предявеният иск от или срещу юридическо лице няма за 3 предмет такъв спор или искът и/или самото юридическо лице не попадат в някоя от изключителните хипотези на разпоредбите на чл.83, ал.1, т.4, чл.84 ГПК или на особена разпоредба в друг закон , какъвто е и настоящия случай, то внасяне на държавна такса се дължи предварително съгласно чл.71, ал.1, изр.1 във връзка с чл.73, ал.3 ГПК, като съдът може да освободи страната от внасянето й, само ако тя е физическо лице и няма достатъчно средства да я заплати, предвид изричната формулировка на разпоредбата на чл.83, ал.2 ГПК.

За юридическите лица извън тези спорове, освобождаването е възможно по изключение тогава, когато внасянето на таксата ще представлява за лицето непреодолимо препятствие за достъпа до съд и изискването й е несъвместимо с принципа на ефективната съдебна защита, закрепен в чл.47 Хартата на основните права на Европейския съюз.

В практиката на Европейския съд по правата на човека е признато правото на юридическите лица да бъдат освободени изцяло или частично от плащането на държавна такса /решение от 24.12.2009 г. по дело „А.“ ООД срещу Б. /жалба № 68334/01/, решение от 26.07.2005 г. по дело Podbielski и PPU Polpure срещу П. /жалба № 39199/98/, решение от 10.01.2006 г. по дело Teltronic – CATV срещу П. /жалба № 48140/99/, като е прието, че достъпът до съд може да бъде обект на ограничения от различно естество, включително финансови, когато става дума за изискването да се плати на гражданските съдилища държавна такса, и само по себе си това ограничение на правото на достъп не е несъвместимо с чл.6, §1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, когато преследва законна цел и е налице разумно съотношение на съразмерност между използваните средства и преследваната цел, така че правото на достъп да не е накърнено в самата си същност.

В тази връзка факторите, които се преценяват са: размер на таксите, преценен в светлината на специфичните обстоятелства според случая, както и платежоспособността на заинтересованото лице и стадий на производството, в който въпросното ограничение е наложено.

Съгласно практиката на Съда на Европейския съюз /определение от 13.06.2012 г. по дело С–156/12, GREP/FreistatBayern/ принципът на ефективна правна защита, закрепен в чл.47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, може да обхваща правото на освобождаване от заплащане на разноските във връзка с производството и/или на разноските за адвокатска помощ.

В тази връзка националният съд следва да провери дали условията за предоставяне на такава помощ представляват ограничение на правото на достъп до съдилищата, което накърнява самата същност на това право, дали 4 са насочени към постигането на легитимна цел и дали съществува разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и поставената цел. В рамките на преценката си националният съд може да вземе предвид предмета на спора, доколко има основания да се очаква, че молителят ще спечели делото, значимостта на неговия интерес, сложността на приложимото право и производство и възможността му ефективно да защитава позицията си по делото. За да прецени пропорционалността, националният съд може също да вземе под внимание размера на разноските във връзка с производството, които трябва да се платят предварително, и дали те представляват непреодолимо препятствие пред достъпа до правосъдие.

Когато става дума за юридически лица, националният съд може да вземе под внимание положението им, например правно-организационната форма и дали съответното юридическо лице преследва стопанска цел, както и финансовите възможности на неговите съдружници или акционери и възможността им да си набавят необходимите средства за предявяването на иска или подаването на жалбата.

В молбата за освобождаване от държавна такса и в молбата за предоставяне на правна помощ чрез назначаване на служебен адвокат частният жалбоподател „А.ф.“ АД е изложил, че исканията са направени с оглед финансовото му състояние. Твърди се, но не се представят никакви доказателства за финансови затруднения на дружеството.

В конкретния случай, с оглед характера на производството, размерът на държавната такса от 15 лева и минималния размер на адвокатското възнаграждение за защита по делото – 1 150 лева, изчислен съобразно Наредба № 1/2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения, не представляват прекомерна финансова тежест и не се явяват непреодолимо препятствие пред достъпа до правосъдие на дружеството, още повече, че са дължими еднократно.

Също така частният жалбоподател е търговско дружество – акционерно дружество и като такова е създадено за участие в стопанския живот и за реализиране на приходи от регистрирания предмет на дейност.

Не на последно място, от извършената служебна справка в публичния Търговския регистър става ясно, че дружеството „А.ф.“ АД е действащо, не е било обявявано в несъстоятелност и/или неплатежоспособност, разполага с парични средства и не е на загуба.

По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че обжалваните определения като краен резултат са правилни, поради което следва да се потвърдят.

Предвид факта, че жалбоподателят не е внесъл дължимите държавни 5 такси за настоящето производство, той следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Окръжен съд – П. такива за двете жалби по 15 лв. или общо 30 лв., тъй като са обжалвани два различни съдебни акта, всеки с отделна частна жалба.