Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 1728 от 24.11.2025, Софийски окръжен съд

Съд
Софийски окръжен съд
Дело
Въззивно частно гражданско дело 987/2025
Вид
Определение № 1728
Подписан
24.11.2025
В сила
24.11.2025
Състав
Ирина Руменова Славчева, Виктория Росенова Стоилова, Ивайло Петров Георгиев

Цитирани разпоредби

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1728 гр. София, 24.11.2025 г.

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Г.

Виктория Р. Стоилова като разгледа докладваното от Виктория Р. Стоилова Въззивно частно гражданско дело № 20251800500987 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2, вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба депозирана от „Моят Кредит“ ЕООД, чрез адв. Д. П. против Определение № 619 от 21.08.2025 г., постановеното по гр.д.

№ 969/2024 г. по описа на Районен съд – Елин Пелин, с което е оставено без уважение искането по чл. 248, ал. 1 ГПК на „Моят Кредит“ ЕООД за изменение на постановеното по делото решение № 65 от 24.03.2025 г. в частта за разноските.

В жалбата се поддържа, че размера на присъденото адвокатско възнаграждение не е съобразен практиката на съда на Европейския съюз и по конкретно с постановеното решение по дело С-438/22, според което при определянето на размера на адвокатското възнаграждение следва да се вземат предвид обемът и сложността на извършената работа, величината на защитавания интерес и фактическата и правна сложност на делото, като съдът погрешно е определил адвокатско възнаграждение в прекомерен размер и то като е отчел неправилно, че в случая следва да бъде определено отделно адвокатско възнаграждение по двата иска. На следващо място счита, че не следва да бъде присъждано ДДС върху адвокатското възнаграждение, присъдено по реда на чл. 38 ЗАдв. Моли да бъде отменено атакуваното определение и на негово място да бъде постановено друго, с което да бъде изменено решението, като бъде намален размера на присъденото възнаграждение. Претендира разноски за настоящото производство.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна С. Д. Н., чрез пълномощника й адв. Елена Иванова, в който се изразява становище за неоснователност на частната жалба, като се изразяват подробни аргументи в тази насока. Моли съдът да потвърди обжалваното определение.

Съдът, след като разгледа частната жалба и писмения отговор и се запозна с данните по делото, намира следното.

1

Частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Производството по гр.д. № 969/2024 г. по описа на Районен съд – Елин Пелин е образувано по искова молба подадена от С. Д. Н., чрез пълномощника й адв. Елена Иванова, с която против „Моят Кредит“ ЕООД са предявен искове, с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузите на чл. 1.2 и чл. 1.3 от Договор за предоставяне на допълнителни услуги във връзка със сключен Договор за паричен заем № 99707 от 14.03.2024 г., поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, сключен между С. Д. Н. и „Моят Кредит“ ЕООД. Според клаузата на чл.1.2. кредитополучателят дължи възнаграждение за услуга „Участие в допълнителни томболи и промоции“ в размер на 156.26 лв., а според чл. 1.3. дължи възнаграждение за услуга „Комфорт“ в размер на 364.60 лв.

В първоинстанционното производство е представен договор за правна защита и съдействие от 24.07.2024 г., с който е договорено на ищеца да бъде оказана безплатно адвокатска помощ за процесуално представителство по делото, на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА –роднини, близки или друг юрист.

С постановеното по делото Решение № 65 от 24.03.2025 г. предявените от ищеца искове са уважени, като е прогласен за нищожен Договор за предоставяне на допълнителни услуги, сключен във връзка с Договор за паричен заем № 99707/14.03.2024 г. между С. Д. Н., и „Моят Кредит“ ЕООД, на основание чл.26, ал.1, предл. трето ЗЗД. Със същото решение ответникът е осъден да заплати на адв. Елена Иванова на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА сумата в размер на 960.00 лв., разноски за процесуално представителство.

С молба по чл. 248, ал. 1 от ГПК, депозирана от „Моят Кредит“ ЕООД, е направено искане за изменение на решението в частта за разноските.

С обжалваното в настоящото производство определение районният съд е оставил без уважение молбата на жалбоподателя, като е приел, че в случая са предявени два обективно кумулативно съединени иска, като по всеки един от тях са въведени различни фактически твърдения, което обуславяло по-голяма фактическа и правна сложност и присъденото възнаграждение е съобразено с минималните размери предвидени в

Наредба № 1/09.01.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Отделно е приел, че върху присъдено адвокатско възнаграждение се дължи ДДС, доколкото са представени доказателства, че адв. Иванова е регистрирана по ДДС.

Настоящият състав не споделя извода на първоинстанционния съд, че присъденото адвокатско възнаграждение се явява в справедлив размер, като намира, че последното следва да бъде намалено под посочения в наредбата минимум. В определение № 50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т. о. е извършена преценка на съответствието на нормата на чл. 38, ал.

2 ЗА, която препраща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и задължава съда да определи адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в нея, с правото на ЕС 2 съгласно Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело С-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд.

Прието е, че решението на Висшия адвокатски съвет за приемане на наредба за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения представлява съгласуване на цените от всички участници на пазара на адвокатски услуги и преследваните цели, дори и същите да са легитимни за този сектор, не могат да се постигат чрез възлагане на задължение на съда при безплатно процесуално представителство възнаграждението да бъде в посочения в наредбата минимален размер. Въведеното с чл. 38, ал. 2 ЗА правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по- висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело С- 438/22 на СЕС. По тези съображения нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, е счетена за несъответстваща на правото на ЕС, поради което не е приложена. Изложени са съображения, че посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в Наредба за заплащане на правната помощ, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.

Предвид посоченото и с оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС в цитираното решение (Решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22), определените с Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, към които препраща чл.

38, ал. 2 от ЗА, не са задължителни и не обвързват съда при извършване на преценката му за размера на дължимия адвокатски хонорар.

Настоящият въззивен състав намира, че определеният от първоинстанционният съд адвокатски хонорар в размер на 960.00 лв. по двата иска се явява завишен, предвид липсата на каквато и да е фактическа и правна сложност на делото. Касае се за защита по два иска, и двата за прогласяване нищожност на клаузи от договор за предоставяне на допълнителни услуги към договор за паричен заем, като делото е разгледано и решено в едно съдебно заседания, в което адв. Иванова не се е явила. Следва също така да се посочи, че доказателственият материал, приобщен по делото се свежда единствено до представени писмени доказателства. Като критерий за преценката си настоящият състав отчита и извършените от адв. Иванова процесуални действия, които по конкретното дело представляват депозиране на искова молба и на писмено становище преди проведеното открито заседание. При 3 липса на правна сложност на спора, относим критерий е и цената на предявените искове, която в случая е 156.26 лв. по единия иск, касаещ клаузата по чл. 1.2 и 364.60 лв. по другия иск, касаещ клаузата по чл.1.3.

С оглед изложените критерии и при съобразяване на задължителните разяснения, дадени в Решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС, настоящият състав намира, че следва да се определи хонорар за предоставената от адв. Иванова безплатна адвокатска помощ в размер на 100.00 лв. по всеки един от предявените искове, или общо възнаграждение в размер на 200.00 лв.

По въпроса относно начина, по който се формира адвокатското възнаграждение в хипотезата, когато оказалия правната помощ адвокат е регистриран по ЗДДС, е налице трайна и последователна съдебна практика, чието разбиране настоящия състав изцяло споделя. Според същата адвокатското възнаграждение в посочената хипотеза се формира, като задължително включва и ДДС, без да провежда разграничение дали то е определено по договора между адвоката и клиента или от съда по реда на чл.

38, ал. 2 ЗАдв. / Определение № 82 от 18.02.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 104/2020 г., I т. о., ТК, Определение № 309 от 30.09.2020 г. на ВКС по ч. т. д.

№ 1065/2020 г., I т. о., ТК, Определение № 699 от 18.12.2018 г. на ВКС по ч. т. д. № 2908/2018 г., II т. о., ТК и др./.

Това разрешение на поставения и по настоящето дело правен въпрос се дължи на буквалното тълкуване на нормата на § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 год. за възнаграждения за адвокатска работа (Загл. изм. ДВ, бр. 14 от 2025 г.), според която за регистрираните по ДДС адвокати дължимият ДДС се начислява върху възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна част от дължимото възнаграждение. Отделно от изложеното вклю. логическото и систематично тълкуване на обсъжданата правна норма във вр. с чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. и чл. 2, т. 1 ЗДДС предпоставят същия правен извод, предвид това, че предоставените от адвоката правни услуги съставляват облагаема възмездна доставка, като е без значение дали възнаграждението за процесуално представителство е предварително заплатено или е определено от съда по предвидения в чл. 38, ал. 2 ЗАдв ред. В този смисъл са и разясненията, дадени от СЕС в решение от 23 октомври 2025 г. по дело C-744/23.

Предвид изложеното, обжалваното определение следва да се отмени като се постанови друго, с което адвокатското възнаграждение дължимо от ответника бъде намалено на 240.00 лв. с ДДС.

Независимо от изхода на спора по подадената частна жалба при съобразяване с актуалната съдебна практика, въззивният съд счита, че в производството по чл. 248 ГПК, не се дължат съдебни разноски, тъй като то не е самостоятелно производство, а е продължение на делото по повод дължимостта и размера на направените от страните разноски в съответната инстанция, съответно е и е способ за защита срещу неправилно присъждане на разноски, без да се обжалва по същество съдебния акт /в този смисъл е определение № 627/18.08.2014 г. по ч. гр. д. № 696/2014 г., III Г. О. на ВКС;

4 определение № 114/20.05.2016 г. по ч. гр. д. № 1847/2016 г., II Г. О. на ВКС; определение № 683/21.12.2015 г. по ч. гр. д. № 5089/2015 г., III Г. О. на ВКС и др. /. На следващо място присъждането на разноски в настоящото производство противоречи на същността на института на разноските, тъй като процесуално право на всяка от страните е да иска изменение и/или допълнение на акта, постановен на съответната инстанция в частта относно разноските, без да носи отговорност за направените разноски в инициираното по нейна молба производство. Опасността от кумулирането на нови задължения за разноски, в случай че молбата на страната бъде оставена без уважение, противоречи на целта на предоставената процесуална възможност за изменение на акта в частта относно разноските, без да бъде обжалван по същество и на практика води до ограничаване правото на защита на страните.