Определение № 585 от 07.10.2025, Окръжен съд - Ямбол

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 585 гр. Ямбол, 07.10.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, II ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в закрито заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Красимира В. Тагарева

Членове:

Яна В. Ангелова

Калина Ив. Стоянова като разгледа докладваното от Калина Ив. Стоянова Въззивно частно гражданско дело № 20252300500297 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 във вр. чл. 248, ал. 3 във вр. чл. 410 и сл. ГПК.

Делото е образувано по частна жалба на адв. Г. Д., АК-Ямбол пълномощник на А. А. против Определение № 1570 от 24.07.2025 г., постановено по ч. гр. д. № 374/2025 г. по описа на Районен съд - Ямбол, с което в производство по чл. 248 ГПК първоинстанционният съд е изменил постановеното по делото Определение № 1135 от 09.06.2025 г. в частта за разноските като вместо присъдените 500 лв. адвокатско възнаграждение е осъдил „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД гр. София да заплати на А. А. сумата от 200 лв.

В жалбата се сочат съображения за незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното определение и се моли за неговата отмяна.

Твърди се, че за заплащането на адвокатското възнаграждение са представени безспорни доказателства, че е договорено и заплатено. Според жалбоподателя първоинстанционният съд неправилно е приел, че същото е прекомерно съгласно посочена в обжалвания акт съдебна практика на ВКС. Излагат се съображения за приложимостта на чл. 7, ал. 7 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (Наредбата), вместо приложената от първоинстанционния съд разпоредба на чл. 6, ал. 1, т. 5 от същия нормативен акт. Изтъква се, че в конкретния случай доверителката на адвоката основателно е потърсила адвокатска помощ предвид сумата, посочена в заповедта за изпълнение, както и че действията по подаване на възражение по чл. 414 ГПК представляват повече от попълване на бланкетно възражение.

1

В законоустановения срок не е постъпил отговор на частната жалба от страна на „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД след надлежното й електронно връчване.

Окръжен съд - Ямбол намира, че частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена от легитимирана страна в преклузивния срок по чл. 248, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което следва да бъде разгледана по същество.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и след като прецени събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение, намира за установено следното.

Производството по делото пред Районен съд - Ямбол е образувано въз основа заявление от 10.02.2025 г. на „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД за издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника А. Н. от гр. Ямбол за вземания в общ размер от 11 863,56 лв., включващи: главница - 1 000 лв., договорна лихва за периода от 05.12.2008 г. до 01.04.2024 г. - 10 749,83 лв., законна лихва за забава за периода от 02.04.2024 г. до 31.01.2025 г. - 113,73 лв., ведно със законна лихва за забава от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на задължението, които вземания произтичат от договор за издаване на кредитна карта №13РКО-А-9204, сключен на 31.10.2017 г., цедирани на „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД с договор за цесия от 02.04.2024 г.

Въз основа на заявлението по образуваното ч. гр. д. № 374/2025 г. по описа на Районен съд - Ямбол е издадена Заповед № 220 от 11.02.2025 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК. Същата е връчена на 12.03.2025 г. на длъжника, като в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК същата е подала възражение чрез адв. Д.. В него се оспорват така предявените вземания и се въвежда възражение за изтекла погасителна давност. Към възражението е направено искане за разноски като е представен договор за правна помощ, сключен между длъжника и адвоката с уговорено и платено възнаграждение в размер от 500 лв.

С оглед подаденото възражение с Разпореждане № 1234 от 09.04.2025 г. на основание чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК на заявителя е било указано: възможността за предявяване на иск по за установяване на вземанията му в едномесечен срок с довнасяне на дължимата държавна такса; че следва да представи доказателства за предявяване на иска в срок; разяснени са и последиците по чл. 415, ал. 5 ГПК при неизпълнение на указанията.

Съобщението е получено от представител на заявителя на 15.04.2025 г.

С Определение № 1135 от 09.06.2025 г. на основание чл. 415, ал. 5 ГПК заповедта за изпълнение е обезсилена, като е прието, че в указания 2 едномесечен срок, който е изтекъл на 16.05.2025 г., заявителят не е представил доказателства, че е предявил установителен иск за вземането си срещу длъжника.

След постановяване на определението, връчено на заявителя на 17.06.2025 г., същият е подал молба по смисъла на чл. 248 ГПК. С нея се иска от заповедния съд да бъде изменено определението по обезсилване на заповедта в частта за разноските. Заявителят твърди, че с оглед фактическата сложност на делото разноските следва да бъдат определени в размер от 200 лв. съгласно чл. 6, ал. 1, т. 5 от Наредбата. В законоустановения срок за отговор длъжникът е подал становище, с което оспорва молбата и иска от съда същата да не бъде уважена.

С обжалваното Определение № 1570 от 24.07.2025 г. жалбата е приета за основателна като възнаграждението е намалено от 500 лв. на 200 лв. Мотивите на заповедния съд са основани на § 21 от Решение от 28.07.2016 г. по дело С57/2015 г. на СЕС и на Определение № 1151/11.04.2025 г., к. т. ч. д. № 581/2025 г., ВКС, I т. о., при което е прието, че адвокатското възнаграждение, дължимо за защита на длъжника в заповедното производство следва да бъде определено на основание §1, ДР във вр. чл. 6, ал. 1, т. 5 от Наредбата.

Въз основа на така приетата по делото фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното.

Окръжен съд - Ямбол намира, че частната жалба, разгледана по същество, е неоснователна по следните съображения.

Спорният пред настоящата инстанция въпрос е не дължимостта на разноски за адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на длъжника, а по кой ред следва да бъде определен размерът за същото, когато срещу заповедта по чл. 410 ГПК е подадено възражение и е последвало обезсилване на заповедта и прекратяване на производството по делото, тъй като действията на адвоката по същество се свеждат само до подаване на възражение по образец. В тази хипотеза спорен между страните е въпросът дали приложение следва да намери разпоредбата на чл. 7, ал. 7 или тази на чл.

6, т. 5 от Наредбата.

По този въпрос е налице константна практика на ВКС, обективирана в Определение № 102 от 13.03.2022 г. по ч. т. д. № 2481/2021 г., I т. о., Определение № 45 от 21.01.2019 г. по ч. т. д. № 3074/2018 г., I т. о. и Определение № 140 от 19.03.2020 г. по ч. т. д. № 236/2020 г., II т. о., която се споделя напълно от настоящия съдебен състав. Съгласно нея приложимата разпоредба в този случай по аналогия на основание §1 от Допълнителните разпоредби на Наредбата е чл. 11, а не посочените от страните.

Както заявителят и първоинстанционният съд правилно посочват, 3 процесуално представителство за действието подаване на възражение по чл.

414 ГПК от длъжник срещу издадена заповед за изпълнение не е сред изрично предвидените в Наредбата случаи. Ето защо на основание § 1 ДР от Наредбата възнаграждението следва да се определи по аналогия, като се съобрази вида на самото процесуално действие.

Приложимостта на чл. 11 от Наредбата в случая се дължи на това, че тази разпоредба урежда най-близка хипотеза за възнаграждение в частни едностранни производства, където защитата се осъществява чрез частни жалби. Както в изброените в нормата производства, в рамките на заповедното производство защитата на длъжника се осъществява чрез частни жалби - чл.

413, чл. 414, чл. 419, чл. 420 ГПК. Длъжникът посредством тези жалби обаче не търси защита срещу материалното право на кредитора по същество, тъй като с актовете на съда в тези производства длъжникът не би могъл да преклудира окончателно претендирането му, нито да установи материалната му незаконосъобразност. Защитата на длъжника по същество на материалния спор започва с трансформиране на заповедното производство в исково, при което преклузията за възраженията на длъжника настъпва едва към момента на подаване на отговор на исковата молба по чл. 422 ГПК.

Предвид изложеното не може да става въпрос за дело „с определен интерес“ по смисъла на чл. 7, ал. 7 във вр. ал. 2 от Наредбата, поради което тази разпоредба се явява категорично неприложима. Ето защо не може да бъде споделен основният довод на жалбоподателят, че дължащото му се възнаграждение следва да бъде съобразено с търсената от заявителя сума чрез заповедта по чл. 410 ГПК.

Същевременно това действие според настоящия съдебен състав не може да бъде приравнено на действията, визирани в чл. 6, т. 5 от Наредбата, както се приема от първоинстанционния съд и от други въззивни инстанции.

Хипотезата на тази норма предвижда действия, които за разлика от тези по чл.

11 от Наредбата представляват често еднократни процесуални действия в рамките на охранителни производства. В допълнение, per argumentum a contrario на чл. 11 in fine от Наредбата, в него се предвиждат такива процесуални действия, които предполагат закрито съдебно заседание, съответно съдебно произнасяне по същество, каквото е и настоящото производство.

Ето защо настоящият съдебен състав намира за най-точно приложение по аналогия нормата на чл. 11 от Наредбата за процесуално представителство за действието подаване на възражение по чл. 414 ГПК от длъжник срещу издадена заповед за изпълнение.

Наред с всичко изложено по спорния между страните въпрос е налице и 4 друга задължителна, по-актуална, съдебна практика. От една страна съгласно чл. 633 ГПК такава е Решението на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, а от друга е и практика на ВКС, обективирана в Определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г., I т. о. и Определение № 1151 от 11.04.2025 г. по ч. т. д. № 581/2025 г., I т. о.

Съгласно нея при произнасяне по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът не е обвързан от посочените в Наредбата размери на адвокатски възнаграждения, тъй като същото представлява ограничаване на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на чл. 101, § 1 ДФЕС във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС. Посочените в Наредбата размери на адвокатски възнаграждения могат да служат единствено като ориентир, а основната преценка, която съдът дължи при определяне на възнаграждението на адвоката е съобразно фактическата и правна сложност на делото и действително извършената работа, което се застъпва като самостоятелен критерий и в Определение № 1016 от 06.03.2024 г. по ч. гр. д.

№ 4123/2023 г., IV г. о. и Определение № 1396 от 29.05.2024 г. по ч. т. д. № 802/2024 г., I т. о. В тази връзка може да бъде отбелязано, че посочената от жалбоподателя промяна на наименованието на Наредбата от 2025 г. не представлява обстоятелство, което да промени приложимостта на така цитираната съдебна практика, даже напротив, допълнително обосновава незадължителния характер на Наредбата.

Ето защо настоящият съдебен състав ще определи размера на адвокатското възнаграждение съобразно правната и фактическа сложност на делото и извършените действия в настоящото производство.

В процесния случай и видно от данните по делото за действието по чл.

414 ГПК действително е договорено и платено възнаграждение в размер от 500 лв. Не може да не бъде отбелязано, че то в настоящия случай е мотивирано, а не бланкетно, като е въведено възражение за изтекла погасителна давност на претендираните вземания. Би могло да се предположи, че именно с оглед съдържанието на възражението заявителят не е предприел действия по смисъла на чл. 422 ГПК.

Въпреки това, както бе посочено, това не е била последната възможност същото да бъде предявено. Обективно погледнато, дори това възражение по същество на спора да е било въведено с отговор на искова молба по чл. 422 ГПК и да би се развил исков процес, който да протече в полза на длъжника от заповедното производство, по правилата на чл. 78, ал. 1 ГПК именно той би имал право на всички разноски по делото. Следователно, дори така длъжникът не би търпял негативни последици нито в правната, нито в материалната си сфера.