Определение № 1077 от 11.03.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1077 гр. София, 11.03.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Снежанка Николова

Членове:

Гергана Никова

Соня Найденова като разгледа докладваното от Соня Найденова Касационно гражданско дело № 20238002101045 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадени две касационни жалби.

С касационна жалба от ищеца В. Н. Л., подадена чрез пълномощник адв.Й. Д. от АКПловдив, се обжалва въззивно решение № 179 от 02.11.2022 г. по в.гр.д. № 349/2022 г. на AС – Пловдив, в частта по произнасяне по иска по чл.49 ЗЗД срещу ответника Френска езикова гимназия „Антоан дьо Сент – Екзюпери“, а именно отхвърляне изцяло на предявения от В.

Л. против Френска езикова гимназия „Антоан дьо Сент – Екзюпери“ иск по чл. 49 ЗЗД за заплащане - солидарно с другия ответник, на обезщетение 60 000 лв. за неимуществени вреди - причинени физически и психически болки и страдания и дискомфорт, вследствие нанесена на ищеца тежка телесна повреда – загуба на слезка, за което има влязла в сила на 02.04.2020 г. присъда № 300/21.11.2019 г. по н.о.х.д.№ 3985/2018 г., ПРС, 10 н.с., поради неизпълнение от страна на служители на ответника на задълженията по чл.219, ал.2, т.2 от Закона за предучилищното и училищното образование за опазване живота и здравето на учащите се, ведно със законната лихва от увреждането. До отхвърляне изцяло на иска се е стигнало като последица от частична отмяна на решение № 260044/25.03.2022 г. по гр.д. № 2177/2020 г. на ОС – Пловдив за частично уважаване на иска срещу този ответник заплащане-солидарно с другия отвтеник, на сумата 10 000 лв. и потвърждаване на същото първоинстанционно решение в частта за отхвърляне на иска за разликата над 10 000 лв. до предявен размер 60 000лв.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение в тази част е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, и необоснованост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК (озаглавено „становище“), се твърди наличие на основания за 1 допустимост на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

Ответникът по тази касационна жалба - Френска езикова гимназия „Антоан дьо Сент – Екзюпери“, чрез пълномощник адв.Х. Х. – САК, оспорва същата с писмено становище в срока по чл. 287, ал.1 ГПК, претендира разноски.

С касационна жалба от ответника Л. М. М., подадена чрез пълномощник адв.Н. Г. от АКПловдив, се обжалва същото въззивното решение № 179 от 02.11.2022 г. по в. гр. д. № 349/2022 г. на AС – Пловдив, в частта, в която, като последица от частична отмяна на решение № 260044/25.03.2022 г. по гр.д. № 2177/2020 г. на ОС – Пловдив за отхвърляне на иска срещу него по чл.45 ЗЗД за разликата над 10 000 лв. до 54 000 лв., ответникът Л. М. М. е осъден да заплати на ищеца още 44 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди физически и психически болки и страдания и дискомфорт, вследствие нанесена на ищеца тежка телесна повреда – загуба на слезка, за което има влязла в сила на 02.04.2020 г.

Присъда № 300/21.11.2019 г. по н.о.х.д.№ 3985/2018 г., ПРС, 10 н.с.

С касационната жалба се поддържа довод, че обжалваното въззивно решение в тази част е неправилно поради нарушения на материалния закон и необоснованост. В изложението към нея по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се твърди наличието на основание за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

Ответната страна по тази касационна жалба- ищецът В. Н. Л., не е взел становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:

Касационните жалби са подадени в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. Съобразно тях, предмет на касационното производство е въззивното решение в частта, в която е отхвърлен изцяло искът за неимуществени вреди по чл.49 ЗЗД срещу ответника Френска езикова гимназия „Антоан дьо Сент – Екзюпери“ за сумата 60 000 лв., и в частта, в която искът за неимуществени вреди по чл.45 ЗЗД срещу ответника Л. М. е уважен за сумата над 10 000 лв. до 54 000 лв.

Въззивното решение в частта, в която е отхвърлен иска по чл.45 ЗЗД срещу ответника Л. М. за разликата над 54 000 лв. до предявения размер 60 000 лв., не е обжалвано и е влязло в сила. Първоинстанциноното решение в частта, в която искът по чл.45 ЗЗД срещу ответника Л. М. е уважен за сумата 10 000 лв., не е било обжалвано пред въззивния съд, и също е влязло в сила в тази част.

По делото е установено, че ищецът В. Л. и ответникът Л. М. са бивши съученици от Френска езикова гимназия „Антоан дьо Сент – Екзюпери“ /ФЕГ/ в гр. Пловдив, където през 2017 г. и двамата били в Х-ти „и“ клас. На 20.04.2017 г., в часа по английски език, воден от учителя Г. Г., е възникнал конфликт между ищеца и ответника, при който последният е нанесъл удар на ищеца в област на далака (слезката), ищецът постъпил същия ден с болки в спешното отделение на МБАЛ „Пълмед“АД, гр. Пловдив, където по-късно било установено спукване на въпросният орган, и въпреки усилията на лекарите да го спасят, далакът на ищеца бил отстранен.

2

Установено е, че с влязла в сила на 02.04.2020 г. присъда № 300/21.11.2019г. по н.д. № 3985/2018 г. на РС-Пловдив, 10 н.с., ответникът Л. М., е признат за виновен за това, че на 20.04.2017 г., в [населено място], като непълнолетен, но като е могъл да разбира свойството значението на деянието и да ръководи постъпките си, е причинил на В. Л. тежка телесна повреда, изразяваща се в загуба на слезката, което съставлява престъпление по чл.128, ал.2, вр. ал.1 НК, за което му е наложено наказание 1 г. лишаване от свобода, изтърпяването на което е отложено за срок от 2 г., като спрямо Л. М. през изпитателния срок на наложеното наказание е постановена пробационна мярка по чл.42а, ал.2, т.4 НК –включване в програма за обществено въздействие - „Овладяване на гнева“. Позовавайки се на чл.300 ГПК, въззивният съд е приел, че присъдата е задължителна и изключва повторно установяване дали причинената на ищеца телесна повреда е в причинна връзка с виновно и противоправно поведение на ответника. Така е концентрирал мотивите си върху направеното от ответника М. с отговора на исковата молба възражение за съпричиняване на вредата от ищеца, и е приел същото за основателно, както е направил и първоинстанционния съд, но при значително по-малък принос на ищеца за собственото му увреждане. Въззивният съд е обсъдил последователността на действията на ищеца и ответника М. при процесната случка, приел е за установено, при детайлно обсъждане на събраните гласни доказателства на очевидци - съученици и учител (при изложени мотиви защо кредитира едни показания изцяло, а други кредитира частично), че ищецът, провокиран от вербалната атака на ответника към него докато четял съчинението си пред учителката и целия клас, е нанесъл само един шамар на ответника, след което е преустановил действията си спрямо ответника, при което инициираната от ответника след това насрещна физическа атака спрямо ищеца с удари с юмруци, един от които е попаднал в корема на ищеца (в областта на далака), явно не е имала за цел да възпре ищеца, а е целял да го удари, респ. да го нарани, за да му върне за получения шамар. Нанасянето на шамар от ищеца на ответника е определено като неправомерно поведение, предизвикало ответната реакция на М., поради което е прието, че ищецът е съпричинил вредоносното си увреждане по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, и дължимото му от ответника обезщетение следва да се намали с 10 %. Така определеният принос на ищеца в размер по-нисък от този, приет от първоинстанционния съд (75 %), е обоснован от въззивния съд с установеният от показанията на четиримата свидетели по делото факт, че изначално причина за възникналия конфликт е било поведението на ответника М., който е започнал конфликта вербално, и макар от събраните доказателствата да не можело да се изяснят точните думи на ответника към ищеца, те са счетени като годни да засегнат ищеца, защото са изречени пред класа и са целели да го изложат и смутят, поради което, и предвид прекратената от ищеца физическа атака към ответника след шамара, приносът на ищеца е определен на 10%, което е обусловило и съответно намаление на дължимото от причинителя на вредата обезщетение с 10 %, или на 54 000 лв. от прието за справедливо обезщетение в размер на 60 000 лв. За неоснователно е счетено възражението на ответника М., че при определяне на приноса на ищеца за настъпване на вредата, следва в негова тежест да бъде възложен и факта, че слезката на ищеца е била уголемена към датата на инцидента (20.04.2017 г.) и именно това е позволило същата да бъде засегната и 3 разкъсана при нанесения от ответника М. удар в тази част на тялото. Въззивният съд е приел, че този безспорно установен факт касае физиологична особеност на ищеца, която не е в резултат на негови волеви действия или бездействия, и така не е в причинна връзка с настъпване на вредоносния резултат по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД и не може да обуслови допълнително намаляване размера на дължимото се на ищеца обезщетение за неимуществени вреди, извън и над определения по-горе процент на съпричиняване от 10%.

Увреждането на ищеца е пряка последица от противоправното поведение на ответника М., установено с влязла в сила присъда, и ответникът не може да се освободи от отговорността за обезщетяването за това увреждане.

При определяне на справедливия размер на обезщетението, въззивният съд се е позовал на заключението на приетата по делото съдебно –медицинска експертиза/СМЕ/ която е кредитирал изцяло, и на писмени доказателства- решение на ТЕЛК, присъдата по нохд, и установените от тях травматично увреждане на ищеца, неговия характер и интензитет, създадената временната опасност за живота на ищеца, последвалата операция и отстраняване на слезката, дългият период на възстановяване, който според СМЕ е поне 6 месеца, решението на ТЕЛК за 30 % временна нетрудоспособност за 1 г., трайните последици за здравето на ищеца, изразяващи се в перманентната загуба на слезката, с трайни последици за цял живот според СМЕ - невъзможността да се подлага на по-големи физически натоварвания. Тези обстоятелства и младата възраст на ищеца към датата на увреждането (на 17г.), са мотивирали определяне на справедливо обезщетение в размер на 60 000 лв., и при намаляването му с 10 % съпричинявяне от ищеца, е определен окончателен размер на дължимото от ответника М. обезщетение на 54 000 лв., и отвеникът М. е осъден да заплати на ищеца още 44 000 лв. над присъденото от първоинстанционния съд обезщетение от 10 000 лв., ведно със законната лихва от датата на увреждането 20.04.2017г., до окончателното изплащане. Съответно въззивният съд е преразпределил и отговорността за разноските.

По отношение на предявения иск с основание чл.49 ЗЗД срещу ответника ФЕГ е прието, че учителят Г. Г. и администрацията на учебното заведение са изпълнили задължението си, регламентирано в чл.219, ал.2, т.2 ЗПУО, за опазване живота и здравето на децата и учениците по време на образователния процес. Въз основа на преценка на свидетелските показания е прието за установено, че учителят по английски Г. Г.- в чийто час е настъпил инцидента, е предприела достатъчно и адекватни действия за овладяване на конфликта между В. Л. и Л. М. - направила е забележка на двамата в началото на конфликта още преди да се стигне до прерастването му от вербален във физически, нищо не подсказвало ескалация, защото закачки между двамата ученици не били рядкост, ситуацията се е развила толкова бързо, че учителката е била в невъзможност да предприеме други мерки преди физическия сблъсък между двамата ученици, а след това тя е предприела незабавни действия за преглед на ищеца от медицинското лице в училището, и за своевременно уведомяване на родителите му и личния му лекар (баща му) за случилото се. В резултат на бързите и адекватни действия на учителя, а в последствие и такива на администрацията на самото училище (директор и зам. директор), пострадалият ищец е откаран много скоро след 4 случилото се от баща му за по-задълбочен преглед в МБАЛ “Пълмед“ АД – гр. Пловдив, където лекарите са установи спукване на слезката и я отстранили оперативно. Тези установени факти въззивният съд е тълкувал като изпълнение от страна на ответника ФЕГ чрез учителя Г. Г. и администрацията на училището, на задължението по чл.219, ал.2, т.2 ЗПУО да се опазва животът и здравето на децата и учениците по време на образователния процес. Приел е още въззивният съд, че сам по себе си обективният факт на настъпило увреждане на ученик по време на учебни занятия на територията на учебното заведение не може да обоснове пряк и категоричен извод, че е налице бездействие от страна на училищната администрация при упражняване на задълженията по закон, без да се установят такива конкретни обстоятелства, сочещи на предотвратимост на увреждането на здравето на ученика, напр. ако се установи бездействие от страна на учител или друг служител от педагогическия, или непедагогическия персонал, на който учебното заведение е възложило определени функции, свързани с опазването на живота и здравето на учащите се, каквито обстоятелства по делото не са били установени. Крайният извод е, че няма основание за ангажиране обективната отговорност на ответното учебно заведение по чл.49 ЗЗД, и искът срещу ФЕГ за солидарно осъждане наред с ответника М. за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, е изцяло неоснователен и подлежи на отхвърляне. Като последица от този извод, първоинстанционното решение е отменено в частта, в която ответникът ФЕГ е осъден да заплати на ищеца, солидарно с ответника М., сума от 10 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди със законната лихва от увреждането до плащането и съответни разноски, и е отхвърлен искът срещу този ответник за сумата 10 000 лв., както и е потвърдено първоинстанционното решение в частта, в която искът срещу ответника ФУЕГ за заплащане обезщетение над 10 000 лв. до предявен размер 60 000 лв. е отхвърлен.