Решение № 1283 от 19.03.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1283 гр. Пловдив, 19.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Дафина Н. Арабаджиева при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Дафина Н. Арабаджиева Гражданско дело № 20245330113228 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано въз основа на искова молба от В. П. И., ЕГН ********** против „Кредирект“ ЕООД, ЕИК 207024290, с която се предявява иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. с чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал.1, т. 9 и т. 10 ЗПК, и в условията на евентуалност иск по чл.26, ал.1, предложение трето ЗЗД и по чл.146, ал.1 ЗЗП за прогласяване на нищожността на Договор за потребителски кредит № ****** от ****** г. и при условията на евентуалност за прогласяване на нищожност на клауза за неустойка по чл.18, ал.1 от Договор за потребителски кредит № ****** от ****** г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение.

По делото е предявен и насрещен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за осъждане на В.

П. И. да заплати на Кредирект ЕООД сумата от 4100 лв. – неизплатено задължение за главница – частичен иск от общо дължима главница в размер от 4300 лв. , както и такъв в условията на евентуалност, за осъждане на потребителя да заплати същата сума, но на основание чл. 23 ЗПК, с оглед недействителност на договора за заем. Претендира се и законна лихва, считано от 26.09.2024 г. до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се твърди, че страните по делото са сключили Договор за потребителски кредит № ****** от ****** г., по силата на който на ищеца била предоставена в заем сумата в размер на 4300 лева, като е следвало да върне обща сума в размер от 12400,74 лв., при фиксиран лихвен процент в размер на 47 % и ГПР 58,29 %. В чл. 18, ал.1 от договора било предвидено, че при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение, кредитополучателят следва да заплати неустойка в размер на 6447,56 лева.

Твърди се, че договорът за кредит е нищожен на основание чл. 22 във вр. с чл. 11, ал.1, т. 9 1

ЗПК, тъй като не са посочени условията за прилагането на посочения в договора годишен лихвен процент. Посочва се, че липсва яснота дали се касае за фиксиран или променлив лихвен процент.

На второ място се сочи, договорът за кредит е нищожен на основание чл. 22 във вр. с чл.

11, ал.1, т. 10 ЗПК, тъй като в ГПР не е включено вземането за неустойка, като се излагат подробни доводи в тази насока и се изразява становище, че това вземане представлява разход, който следва да се включи в ГПР. Твърди се, че отразеният като величина ГПР не отговаря на действителния.

При условията на евентуалност оспорва като недействителна клаузата на чл. 18 от договора за кредит, като противоречаща на добрите нрави, както и поради неравноправност. Сочи се нарушаване на разпоредбата на чл. 143, ал. 1 , т. 19 ЗПК и на чл. 143, ал.1,т. 5 ЗПК в каквато насока са изложени подробни доводи. Цитира се практика на СЕС.

Предвид изложеното е направено искане за прогласяване нищожността на клаузата за неустойка по чл. 18 от договора като нищожна на посочените основания. Претендирани са разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Кредирект“ ЕООД. Твърди се, че претенциите на ищеца са неоснователни. Не се оспорва сключването между страните на договор за заем. Клаузите на процесния договор счита, че покриват всички изисквания на ЗПК и ЗПФУР. Сочи се, че още преди подписване на договора за заем, кредитополучателят е бил наясно с всички условия по договора, като сам избрал параметрите по същия. Предвид това, клаузите се явявали индивидуално договорени. Ответникът сочи, че ако ищецът е договарял добросъвестно, е имал възможност да упражни правото си на отказ, в случай че прецени че е встъпил в неизгодни за него условия по кредитното правоотношение. Сочи се, че уговорената между страните неустойка не би могла да бъде включена в ГПР, тъй като същият се посочвал към момента на сключване на договора, а неустойката била проявление на свободата на договаряне на страните и се начислявала само в случай, че не се предостави обезпечение. Тя била уговорена във фиксиран размер, двете страни били напълно наясно с размера й. Неустойката била уговорена като санкция за неизпълнение в случай на неосигуряване на обезпечение. Предоставянето на обезпечение зависило изцяло от волята и поведението на длъжника. Не било налице противоречие с добрите нрави. Неустоечната клауза била сключена индивидуално. По изложените съображения се иска от съда да отхвърли предявения иск като неоснователен.

Моли за уважаване на предявения иск. Претендира присъждане на сторените в производството съдебно-деловодни разноски.

Ищецът по насрещните искове твърди, че уговорената в договора заемна сума е предоставена, като към насрещната искова молба е приложено уведомление за предсрочна изискуемост за заплащане на главница в размер на 4300 лв., възнаградителна лихва в размер от 1355,14 лв., 4577,93 лв.- договорна неустойка и 1496,11 лв.- такси.

Посочва, че след подписване на договора и усвояване на предоставената в заем сума 2 кредитополучателят е направил само едно плащане по кредита на 24.04.2024 г. в размер на 200 лв. Към датата на депозиране на насрещната искова молба се сочи, че кредитополучателят е в просрочие на 8 вноски с падежи в периода от 30.01.2024 г. до 30.08.2024 г. вкл. /частично погасена първа вноска от 30.01.2024 г. / Счита, че са налице предпоставките на чл.13, ал. 3 от договора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, като предмет на насрещните искове е частичен иск за главница.

Моли се насрещният иск да се уважи. Претендират се разноски.

Ответникът по насрещния иск оспорва насрещните искове като неоснователни.

Твърди се, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК поради посочване на ГПР, което не отговаря на действителното, както и противоречие с добрите нрави.

С оглед недействителност на договора за кредит се сочи, че с платените до момента суми е погасена само главница по договора за кредита, като прави възражение за прихващане на сумата от 166,82 лв. такса и 33,18 лв.- неустойка, платени по договора за кредит към дължимата се главница. Моли да се разсрочи изпълнението на търсената сума на 24 месечни вноски.

Моли да се отхвърлят насрещните искове. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

С договор за потребителски кредит № ******/ ****** г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 4300 лева, при следните условия: вноски- 14 месечни, с краен падеж- 28.02.2025 г., при фиксиран годишен лихвен процент- 47 % и годишен процент на разходите- 58, 29 %, с общ размер на всички плащания- 5953,18 лева.

Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 6450,82 лева, платима разсрочено по погасителния план. Като писмени доказателства са представени копия от договора за паричен заем, ведно с погасителен план към него, СЕФ, искане за сключване на договора, лог файл по договора.

Приета е като писмено доказателство справка за платените суми и погасените с тях вземания, от която се установява, че платената от ищеца сума е в размер от 200 лв., като остатъкът до края на кредита е 13 790, 63 лв., като са начислени и такси за просрочие.

Ответникът не оспорва, че платената по договора сума е в размер на 200 лв.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове 3 или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 58, 29 %, а възнаградителната лихва (фиксиран ГЛП)- 47 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 18 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 6447.56 лева (при отпусната заемна сума от 4300 лева, т.е. тя е повече от 150 % от стойността на кредита), като според тази норма към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавят допълнително различни суми за целия срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова гаранция или поръчител/и) и срока за представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по 4 договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита.

Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Още повече, че в случая е налице несъответствие между отразената в чл. 18 неустойка в размер от 6447, 56 лв. и тази по погасителен план в размер на 6450,82 лв.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.