Решение № 151 от 19.09.2025, Районен съд - Мадан

РЕШЕНИЕ

№ 151 гр. гр.Мадан, 19.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – МАДАН в публично заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Димитър Ив. Стратиев при участието на секретаря Милка Ас. Митева като разгледа докладваното от Димитър Ив. Стратиев Гражданско дело № 20255430100165 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба от А. А. К. против ***** ЕООД, с която са предявени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК да бъде прогласена нищожността на договор за паричен заем № *********от ********г., сключен с първия ответник *********АД като противоречащ на принципа на добрите нрави, заобикалящ материално - правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 11, ал.1, т. 10 и т.11 от ЗПК, както и да бъде прогласен за нищожен договор за предоставяне на гаранция № *******/********г., сключен чрез *******т АД с втория ответник ******* ЕООД като лишен от правно основание, противоречи на добрите нрави и искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД да бъде осъдено ******Т АД да заплати на ищеца сумата от 127,41 лева /след допуснато изменение на иска в с.з./, платена без основание възнаградителна лихва по договор за паричен заем № ***** от ******г. и сумата от 681,15 лева /след допуснато изменение на иска в с.з./ платена без основание по непородил правно действие договор за предоставяне на поръчителство № *******/******* г.

В исковата молба се твърди, че ищецът бил сключил Договор за паричен заем № ****** от *******г., с първия ответник „****** АД и Договор за предоставяне на гаранция № *****/******* г., който бил сключен от ищеца чрез ******** АД с втория ответник******ЕООД. Ищецът счита, че с договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на 35 % се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, поради което е налице нищожност на уговореното възнаграждение. Позовава се на съдебната практика, която приема, че при формиране размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен 1 лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер, като трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва, като цитира: Решение № 906/30,12,2004 г. по гр. д.

1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.;

Определение № 901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о. По аргумент от цитираните решения, при необезпечени заеми възнаградителната лихва следва да не надхвърля повече от три пъти законната лихва. В настоящият случай договорената между страните лихва в размер на 35 % годишно надхвърля повече от три пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото. Сочи, че договорът за потребителски кредит нормативно е уреден като възмезден /арг. от чл.11, ал. 1, т. 9 ЗПК/, поради което нищожността на клаузата за договорна лихва /респ. на клаузата за ГПР/, която е съществен елемент на договорното съдържание има за юридическа последица изначална недействителност на кредитната сделка, като в тази връзка цитира: Решение № I - 151 от 03.12.2019г. по в.гр.д. № 1491/19г. на ОС - Б., Решение № 1398 от 27.11.2019 г. по в. гр. д. № 2171 / 2019 г. на XIV състав на Окръжен съд - П., Решение № 85 от 16.01.2019 г. по в. гр. д. № 2272/2018 г. на XIV състав на Окръжен съд “ П., Решение № 79 от 15.01.2019 г. по в. гр. д.

№ 1780 / 2018г. на XIV състав на Окръжен съд - П., Решение N№ *** от 04.07.2018 г. по в. гр. д. N№ (1067/ 2018 г. на XIV състав на Окръжен съд - П., Решение по в.т.д. № 81Д8г. на ОС - Р., Решение по в.г. д. № 20^18г. на ОС - В., решение по в. гр. д. № 393/17г. на ОС - П., 7 състав, решение по в. гр.д. № 63/17г. на ОС - Г., Решение по в.гр.д. № 29/17г. на ОС- Г., Решение по в.гр.д. № 165Д7г. на ОС - Г., Решение № ******* от ******г. по в.гр.д. № 3426/16г. на САС, ТО,11 състав и др./. Твърди, че не са спазени и императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т.11 ЗПК в договорът за потребителски кредит да е разписан действителния размер на Годишния процент на разходите. Счита, че действително приложения в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в договора, че кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 41,72 % е заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика е довела до неравноправност на уговорката за ГПР и оттук до нищожност на клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК нищожност на кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК. Твърди също, че кредиторът не е изпълнил задължението си по чл. 5 от ЗПК, тъй като заблуждаващо е предоставил на кредитоискателя стандартен европейски формуляр за кредит в размер на 1250.00 лв. с посочен лихвен процент от 35 % и ГПР 41,72%, с общ размер на всички плащания 1388,85лв., като сочи, че поради това, че кредиторът не е представил вярна информация, потребителят е бил лишен от възможността да вземе информирано решение, съобразено с неговите финансови нужди и възможности дали да сключи кредитната сделка.

Неговата неинформираност е довела до неравнопоставеност й кредитното правоотношение. Сочи, че на собствено основание е нищожен и сключения договор за предоставяне на 2 поръчителство/гаранция и уговорката за заплащане на възнаграждение за гарант не е породила правни последици, като в тази връзка ищецът излага следните съображения: Поставянето на изискването за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 става ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит, като ищецът се позовава на съображение 26 от Директивата, в която се посочва се посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин. Счита, че клаузата, която предвижда, че се дължи възнаграждение за осигуряване на поръчител е в пряко противоречие с целта на Директивата, като сочи, че на практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията.

По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури възнаграждение за обезпечение, с което дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Счита, че е изпълнен общия фактически състав на чл. 143 3ПП и с оглед на неизчерпателното изброяване на предпоставките за неравноправност на договорна уговорка /арг. от т. 19 на чл. 143 ЗПК/ тази договорка следва да бъде квалифицирана като неравноправна и непораждаща правни последици за потребителя. Сочи, че договорът за поръчителство е с акцесорен характер и може да съществува валидно единствено при условие, че съществува действителен главен дълг, като твърди, че кредитната сделка е нищожна, поради което не е породил правно действие и сключеният договор за учредяване на поръчителско правоотношение. По изложените съображения моли за уважаване на исковете.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил ОИМ от ответника „*********“ ЕООД, с който взема становище за неоснователност на иска. Въвежда възражения за нередовност на исковата молба и недопустимост на иска.

Оспорва иска по същество, като сочи, че процесният договор за предоставяне на гаранция е действителен, тъй като отговаря на приложимите изисквания на закона, тъй като е сключен валидно - между лице, което е вписано в Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл. 3а ЗКИ, в рамките на предмета, за който е вписано и дееспособно лице, което към момента на сключване на договора е могло да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи, като е спазена и изискваната форма. Договорът за предоставяне на гаранция, сключен между ищеца и „*********“ ЕООД, урежда отношенията между страните по договора - възложител и поръчител. По силата на договора 3 за предоставяне на гаранция, едната страна - „*******“ ЕООД се задължава да издаде гаранция за плащане в полза на „*************“ АД с наредител ищецът, с цел гарантиране за изпълнението на задълженията на наредителя, възникнали съгласно договор за паричен заем, а другата страна - ищецът се задължава да заплати уговореното за тази услуга възнаграждение. Сочи, че договорът за предоставяне на гаранция, сключен между А. А. К. и „********я“ ЕООД, урежда отношенията между страните по договора – възложител и гарант. Твърди, че по силата на договора за предоставяне на гаранция, едната страна - „*********“ ЕООД се задължава да издаде гаранция за плащане в полза на „**********“ АД, с наредител А. А. К., с цел гарантиране за изпълнението на задължения на наредителя, възникнали съгласно договор за паричен заем, а другата страна - А. А. К., се задължава да заплати уговореното затази услуга възнаграждение. Сключеният между ищеца и ,,********** ЕООД договор е с характер на двустранен договор ***********“ ЕООД предоставя услуга, а потребителят следва да заплати възнаграждение за услугата. Уговореното между „**********“ ЕООД и ищеца възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция е насрещната престация срещу поетото задължение за обезпечаване на кредит. Сочи, че действителността, както на издадената в полза на кредитора гаранция, така и на процесния договор за предоставяне на гаранция не зависят от действителността на договора за паричен заем. Сключеният договор за предоставяне на гаранция между ,,********“ ЕООД и ищеца не е акцесорен на договора за паричен заем и не представлява договор за поръчителство, каквото твърдение е наведено в исковата молба, а е договор за предоставяне на услуга по издаване на гаранция по договор за кредит, сключен между заемател и кредитор. Разпоредбите на чл. 138 и сл. от Закона за задълженията и договорите са неприложими както към издадената в полза на кредитора гаранция, така и към процесния договор за предоставяне на гаранция. Счита за неоснователно и твърдението на ищеца, че договорът за предоставяне на поръчителство/гаранция е лишен от основание, като твърди, че „*******“ ЕООД е вписано като финансова институция в Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл. 3а ЗКИ, с основен предмет на дейност: предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Насрещната страна, имайки интерес да изпълни точно задълженията си по договора за паричен заем, сключен с „******“ АД, с което да избегне неблагоприятни последици (търсене на обезщетение за неизпълнение на задълженията по чл. 4 от Договора за паричен заем или разваляне на договора поради неизпълнението) е потърсила услугите на Дружеството да издаде гаранция за плащане в полза на кредитора. Твърди, че именно изпълнението на договорното задължение на Заемателя за обезпечаване на вземанията по договора за паричен заем е породило сключването на Договора за предоставяне на гаранция, а Дружеството е сключило договора поради възможността да получи възнаграждение за предоставената услуга, поради което е неоснователно твърдението, че договорът между ищцовата страна и „*********“ ЕООД е бил лишен от правно основание. Счита за неоснователно и твърдението, че договорът за предоставяне на поръчителство/гаранция противоречи на добрите нрави, като сочи, че преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. В тази връзка, позовавайки се на противоречие с добрите нрави, 4 според ответникът ищецът следва да докаже в какво точно се изразява противоречието в процесния случай и да наведе твърдения и доказателства за нарушаването на определен морален принцип, каквито в исковата молба липсвали. Твърди, че договорът за предоставяне на гаранция не нарушава нито изрично формулиран правен принцип, нито правен принцип, проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби, същият е сключен в съответствие с принципите на добросъвестността и справедливостта. В качество си – на търговец, дружеството следва да получава съответно възнаграждение по всяка сключена от него гаранционна сделка. Уговореното между „Файненшъл България“ ЕООД и ищеца възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция е насрещната престация срещу поетото задължение за издаване на гаранция. Възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство/гаранция, като насрещна престация срещу задължението за обезпечаване на изпълнението на задълженията по договор за кредит, не противоречи или нарушава законови разпоредби или добрите нрави.