Решение № 6319 от 08.12.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6319 гр. София, 07.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-Ж, в закрито заседание на седми декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Татяна Костадинова

Членове:

Радостина Данаилова

Владимир Вълков като разгледа докладваното от Владимир Вълков Въззивно гражданско дело № 20231100512456 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 435 ГПК.

Образувано е по жалба на ЗЕАД „Б.В.И.Г.“ срещу постановление за разноски по изпълнително дело 202383804024692469 по описа на ЧСИ М.Б. досежно определения размер на адвокатското възнаграждение и начислената такса по т. 26 ТТРЗЧСИ. В жалбата се твърди, че единствените извършени от процесуалния представител действия са подадена молба за образуване на изпълнителното дело и не са предприемани действия за удовлетворяване на паричното вземане. Застъпена е теза, че дължимото възнаграждение е по чл. 10 т. 1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредбата) и се оспорва приложимостта на чл. 10 т. 2 от Наредбата. Иска се постановлението да бъде отменено в обжалваната част. Претендират се и разноски, направени по повод на жалбата както и юрисконсултско възнаграждение.

По жалбата е постъпил отговор от взискателя в изпълнителното прозиводство – С.Д., с който се оспорва жалбата. Твърди се, че освен молбата за образуване на изпълнителното производство е депозирано и искане за предприемане на изпълнителни действия. Сочи се, че под страх от дисциплинарна отговорност адвокатът дължи да изиска възнаграждение в предвидения минимум, а предвид неизпълнението на задължението, включително и след установяването му от съда смята за правно неиздържано и несправедливо заплатеното адвокатско възнаграждение в предвидения минимум да остане в тежест на взискателя въпреки незаконосъобразното поведение на длъжника..

В мотивите си частният съдебен изпълнител М.Б. сочи, че доколкото присъдената сума не е заплатена преди образуване на изпълнителното производство длъжникът носи 1 отговорност за разноските, а приетото адвокатско възнаграждение съответства на минимума по чл. 10 ал. 1 и ал. 2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнагрпаждения. Сочи също така, че таксата по т. 26 ТТР към ЗЧСИ е събрана върху цялата получена по изпълнителното дело сума.

По допустимостта на жалбата

Жалбата е подадена в предписания от закона срок, изхожда от лице, овластено да търси защита от принудително изпълнение и касае изрично указано от закона като подлежащо на обжалване действие – разрешеният от съдебния изпълнител въпрос за отговорността за разноските в изпълнителното производство.

Разгледана по същество, частната жалба е основателна.

Изпълнителното производство е образувано по искане на С.Д. Д., представлявана от адв. Е.И. да бъдат събрани от ЗЕАД „Б.В.И.Г.“ парични вземания от 10 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди ведно със законната лихва върху сумата от 04.10.2021 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 2400 лв. – обезщетение за имуществени вреди.

На 22.06.2023 г. за ЗЕАД „Б.В.И.Г.“ е приета покана за доброволно изпълнение при указано задължение за посочените в изпълнителния лист суми, както и 1867,04 лв. – законна лихва до 21.06.2023 г., 958 лв. – адвокатско възнаграждение по изпълнителното дело, 66 лв. авансови такси по делото и 1360,20 лв. – такса по т. 26 от ТТР към ЗЧСИ.

На 22.06.2023 г. на „УниКредит Булбанк“ АД е връчено запорно съобщение за указаните суми в поканата за доброволно изпълнение.

На 29.06.2023 г. по сметка на ЧСИ М.Б. е получена сума в размер на 16676,62 лв.

На 11.07.2023 г. помощник-частен съдебен изпълнител П. при ЧСИ Б. е разпоредила вдигане на запора.

С разпореждане от 20.07.2023 г. помощник-частен съдебен изпълнител при ЧСИ Б.

К.К. е отказал да намали разноските, съставляващи адвокатско възнаграждение и такса по т.

26 ТТР към ЗЧСИ.

При тези факти от правна страна съдът намира следното:

Макар и законът да ангажира пряко съдебния изпълнител да приведе в изпълнение предходно установено вземане, като ръководещ принудителното изпълнение орган нему е възложено да разреши и материалноправния въпрос – възниква ли отговорност за разноски и ако – в какъв обем следва да бъде възложена в тежест на длъжника. При все, че нормата на чл. 79 ГПК утвърждава като правило отговорността на длъжника за разноските, съпътстващи принудителната реализация на вземането, изрично определя границата й – 2 длъжникът отговоря за разноските, които са били необходими за събиране на вземането (чл.

79 ал. 1 т. 3 ГПК). Израз на този принцип е и правилото на чл. 78 ал. 5 ГПК, поради което очертаните в нормата критерии са напълно приложими и в изпълнителното производство.

Предвид ангажимента за адвокатурата да обезпечи защита на правата и законните интереси на частноправните субекти по силата на законова регламентация с Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредбата) висшият орган на самоуправляващата се професионална общност огласява суми, гарантиращи възможност за търсещия защита да я получи. Както отбелязва и съдебният изпълнител договореното възнаграждение в случая съответства на предвидения минимум в Наредбата. Освен по размер обаче наредбата очертава и процесуалните действия, оправдаващи съответния размер на възнаграждение.

Нормата на чл. 10 т. 1 от Наредбата еднозначно разграничава образуването на изпълнителното производство от процесуално представителство, защита и съдействие на страните по изпълнително дело и извършване на действия с цел удовлетворяване на парични вземания (чл. 10 т. 2 от Наредбата). Доколкото представителството е неизбежно и при образуване на изпълнителното производство.еднозначно се налага извод, че водеща при диференцирането на тези две хипотези е тяхната специфика. Макар и липсващото доброволно изпълнение да дава повод за пристъпване към принуда, законодателят ангажира съдебния изпълнител да осигури възможност за доброволно изпълнение и в рамките на изпълнителното производство – чл. 428 ГПК. Тази предварителна фаза е задължителна, но и ограничена във времето и по отношение на възможното въздействие. Правомощията на съдебния изпълнител са ограничени до обезпечаване на изпълнението, което неизбежно рефлектира и върху ограничените възможности за взискателя, съответно неговия адвокат да поиска налагане на обезпечение. Следователно, тази фаза на изпълнителното производство обективно предполага представа за ангажимента на адвоката, логично обуславящо и определеният размер на възнаграждение от 200 лв. (чл. (0 ал. 1 т. 1 от Наредбата).

Бездействието на длъжника в очертаната предварителна фаза на изпълнителния процес обуславя следващия етап на същинско принудително изпълнение. Този етап се характеризира с неустановеност както във времето, така и досежно очаквания ангажимент за адвоката. Именно на тази специфика е призван да отговори механизмът за определяне минималния размер на адвокатското възнаграждение, определен с чл. 10 т. 2 от Наредбата. Нормата изрично предвижда кумулативност на процесуалното представителство и присъщата за тази фаза цел – извършване на действия с цел удовлетворяване на парични вземания.

По делото не се спори, а и с оглед вдигнатия запор логично следва извод, че получената сума покрива целия размер на дълга. Това препятства развитието на фазата по същинско принудително изпълнение. Както бе посочено вече поисканото обезпечение не е действие, насочено към удовлетворяване на вземането, а съставлява средство за осигуряване тази възможност. Затова и постъпилата сума макар и въз основа на наложен запор по силата на чл. 508 ал. 3 ГПК не сочи на изпълнително действие с очертаната специфична цел, за да 3 бъде третирано в контекста на чл. 10 т. 2 от Наредбата. Обстоятелството, че процесуалният представител на взискателя е депозирал самостоятелна молба, вместо да включи искането още в молбата за образуване на изпълнителното производство сочи на реализиран избор на процесуално поведение, който обаче не разкрива усложнение на делото от фактическа или правна страна.

От друга страна взискателят е в правото си да избере дали ще ползва адвокатска защита и съдействие и е свободен да определи възнаграждението, което гарантира участие на избрания адвокат. В контекста на очертаната разлика изключително от взискателя зависи и дали, съответно кога ще ангажира адвоката за евентуалната фаза на принудително изпълнение и кога ще направи това – преди или след като производството я достигне. По аргумент от чл. 79 ал. 1 т. 3 ГПК длъжникът не носи отговорност за направени разноски по неприложени изпълнителни способи. На по-голямо основание няма причина да възстановява контролиран от взискателя разход, който, предвид изпълнението в указания с поканата срок, обслужва обективно невъзможна фаза от изпълнителното производство. С други думи, предварително договореното и платено възнаграждение не произтича от поведението на длъжника, а от избора на взискателя.

По изложените съображения няма основание за кумулиране на минималните размери на възнаграждение за адвокат по чл. 10 т. 1 и т. 2 от Наредбата. Изпълнението в срока по чл.

428 ГПК ангажира длъжника да възстанови направения от взискателя разход за адвокатска услуга в определения размер с чл. 10 т. 1 от Наредбата. Ето защо основателно е възражението за прекомерност за сумата над 200 лв., което обуславя и отмяна на обжалваното постановление в тази му част.

Нормата на чл. 79 ГПК регламентира обхвата на отговорността за разноски в принудителното изпълнение. Разграничените хипотези еднозначно утвърждават обезщетителния характер на тази отговорност. При положение че законът не придава санкционна функция на тази отговорност, без значение остава поведението на длъжника извън изпълнителното производство.

По оспорената такса по т. 26 ТТРЗЧСИ

Настоящият състав приема, че доброволно платената сума в това число и от трето лице по повод наложен запор изключва изключва принудата. Оттук следва и недължимост на функционално обусловеното възнаграждение за частния съдебен изпълнител по т. 26 ТТРЗЧСИ. С оглед нормата на чл. 6 ал. 2 ГПК обаче съдът е обвързан от търсената защита, ограничена до редуциране на таксата по т. 26 ТТЗЧСИ съразмерно на оспорения размер на недължимото адвокатско възнаграждение, възлизащо в случая на 72,77 лв..

По разноските

Съгласно чл. 81 ГПК съдът следва да се произнесе по искане за разноски с всеки акт, който приключва делото. Същевременно обаче законът третира като отговорна за разноските насрещната страна по спора и то доколкото изходът съответства на отстоявана в процеса позиция. Настоящото производство се отклонява от така очертания предмет. Макар 4 и страните в него да са взискателят и длъжникът, повод за иницииране на производството е осъществено действие от органа, ръководещ изпълнителното производство да преразгледа разпределената отговорност за разноските в изпълнителното производство. Законът предписва нарочен ред за възмездяване на вреди, произтекли от незаконосъобразно осъществено действия от съдебен изпълнител – чл. 74 ЗЧСИ, който изключва необходимостта от разширително тълкуване на чл. 78 ГПК. По изложените съображения няма основание за ангажиране отговорността на ответницата по жалбата.

Мотивиран от изложеното съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ по жалба на ЗЕАД „Б.В.И.Г.“ в обжалваната част постановление за разноски на частен съдебен изпълнител М.Б. по изп.д. № 20238380402469, обективирано в разпореждане от 20.07.2023 г. за сумата над 200 лв. – размер на дължимото адвокатско възнаграждение и за сумата 72,77 лв. - приспадащ се размер на такса по т. 26 ТТРЗЧСИ за недължимо адвокатско възнаграждение по чл. 10 т. 2 от Наредба № 1.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на ЗЕАД „Б.В.И.Г.“ за присъждане на разноски в настоящото производство.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5