Решение № 11042 от 08.06.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 11042 гр. София, 08.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ при участието на секретаря ЕЛИЦА В. ДАНОВА като разгледа докладваното от ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело № 20251110148827 по описа за 2025 година

РЕШЕНИЕ

08.06.2026 г., гр. София

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, I I Г. О., 156-ти състав, в открито публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ при секретаря Елица Данова, като разгледа докладваното от съдия Васил Александров гр. дело № 48827/2025 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Подадена е искова молба от „АББ“ ЕООД срещу К. М. А., като се твърди, че между ответника и „СК“ ООД бил сключен Договор за потребителски кредит № 405593/11.03.2020 г. Поддържа, че по силата на договора за кредит на ответника била предоставена сумата от 500,00 лева, а последният се задължил да върне същата на 3 бр. вноски, всяка в размер на 247,00 лева, в която се включвала и уговорената по договора възнаградителна лихва, в срок до 11.06.2020 г. Поддържа, че бил сключил договор за цесия от 21.07.2022 г. със „СК“ ООД, като по силата на договора „СК“ ООД в качеството на цедент му било прехвърлило вземанията по Договор за потребителски кредит № 405593/11.03.2020 г. Навежда доводи, че договорът бил валиден, тъй като били спазени императивните норми на ЗПК. Развива съображения, че ответникът е надлежно уведомен за извършената цесия, но последният не 1 бил изпълнил задълженията си по договора за кредит, като същият дължал сумата от 419,18 лева – главница, сумата от 5,73 лева – договорна лихва за периода от 11.03.2020 г. до 11.06.2020 г., сумата от 210,72 лева – незаплатени такси съобразно тарифата на цедента, сумата от 69,09 лева – неустойка на основание чл. 6.2. от договора за кредит и сумата от 144,42 лева, представляващи мораторна лихва за периода 11.06.2020 г. до 31.05.2025 г., като сочи, че за периода 13.03.2020 г. до 13.07.2020 г. не била начислявана лихва за забава.

Твърди, че е подадено заявление за издаването на заповед за изпълнение, но същото било отхвърлено, поради което имал правен интерес от предявените искове. Иска уважаване на претенциите. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба, чрез особения представител, като претенциите се оспорват. Твърди, че претендираните вземания били погасени по давност с изтичането на кратката тригодишна погасителна давност, евентуално с изтичането на общата петгодишна такава, като излага доводи, че подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение в случая не било прекъснало давността. Поддържа, че ответникът бил сключил процесния договор за потребителски кредит със „СК“ ЕООД, както и че между тях било възникнало валидно облигационно правоотношение. Навежда доводи, че договорът за кредит не носи нито саморъчен, нито електронен подпис на страните, като не били спазени и изискванията на ЗПФУР за сключване на договор от разстояние. Излага съображения, че не е усвоил главницата по договора за кредит. Поддържа, че посоченото обстоятелство не се установявало от приложената към исковата молба разписка, тъй като същата не била подписана от ответника и нямала характер на разписка по см. на чл. 77 ЗЗД. Оспорва активната материална легитимация на ищеца, както и че същият има качеството цесионер по сключен със „СК“ ООД договор за цесия, респ. носител на вземанията, произтичащи от процесния договор за кредит. Инвокира доводи, че съгласно договора за цесия от 21.07.2022 г. вземанията, които се прехвърляли с него, следвало да бъдат индивидуализирани в приложение № 1, каквото в случая не било представено, а приложеното към исковата молба извлечение от файл в табличен вид нямало доказателствена стойност, поради което било невъзможно да се установи дали вземанията, произтичащи от процесния договор за кредит, били цедирани на ищеца. Отделно от това, ответникът не бил уведомен за извършената цесия, поради което поддържа, че договор за цесия не бил породил действие спрямо него. По отношение твърденията на ищеца, че ответникът бил уведомен за извършената цесия от пълномощник на цедента, сочи, че датата, на която било нотариално заверено пълномощното предхождало датата, на която бил сключен договорът за цесия, поради което липсвало представителна власт на пълномощника, респ. и надлежно уведомяване на длъжника. Прави възражение за недействителност на процесния договор за потребителски кредит поради противоречие на закона – чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като неустойката по чл. 6.2 от договора неправилно не била включена в посочения в договора ГПР, като излага подробни доводи защо същата е следвало да бъде включена при формирането на ГПР по кредита. Навежда доводи, че претендираното вземане за такса не било индивидуализирано по основание и размер, а клаузите на Тарифата за таксите и разходите, събирани от кредитодателя, противоречали на разпоредбата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Иска отхвърляне на предявените искове.

Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

СРС, 156-ти състав е сезиран с първоначално обективно кумулативно съединени положителни осъдителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал.

1, т. 3 ГПК, във вр. чл. 99 ЗДД, във вр.чл. 9, ал. 1 ЗПК, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Спорните материални субективни права са обусловени от осъществяването в 2 обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на валиден договор за предоставяне на потребителски кредит, в който са уговорени и валидни клаузи за неустойки и такси за услуги, които не са неравноправни и не противоречат на императивните материалниправни норми и да са действително предоставени като услуги; 2) кредиторът да е предоставил, съответно длъжника да усвоил сумата по отпуснатия потребителски кредит, като не са заплатени на уговорения в договора падеж, дължимите вноски; 3) да е налице валиден договор за прехвърляне на вземания, по силата на който ищецът да е придобил претендираното вземане; 4) ответникът да е надлежно уведомен за извършената цесия; 5) клаузите от договора да са индивидуално уговорени или да не нарушават значително равновесието между страните и не накърняват добрите нрави; 6) при сключването на договора за кредит да са спазени императивните изисквания на ЗПФУР относно процедурата за сключване на договор от разстояние.

Представен е Договор за паричен заем кредирект № 405593 от 11.03.2020 г., като се сочи, че същият е сключен между „СК“ ООД от една страна, в качеството на заемодател и К.

М. А. от друга страна, в качеството на заемател. С оглед клаузите на договора заемодателят предоставя на заемополучателят сумата от 500,00 лева, като последният се задължава да върне същата на 3 месечни вноски от по 177,91 лева, ведно с уговорената по договора възнаградителна лихва.

С Определение от 20.04.2026 г., съдът е задължил на основание чл. 183 ГПК ищеца да представи в оригинал подписания договор за паричен заем и общите условия към него. На страната е указано, че при неизпълнение на процесуалното задължение, съдът ще изключи от доказателствата по делото представения препис.

Подадена е молба от 27.04.2026 г., с която ищецът е посочил, че представя оригинала на процесния договор под формата на електронен документ, като са развити съображения, че същият бил сключен при условията на ЗПФУР.

Съдът констатира, че в представения по делото договор липсват каквито и да било индиции, че същият е сключен при условията на ЗПФУР. Напротив, в клаузите на чл. 7 и чл.

8 от договора е предвидено, че договора и общите условия уреждат отношенията между страните, като заемополучателя (неправилно посочен като заемодател) е получил препис от общите условия, като същите заедно с договора регламентират отношенията между страните. Както и че договорът е сключен в два еднообразни екземпляра и се подписва при уговорените условия в общите условия и закона. В случая обаче, при тълкуване на договора и общите условия е налице противоречие. Едва в общите условия е предвидено сключването на договора при условията на ЗПФУР под формата на електронен документ.

Подобно отбелязване е необходимо, доколкото съобразно чл. 3 ЗПФУР Разпоредбите на този закон се прилагат за договорите за предоставяне на финансови услуги от разстояние между доставчик и потребител. При договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние, които съдържат първоначално споразумение за предоставяне на финансова услуга, последвано от последователни операции или от поредица от операции от същото естество, които се извършват през определени интервали от време, разпоредбите на този закон се прилагат само по отношение на първоначалното споразумение. Разпоредбите на този закон се прилагат и по отношение на договорите, сключени от разстояние, които добавят нови елементи към първоначалното споразумение по ал. 1 за предоставяне на финансова услуга от разстояние. Когато договорът не съдържа първоначално споразумение за предоставяне на финансова услуга от разстояние, но последователните или отделните операции от същото естество се изпълняват между страните по договора през определени интервали от време, разпоредбите на чл. 8 и 9 се прилагат само по отношение на първата операция. В случаите по ал. 4 и когато в продължение на повече от една година не е извършвана никаква операция от същото естество, следващата операция се приема за първа от нова поредица от операции и за нея се прилагат разпоредбите на чл. 8 и 9.

3

В правилото на чл. 4 ЗПФУР е предвидено, че Правата, предоставени на потребителите по този закон, не могат да бъдат ограничавани. Всяка уговорка, с която предварително се изключват или ограничават правата на потребителите, е недействителна.

Отказът от права, предоставени на потребителите по този закон, е недействителен.

Съгласно разпоредбата на чл. 16, ал. 2 ЗЗД, при несъответствие между вписани уговорки и уговорки в общите условия имат сила първите, макар и вторите да не са заличени. Тоест, след като в договора е предвидено, че същият се сключва в два еднообразни екземпляра, то сключването на последни по правилата на ЗПФУР – предвидено в общите условия – е изначално изключено. Казано иначе, договорът може да се сключи под формата на електронен документ, но това поставя въпроса за оригинала на същия.

В нормата на чл. 147а ЗЗП е предвидено, че При сключване на договор при общи условия с потребител общите условия обвързват потребителя само ако са му били предоставени и той се е съгласил с тях. Съгласието на потребителя с общите условия се удостоверява с неговия подпис. Търговецът или упълномощен негов представител е длъжен да предаде подписан от него екземпляр от общите условия на потребителя. Тежестта на доказване на изразеното от потребителя съгласие с общите условия и получаването им при подписване на договора се носи от търговеца. Клаузата за съгласие с общите условия на договора и деклариране на получаването им от потребителя, включена в индивидуалните договори, не е доказателство за действителното приемане на общите условия и получаване на екземпляр от потребителя.

Тоест, в случая при граматическото, систематичното и телеологическото тълкуване на посочените правни норми, съдът достига до извод, че изобщо договор за потребителски заем не е сключен при условията на ЗПФУР, поради което и съдът не може да приеме, че ищецът е изпълнил процесуалното си задължение по чл. 183 ГПК, поради което процесният договор за кредит следва да бъде изключен от доказателствената маса по делото.

Необходимо е в тази насока да се изяснят няколко обстоятелства, за да е ясно защо настоящият съдебен състав прилага последици на чл. 183 ГПК. Класическият документ представлява писмено доказателствено средство. Той е материалният (корпорален) носител – най-често хартия, върху който чрез графични знаци или символи, възприемани чрез сетивата на човека, се материализират данни с правно значение (писмени доказателства). Такава информация може да бъде: 1) удостоверение за знание – данни, които авторът е възприел лично или чрез трето лице и ги е възпроизвел (свидетелстващ документ) и 2) волеизявление – напр. правна сделка или индивидуален административен акт, които представляват юридически факт, съдържащ едно или повече волеизявления, насочени към постигане на определени правни последици (диспозитивен документ). Съобразно утвърденото в правната доктрина и съдебната практика определение вещественото доказателство представлява корпорална вещ (предмет), върху която е материализиран факт, свързан с предмета на доказване и водещ до неговото изясняване – напр. следи или данни, обективирани в даден веществен обект, снимка, видео и/или аудио запис. В този смисъл е и Решение № 136/11.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 602/2010 г., IV г. о., в което е изяснено, че „[з]аконът не урежда нарочно и отделно веществените доказателства, но по аргумент на чл. 204, ал. 1 ГПК следва да се приеме, че те са необходими и допустими доказателства в определени случаи.