Решение № 261248 от 18.11.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е гр. София, 18.11.2020 год.

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ А въззивен състав, в закрито заседание на осемнадесети ноември през две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА

СИМОНА

УГЛЯРОВА като разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева ч.гр.дело № 11637 по описа за 2020 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 435 - 438 от ГПК.

Образувано е по жалба на Г. Ф. с вх. № 12027/13.10.2020г. - длъжник по изпълнително дело № 20207810400661 по описа на частен съдебен изпълнител Г.Д., с рег. № 781 по описа на КЧСИ, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, срещу постановление за разноски, обективирано в съобщение с изх. № 10312/06.10.2020г., с което е отхвърлено искането на длъжника за намаляване на размера на приетите за събиране в полза на взискателя разноски за адвокатско възнаграждение и за таксите по изпълнението.

Жалбоподателят поддържа неправилност на постановеното постановление за разноските. Счита, че в случая претендиранато адвокатско възнаграждение е прекомерно и несъобразено с Наредба № 1 от 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Твърди, че в случая не е налице каквато и да е правна и фактическа сложност на изпълнителното дело, а освен това извършените до момента изпълнителни действия за събиране на претендираната сума се изразявали единствено в изготвяне на молба за образуване на изпълнително производство.

Поддържа, че Г. Ф. е юридическо лице с публична дейност и събирането на дължими от него суми не е свързано с никаква фактическа и правна сложност. Освен това задължението по изпълнителния лист било платено в срока за доброволно изпълнение. Ето защо счита, че в случая на взискателя се дължи адвокатско възнаграждение единствено за образуване на изпълнителното дело, а не и за действия с цел удовлетворяване на парични вземания. Оспорва се и основанието за начисляване на обикновени такси и допълнителни разноски по ТТРЗЧСИ по съображения, че са определени за изпълнителни действия, които не са реално извършени. Поддържа, че срещу Ф.а не се налагало предприемането на каквито и да било изпълнителни действия свързани с издирване на длъжник, проверка за налично имущество или парични средства, налагане на запор и др. По тези съображения счита, че не дължи заплащане на такси по ТТРЗЧСИ, извън тези за образуване на изпълнителното дело и изпращане на покана за доброволно изпълнение. По делото липсвали данни и относно допълнително сторени разноски по т. 31, б. „б“ от ТТРЗЧСИ в размер на 4, 50 лева. Освен това взискателят не бил внесъл авансово дължимите от него такси, а извършените формално справки и проучвания са били напълно ненужни и по никакъв начин не са допринесли за постигане удовлетворяване на дълга. Позовава се на нормата на чл. 79 от ГПК съобразно която длъжникът не дължи разноски на взискателя, направени за изпълнителни способи, които не са приложени, какъвто бил и разглеждания случай. По тези съображения е направено искане за отмяна на обжалваното постановление, като се намали претендираното адвокатско възнаграждение до минималния размер от 200 лева по реда на чл. 10, т. 2 от Наредба № 1 от 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения; да се намалят начислените в тежест на длъжника авансови такси до размер на реално извършените действия от страна на съдебния изпълнител, а именно до размер на 48 лева с ДДС, както и да се измени размерът на пропорционалната такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ съобразно размера на дълга.

В срока по чл. 436, ал. 3 от ГПК взискателят Й.А.И.е подала възражение, с което оспорва жалбата като неоснователна. Счита, че противно на изложеното в жалбата, срещу Г. Ф. е допустимо да се извършват изпълнителни действия, тъй като Ф.ът не е сред лицата, посочени в чл. 519 от ГПК, нито пък изпълнението е насочено срещу средства, които попадат в обхвата на чл. 520 от ГПК. Освен това поддържа, че дори някой правен субект да обяви публично адреса си и банковите си сметки, то това обстоятелство не може да го освободи от последиците на забавата на изпълнението. Наведени са съображения, че в случая взискателят е предприел действия по образуване на делото, както и действия с цел удовлетворяване на вземането, поради което адвокатското възнаграждение следва да се определи по чл. 10, т. 2 от Наредба № 1 от 2004г. за минималните размери на адвокатките възнаграждения. Ето защо е направено искане за отхвърляне на жалбата.

В мотивите си частният съдебен изпълнител заявява подробно становище за неоснователност на жалбата.

Софийският градски съд, след като взе предвид доводите на страните и прецени данните по делото, намира следното:

Изпълнително дело № 20207810400661 по описа на частен съдебен изпълнител Г.Д., с рег. №

781 по описа на КЧСИ, е образувано въз основа на молба от Й.А.И.срещу Г. Ф., за принудително събиране на присъдените в нейна полза по гр.д. № 616/2019г. по описа на Окръжен съд – Русе парични суми в размер на 17 500 лева –обезщетение по чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ от КЗ за претърпени неимуществени вреди от ПТП, ведно със законната лихва от 11.09.2019г. до окончателното й изплащане. Молбата е депозирана чрез адв. Н.М., като в същата е поискано да бъдат събрани от длъжника и направените от взискателя разноски по изпълнителното дело, включително и за адвокатско възнаграждение. По делото е представен договор за правна защита и съдействие от 17.09.2020г., от което се установява, че взискателят е заплатил в брой на довереника адвокатско възнаграждение в размер на 800 лева за правна защита и съдействие чрез образуване и водене на изпълнителното дело срещу Г. Ф..

По делото е изготвена, изпратена и получена от длъжника на 23.09.2020г. покана за доброволно изпълнение на вземането, в това число и за сумата от 800 лева адвокатско възнаграждение по изпълнителното дело и такси по ТТРЗЧСИ в общ размер на 1 997, 57 лева.

По делото не е спорно обстоятелството, че на 25.09.2020г. длъжникът е заплатил доброволно дължимите по изпълнителното производство суми.

На 30.09.2020г. по делото е постъпило възражение от длъжника за намаляване на размера на приетите за събиране в полза на взискателя разноски за адвокатско възнаграждение и за начислените авансови такси и пропорционална такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ, тъй като същите не са съобразени с действителната фактическа и правна сложност на делото, както и не са съобразени с размера на главното вземане.

С постановление, обективирано в съобщение с изх. № 10312/06.10.2020г., получено от длъжника на 08.10.2020г., съдебният изпълнител е отказал да намали приетите за събиране по делото разноски.

Анализът на така установеното от фактическа страна налага следните правни изводи:

В постановлението

/разпореждането/ за разноски от 06.10.2020г. съдебният изпълнител не е посочил, че същото подлежи на обжалване, какъв е срока за обжалваното му, нито пред кой орган може да се подаде жалба. Това е достатъчно основание да се приеме, че депозираната по настоящото производство жалба е процесуално допустима. Жалбата е депозирана от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване акт на съдебния изпълнител, поради което се явява процесуално допустима.

На следващо място, съдът съобрази и задължителните разяснения, дадени в т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017г. на

ВКС по тълкувателно дело №

3/2015г., ОСГТК, съгласно които на обжалване по реда на чл.

435, ал. 2 ГПК подлежи всеки акт на съдебния изпълнител, в който се определя размера на задължението на длъжника за разноските по изпълнението. Това означава, че на обжалване подлежи и произнасянето на съдебния изпълнител по искане на длъжника за намаляване на размера на претендираните от взискателя такси и разноски поради тяхната прекомерност, какъвто е и разглеждания случай.

Разгледана по същество, жалбата е ОСНОВАТЕЛНА.

Въпросът за разноските се поставя във всяко съдебно производство, поради което уредбата му в действащия ГПК се съдържа в част І „Общи правила”. Тази част важи, както за исковия процес във всичките му етапи, така и за изпълнителното производство – задължението на длъжника за разноски е изрично уредено в разпоредбата на чл. 79 ГПК. Според последната, разноските по изпълнението са за сметка на длъжника, освен в случаите, когато изпълнителното дело се прекрати съгласно чл. 433 ГПК, освен поради плащане, направено след започване на изпълнителното производство, или изпълнителните действия бъдат изоставени от взискателя или бъдат отменени от съда, както и когато разноските, направени от взискателя, са за изпълнителни способи, които не са приложени.

В разглеждания случай по делото няма данни, че процесните изпълняеми права са били погасени от длъжника преди образуване на изпълнителното производство. А след като длъжникът не е изпълнил доброволно задълженията си преди иницииране на изпълнителното производство, то настоящият съдебен състав приема, че няма основание за отпадане на отговорността му за направените разноски от взискателя, в това число и за процесуално представителство, защита и съдействие.

По отношение на релевираното възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК досежно претендираното от взискателя адвокатско възнаграждение:

Разпоредбата на чл.

78, ал. 5 ГПК предвижда, че при прекомерност на заплатеното от страната възнаграждение за адвокат, съдът може да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.

Съобразно утвърдената съдебна практика разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК е приложима не само в съдебните производства, но и в изпълнителните – в този смисъл е определение № 403/01.12.2008г. по ч.гр.д. № 1762/2008г. на ВКС, V ГО. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 3 от ТР № 6/2012 год. по т.дело №6/2012 на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.

По процесното изпълнително дело се претендира присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 800 лева. В конкретния случай се установява, че в рамките на изпълнителното производство взискателят е подал молба за образуване на изпълнителното производство, в която е направено искане за проучване на банковите сметки на длъжника, както и за извършване на опис на движими вещи, в случай, че в длъжникът не заплати в срока за доброволно изпълнение. Впоследствие, по делото е депозирана молба от взискателя от 21.09.2020г., с която е посочен нов изпълнителен способ, а именно – запор на банковите сметки на длъжника. Със запорни съобщения от 21.09.2020г. съдебният изпълнител е наложил запор върху вземанията на длъжника по банковите сметки, банкови касети и сейфове, открити в „Ю.Б.“ АД, „У.Б.“ АД и „О.Б.Б.“ АД. Поради постъпилото плащане от длъжника, наложените запори били вдигнати с акт на органа по принудително изпълнение от 25.09.2020г. Липсват данни да е налице постъпило плащане по делото от страна на банките към датата на изпращане на жалбата за разглеждане от съда.

Настоящият съдебен състав приема, че посочването на начин на изпълнение в молбата за образуване на изпълнителното дело, респективно в допълнителна молба от взискателя с оглед оттегляне на първоначално заявените способи за изпълнение, представлява задължителен реквизит на същата – чл. 426, ал. 2 от ГПК, като непосочването на начин на изпълнението представлява нередовност на молбата и е основание за прилагане на последиците по чл. 129 от ГПК. Следователно за посочването на изпълнителен способ в молбата за образуване на изпълнително дело, респективно в допълнителна молба, с която са оттеглени поисканите изпълнителни способи и са посочени нови такива, не се дължи отделно адвокатско възнаграждение от това, дължимо за образуването на изпълнителното дело, ако след изтичане на срока за доброволно изпълнение не е било необходимо да се извършват действия по принудително събиране на дълга. В случая няма данни да е реализиран конкретен изпълнителен способ за принудително събиране на вземането, напротив, не е спорно, че длъжникът е заплатил процесните суми в срока за доброволно изпълнение – на 25.09.2020г., поради което няма основание в тежест на длъжника да се възлагат разноски за адвокатско възнаграждение за извършване на действия с цел удовлетворяване на парични вземания, тъй като такива не са реализирани.