Решение № 3586 от 14.07.2026, Районен съд - Пловдив
- Съд
- Районен съд - Пловдив
- Дело
- Гражданско дело 1971/2026
- Вид
- Решение № 3586
- Подписан
- 14.07.2026
- Състав
- Катя Рудева Боева
Цитирани разпоредби
- чл. 124, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 3 · Закон за кредитните институции
- чл. 10 ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20 · Закон за потребителския кредит
- чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 · Закон за потребителския кредит
- чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 · Закон за потребителския кредит
- чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
- чл. 23 · Закон за потребителския кредит
- чл. 9 ал. 3 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 3586 гр. Пловдив, 14.07.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Паолина Ст. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20265330101971 по описа за 2026 година
Съдът е сезиран с искова молба от Г. Р. К. срещу „Профи Кредит България“ ЕООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 22 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че Договор за потребителски кредит № **/** г., сключен между тях, е недействителен.
В исковата молба се излагат съображения, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № **/** г., по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 3200,00 лева при ГПР в размер на 58,60 % и ГЛП в размер на 47,50 %. Съгласно допълнително споразумение между страните, ищецът следвало да предостави допълнително обезпечение съгласно чл. 10 ОУ, като ако не представи такова се дължала неустойка в размер на 2304,00 лева – разсрочено с всяка вноска. От правна страна се излагат съображения, че договорът за потребителски кредит е недействителен, доколкото неустойката не е включена в ГПР, по който начин се цели да се заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Същата по съществото представлявала скрито възнаграждение. Навеждат се съображения, че неустойката е недействителна на самостоятелно основание като противоречаща на добрите нрави. Поради изложеното се предявява исковата претенция и се претендират разноски в производството.
1
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от ответника „Профи Кредит България“ ЕООД, с който се признава, че между страните е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 3200,00 лева. Посочва се, обаче, че договорът е действителен, доколкото не противоречи на разпоредбите на ЗПК. В случая начисляването на неустойката било санкция за неизпълнение на договорно задължение, поради което не следвало да се включва в ГПР. В тази насока се посочва, че в същия като разход по кредита е включена единствено възнаградителната лихва. Поради изложеното се претендира исковата претенция да бъде отхвърлена като в полза на ответното дружество се присъдят разноски в производството.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:
По делото е представен Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № **/** г., сключен между страните, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 3200,00 лева при ГПР в размер на 58,60 % и ГЛП в размер на 47,50 %. С допълнително споразумение от същата дата, сключено между страните, е констатирано, че при сключване на договора за кредит ответникът е поискал обезпечение от ищеца за гарантиране погасяването на всички дължими и изискуеми вземания, поради което на същия е даден допълнителен срок от 14 дни за неговото представяне.
В допълнителното споразумение е уговорено, че при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение ищецът дължи на ответника неустойка в размер на 2304,00 лева – разсрочено, на 24 вноски. В съответствие с начислената неустойка е и предоставения погасителен план на ищеца.
По правните аспекти на спора:
Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между „Профи Кредит България“ ЕООД като заемодател и Г. К. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 2300 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване 2 на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.
1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).
Съгласно чл. 3 от Допълнително споразумение към Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № **/** г., сключен между страните, ищецът дължи сума в размер на 2304,00 лева като неустойка за непредставяне на обезпечение. С Определение № 5954/14.05.2026 г., постановено по делото, е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че посочената неустойка не е включена в ГПР, като според съда, стремежът на ответника е по този начин да заобиколи и нормата на чл.
19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.
19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, 3 когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 58,60 %, но от съдържанието на договора потребителят не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, сумата за неустойка за непредставяне на обезпечение не е включена в ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в 4 процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че Договор за потребителски кредит № **/** г., сключен страните, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че така предявеният иск за признаване за установено в отношенията между страните, че процесният договор за кредит е недействителен, се явява основателен и като такъв, следва да бъде уважен.
По отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищеца.
Доказателства за такива са представени за заплатена държавна такса в размер на 147,18 евро, които следва да му бъдат присъдени.
В рамките на настоящото производство, на ищеца са предоставени правни услуги от ЕАД „Е. И.“, като съобразно Договор за правна защита и съдействие от ** г. е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал.
1, т. 2 Закон за адвокатурата. По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на ЕАД „Е. И.“, съдът счита за нужно да акцентира върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният 5 съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
С оглед посочените по- горе принципни съображения и като взе предвид липсата на фактическа сложност на делото и обстоятелството, че по настоящото производство е проведено едно открито съдебно заседание, в което са събрани единствено писмени доказателства, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на ЕАД „Е. И.“ следва да се определи възнаграждение в размер от 480 лева с ДДС, равняващи се на 245,42 евро, което да бъде заплатено от ответника.
Разпечатката съдържа 29 от 39 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/80e4c542-a28f-4503-9c6b-def9f768aa1b