Решение № 3496 от 22.05.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3496 гр. София, 22.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20251100503552 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по подадена въззивна жалба от „ВИ-ВЕСТА ХОЛДИНГ“ЕАД и „ВАМ2011“ ЕООД срещу решение № 21994/04.12.2024г. постановено по гр.д. № 41678/2023г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 55 състав, в което са отхвърлени исковете:-предявен от „ВИ - ВЕСТА ХОЛДИНГ“ ЕАД, срещу „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ НАДЕЖДА“ АД, иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД за сумата от 13063.90 лв., представляваща платени без основание задължения на ответника по фактури № 0003003197/27.03.2023г, № 1275931, № 9208-7361/06.02.2023г. и по изп.д. № 570/2023г. по описа на ЧСИ Г.Г., с която сума ответникът се обогатил, ведно със законна лихва за забава от датата на депозиране на исковата молба- 26.07.2023 г., до окончателното плащане;

- евентуален предявен от „ВАМ 2011“ ЕООД срещу „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ НАДЕЖДА“ АД, иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД за сумата от 13063.90 лв., представляваща платени без основание задължения на ответника по фактури № 0003003197/27.03.2023г, № 1275931, № 9208-7361/06.02.2023г. и по изп.д. № 570/2023г. по описа на ЧСИ Г.Г., с която сума ответникът се обогатил, ведно със законна лихва за забава от датата на депозиране на исковата молба- 26.07.2023 г., до окончателното плащане.

Прави се оплакване за неправилност и необоснованост на обжалваното решение. Във въззивната жалба се твърди, че по делото е безспорно установено имущественото разместване в полза на ответника - чрез плащане на съществуващи на ответника задължения от главния ищец „ВИ - ВЕСТА ХОЛДИНГ“ ЕАД, като независимо, че преводите са правени от банкова сметка на името на евентуалния ищец - „ВАМ2011“ ЕООД, то паричните средства в същата собственост „ВИ ВЕСТА ХОЛДИНГ“ ЕАД, и между тях съществува договор за услуга. Доколкото ответникът не е установил основание за имущественото разместване, то несъмнено е налице неоснователното му обогатяване чрез намаляване на задълженията в имуществената му сфера и което е без основание,респективно – обогатяването е за сметка на ищеца „ВИ - ВЕСТА ХОЛДИНГ“ ЕАД.

Въззивниците твърдят, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че ответника не се е 1 обогатил за сметка на нито един от ищците, както и че е налице злоупотреба с права. Молят решението да бъде отменено и уважен главния иск, а при условията на евентуалност – иска предявен от евентуалния ищец. Претендират разноски.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК от насрещната страна е депозиран писмен отговор, с който се оспорват наведените доводи за неправилност на първоинстанционното решение. Въззиваемата страна твърди, че от събраните по делото доказателства не се установява „ВИ - ВЕСТА ХОЛДИНГ“ ЕАД да е захранвало сметката на „ВАМ2011“ ЕООД, счита, че договора между двете лица е недействителен, липсват предоставени услуги и надлежно възникнали задължения в правната сфера на ищеца, за които се твърди да са погасени, налице е злоупотреба с права от страна на ищцовите дружества, доколкото същите са свързани лица и „ВИ - ВЕСТА ХОЛДИНГ“ ЕАДе мажоритарен собственик в капитала на ответното дружество. Моли решението да бъде потвърдено.

Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235 ал. 2 ГПК , намира следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, поради което следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно.

При преценка на неговата допустимост, въззивният съдебен състав счита следното:

Предметът на делото е спорното материално субективно право – претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Принципът на диспозитивното начало в гражданския процес е ограничен от процесуалните норми, които очертават възможвите и допустими от закона начини за защита на субективните права.

Първоначалното обективно съединяване на исковете може да се осъществи чрез кумулативно, алтернативно или евентуално съединяване на няколко иска от ищеца с една искова молба - чл. 210 ал. 1 ГПК. При кумулативно обективно съединяване, съдът дължи произнасяне по всеки един от предявените искове; при евентуално съединяване по почин на ищеца, съдът се произнася по евентуалния иск, ако отхвърли главния иск; а алтернативното съединяване предполага изявление на ищеца, че съдът може да се произнесе по исковете, без значение на кое от конкуриращите се основания ще го уважи. Критерият за определяне на вида на съединяването на исковете е дали основанията, на които са предявени, се изключват или могат да са налице едновременно и независимо едно от друго, както и относно правните последици от уважаването на всеки един от исковете. Основанието на иска се определя от съда въз основа на обстоятелствата, на които се позовава ищецът в исковата молба, за да извлече претендираното право, което свързва със заявения петитум на иска.

Нормата на чл. 215 ГПК допуска предявяване на иск от няколко ищци, но само в две алтернативно уредени хипотези – когато те защитават общо право, или когато правото или задължението, което защитава имат общо основание. Това са алтернативно уредени предпоставки за допустимост на субективно съединяване на искове, при наличието на които възниква обикновено другарство. Общото право е предмета на искова защита – субективното материално право, което ищецът твърди, че притежава и иска да защити, а ответника оспорва и по което се произнася съдът с диспозитива на решението. Правата на всеки от обикновените другари са отделни и те могат да произтичат от общи или различни юридически факт, но да са еднакви или сходни по съдържание.

Другата алтернативна предпоставка за допустимост на обикновеното другарство е правата, или правоотношенията, които всеки от другарите ищци иска да защити да произтичат от общото основание, т. е. юридическия факт, от който е възникнало субективното право или правоотношението, предмет на защита. Няколко ищци не могат да твърдят, че притежават всеки 2 изцяло едно и също право дори при условията на алтернативност или евентуалност, защото твърденията са им противоречиви. Твърдението за притежанието на правото от единия ищец изключва твърдението за притежанието на същото право от другия, а исковата молба не може да съдържа противоречиви взаимно изключващи се твърдения.

Затова законът в нормата на чл. 215 ГПК предвижда двете условия, при които е допустимо другарство на страната на ищците. Нормата на чл. 210 ГПК урежда обективното съединяване на искове от един ищец. За обективното съединяване на искове законодателят не поставя условията за допустимост, предвидени в чл. 215 ГПК , а изисква исковете да се разглеждат по един и същ ред и да са във връзка по между си. Активно субективно и обективно съединяване на искове е възможно, но тогава са приложими условията както на чл. 210 ГПК – да има връзка между делата и те да се разглеждат по един и същ ред, така и на чл. 215 ГПК , т. е. ищците да защитават общи права или права, произтичащи от един юридически факт. При преценка на допустимостта на предявените обективно и субективно съединени искове, съдът ще следва да прецени дали са налице предпоставките и по двата текста. /в т.см. решение №117/31.05.2016г. по гр.д. №5673/2015г. на III г.о. на ВКС, определение №84/13.05.2019г. по гр.д. № 1453/2019г. ан I г.о. на ВКС, / Настоящата хипотеза на евентуален иск с ищец различен субект от този по главния иск, не може да се приравни и на предявяване на искове при обективно субективно и кумулативно съединяване от двама или повече ищци срещу един ответник с оглед идентични правоотношения /напр. всеки от ищците претендира трудово възнаграждение по трудов договор с ответника работодател/, при което дори и да не са спазени изискванията на чл.215 от ГПК, то е налице основание по чл.210 ал.2 от КТ, но съдът дължи произнасяне по претенцията на всяко лице – ищец.

/определение № 2856/01.11.2024г. па т.д. № 621/2024г. на II т.о. на ВКС /.

Предвид изложеното, съобразявайки горното и изричната разпоредба на чл.215 от ГПК определяща допустимостта на производството при активно субективно съединяване на искове, настоящият състав счита, че евентуално съединения иск от евентуален ищец различен от ищеца по главния иск /поддържано с уточвнителни молби с вх. № 83325/08.07.2025г. и с вх. № 90957/28.07.2025г. в хода на въззивното производство/ е неподопустимо, поради което и решението постановено от първоинстанционният съд в тази му част като недопустимо подлежи на обезсилване.

Относно предявения иск от „ВИ-ВЕСТА ХОЛДИНГ“ЕАД срещу „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ НАДЕЖДА“АД.

Правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения за правнорелевантните за спора факти. Без значение е и позоваване от ищеца на конкретна правна квалификация на претендираното субективно право – съдът следва сам да даде правната квалификация, която да съответства на заявените фактически основания и отправеното до съда искане /петитум/ - в този смисъл и решение № 367 от 16.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 742/2008 г., IV г. о., ГК.

Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Когато обаче първоинстанционният съд само е определил неправилна квалификация на спорното право, но я е извел от обстоятелства, на които страната се е позовала, въззивният съд следва да даде вярната правна квалификация, доколкото същият не е обвързан от дадената от първоинстанционния съд квалификация на иска и съответно следва да се произнесе по съществото на спора.

В настоящият случай първоинстанционният съд е разгледал и се е произнесъл относно фактите, които са заявени в исковата молба, като дори и да се приеме, че неправилно ги е квалифицирал, същия в този случай не е излязъл от търсената защита и не е постановил недопустим съдебен акт по смисъла на чл. 270 ал. 3 ГПК , а би нарушил материалния закон като е дал неправилна правна квалификация на иска, което ще обуслови неправилност на решението в тази му част. В този е и съдебната практика – решение № 124/24.03.2011 г. гр. д. № 882/2010 г. на 3

ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 389/23.05.2010 г. по гр. д. № 738/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 249/23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, решение 941/30.12.2009 г. по гр.д.

1673/208 г., ГК, III, Г.О. на ВКС., решение 306/01.04.2010 г. по гр.д. 4715/2008 г., Г.К., I ГО на ВКС и др. Следва да се има предвид и че произнасянето на съда се определя от диспозитива на съдебното решение – чл.263 ал.2 от ГПК.Въззивният съд, който е инстанция по съществото на спора, дори и без оплакване от някоя от страните, е длъжен да даде вярната правна квалификация на спорните правоотношения /в пределите на жалбата/ във въззивното решение, доколкото не се променят заявените факти и основания по исковата молба, като само в случай, че поради неправилната квалификация на страните са били неточни указания, той е длъжен да даде нови такива и предостави възможност да ангажират доказателства, с оглед обезпечаване правилността на прилагане на закона с оглед релевантните факти /т.2 от ТР 1/09.12.2013г. по т.д. №1/213г. на ОСГТК на ВКС/.

Досежно правилността на обжалваното решение в допустимата му част, настоящят състав намира следното:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.