Решение № 4367 от 07.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4367 гр. София, 07.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на пети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Рафаела Ст. Матева при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело № 20211100513165 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение от 5.11.2020 г., постановено по гр.д.№ 42315/ 2015 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 71 състав, по предявени от „Топлофикация София” ЕАД /ЕИК 831609046/ установителни искове по чл.422 е признато за установено, че М. М. Г. /ЕГН **********/- като потребител на топлоенергия дължи на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” АД /ЕИК 831609046/ сумата 1 647.48 лева- главница, представляваща стойност на ползвана и незаплатена топлинна енергия за периода м.05.2013 г.м.04.2014 г. за имот, находящ се в гр. София, ул.****, ведно със законната лихва от датата на подаването на заявление по чл.410 ГПК- 15.01.2015 г., до окончателното й изплащане, и сумата 128.20 лева- лихва за забава за периода 30.06.2013 г.- 07.01.2015 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 1967/ 2015 г. на СРС, 71 състав. На основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК ответникът М. М. Г. е осъден да заплати на ищеца „Топлофикация София” АД сумата 530.40 лева- разноски за исковото производство, и сумата 85.51 лева- разноски за заповедното производство /гр.д.№ 1967/ 2015 г. на СРС, 71 състав/.

С определение от 23.07.2021 г., постановено по реда на чл.248 ГПК, е оставена без уважение молба на ответника М. М. Г. за изменение на цитираното решение в частта за разноските- чрез намаляване на присъдените на ищеца разноски по делото.

Постъпила е въззивна жалба от М. М. Г. /ответник по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на исковете, с присъждане на разноски по делото.

Въззиваемата страна „Топлофикация София“ ЕАД /ищец по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС решение като правилно да бъде потвърдено, 1 като претендира разноски за въззивното производство.

Предявени са установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1, изр.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е частично основателна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

По същество постановеното от СРС решение е частично неправилно и следва да бъде отменено относно признатата дължимост на сумата 128.20 лв.- лихви за забава при плащане на главното вземане за цена на топлинна енергия, дължими за периода от 30.06.2013 г. до 7.01.2015 г., и в частта относно несъразмерно присъдените на ищеца разноски.

В останалата част- относно признатата от СРС дължимост на сумата 1 647.48 лв.- главница, представляваща стойност на доставена в процесния топлоснабден имот с аб.№ 006104 през периода м.05.2013 г.- м.04.2014 г. топлинна енергия, ведно със законната лихва от 15.01.2015 г. до окончателното й изплащане, и в частта относно съразмерно присъдените на ищеца разноски, решението е правилно и следва да бъде потвърдено. Настоящата въззивна инстанция споделя изложените от първоинстанционния съд съображения, обосновали уважаване на предявения от „Топлофикация София“ ЕАД установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД като основателен и доказан- чл.272 ГПК.

Основателността на предявените по делото искове е предпоставена от установяване пасивната материално- правна легитимация на ответника да отговаря по същите. Ищецът основава претенциите си към ответника М. Г. на твърдението, че е собственик на процесния имот, представляващ апартамент № 7 на ІV етаж в сградата на ул.“**** в гр. София, с аб.№ 006104, в който доставял топлинна енергия за битови нужди през периода м.05.2013 г.- м.04.2014 г.

Действащата през процесния период нормативна уредба предвижда две алтернативни основания, при които възниква договорно отношение за продажба на топлинна енергия- писмен договор по чл.149 ЗЕ или наличие на право на собственост или на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в топлоснабдена сградаетажна собственост- чл.153, ал.1 ЗЕ. Нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ легитимира като потребител на топлинна енергия по силата на закона собственика на топлоснабдения имот, освен ако имотът е обременен с вещно право на ползване, в който случай потребител се явява третото лице- ползвател, което разрешение съответства и на общата уредба на задълженията на носителя на ограниченото вещно право по чл.57 ЗС, възлагаща в негова тежест разноските, свързани с ползването на вещта. Тези хипотези са приложими, доколкото относно доставката на топлинна енергия до определен топло-снабден имот няма сключен писмен договор /чл.149 ЗЕ/, явяващ се по правило основен източник на облигационните правоотношения. Сключването на писмен договор при условията на договорна автономия /чл.8 и чл.9 ЗЗД/ е приложимо и в областта на продажбата на топлинна енергия, като чл.149, ал.1, т.6 ЗЕ изрично 2 предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда- етажна собственост. При наличието на такъв договор, сключен относно доставката на топлинна енергия в процесния имот, е без значение дали освен страната по така възникналото договорно правоотношение /клиент, потребител/ има и друго лице, притежаващо вещни права върху имота.

В случая според доводите във въззивната жалба на ответника М. Г. по делото не е безспорно установено, че през посочения в исковата молба период той и ищцовото дружество са били обвързани от валидно договорно правоотношение, основано на валидно сключен помежду им договор за доставка на топлинна енергия. Като доказателства по делото са представени нотариален акт на софийски нотариус /в заверено копие/, според който ответникът М. М. Г. е придобил в качеството на купувач правото на собственост върху процесния недвижим имот: апартамент № 7 на ІV етаж в сградата на ул.“**** в гр. София, и заявление- декларация от 23.09.2003 г., прието от топло-преносното предприятие, с което М. Г. поискал да му бъде открита клиентска партида на абонат на топлинна енергия за процесния имот /с аб.№ 6104/, като е посочил, че домакинството му е двучленно. Няма твърдения, нито данни и доказателства по делото ответникът да е отчуждил имота преди началото или по време на процесния период.

При това положение ответникът М. Г. е пасивно материално-правно легитимиран да отговаря по предявените от топлопреносното предприятие искове, тъй като в качеството на собственик на имота е страна по съществуващо относно доставката на топлинна енергия в него договорно правоотношение /чл.153, ал.1 ЗЕ/.

Установеното по делото наличие на облигационно договорно правоотношение между страните, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия в процесния имот през исковия период, по който ищецът е доставял топлинна енергия, е достатъчно основание за доказване на иска по основание. Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и конкретно- в жилището на ответника, е от значение единствено за доказване размера на иска, като евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му- съгл. чл.162 ГПК.

За установяване доставянето на топлинна енергия в обема, съответстващ на претендираната от ищеца цена, са представени по делото извлечения за начислените за доставена в имота топлинна енергия суми, дялово разпределение за използвана топлинна енергия и документ за главен отчет, съставени от фирмата за топлинно счетоводство, като са приети в първоинстанционното производство и експертни заключения на съдебно- техническа и съдебно- счетоводна експертизи. Няма основание посочените експертни заключения да не бъдат съобразени от съда при формиране на изводите по съществото на спора, тъй като няма данни експертите да са дали неверни заключения /съзнателно или по непредпазливост/. Според даденото от вещото лице- топлотехник заключение- в конкретния случай дължимите суми за доставена в имота на ответника топлинна енергия са начислени в съответствие с действащата нормативна уредба в областта на енергетиката, т.е. спазени са изискванията на действащите технически правила и норми. Взети са предвид от експерта следните релевантни факти и обстоятелства: че за процесния период начисляваната за отопление на процесния имот топлинна енергия е за 8 бр. ИРРО, монтирани на 8 бр. отоплителни тела, присъединени към отоплителната система в СЕС, като отчетите на 2 бр. ИРРО са с размер „нула“, т.е. за тях няма начислявана ТЕ за отопление на имот; че е начислявана ТЕ за сградна инсталация при отчитане пълния отопляем обем на имота по проект- в размер на 489 куб.м.; че ТЕ за битово горещо водоснабдяване /БГВ/ е начислявана въз основа отчетените данни от монтиран в имота 3 водомер; а също и че технологичните разходи в абонатната станция са приспаднати от топлопреносното предприятие. При това положение ответникът- потребител на посочената енергия /за отопление на имота, сградна инсталация и битово горещо водоснабдяване/ дължи на ищцовото дружество плащане на нейната цена- в размер на 1647.48 лв. общо, която именно е призната за дължима с обжалваното първоинстанционно решение. Следва да се отбележи в тази връзка, че направените от ответника в о.с.з. на 21.09.2016 г. твърдения, че в имота не е живял никой, а също и че „всички тръби в него са изолирани и вградени“, поради което и „не може да има сградна инсталация за нещо, което не съществува“, не са подкрепени с релевантни доказателства, поради което и не рефлектират върху приетия по- горе извод за основателност на главния иск по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД.

Неоснователен е доводът на въззивника Г. относно приложението на установената в разпоредбата на чл.62 ЗЗП забрана за непоискани доставки, поради следните съображения:

Съгласно дадените с Тълкувателно решение № 2 от 25.05.2017 г. по тълк. дело № 2/ 2016 г. на ВКС- ОСГК, задължителни разяснения, за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда- етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на чл.62 вр. § 1 от ДР на ЗЗП. Това е така, защото непоискана е тази доставка, при която доставчикът предоставя характеризиращата договора престация на потребител, без той да е изразил съгласие за това. Именно поради това законът постановява, че непоръчаната от потребителя доставка на централно отопление не поражда за потребителя задължение за плащане- чл.62, ал.2 ЗЗП. Законодателното решение не е в колизия, а в унисон с уредбата на отношенията в топлоенергетиката към този момент, защото чл.133, ал.2 ЗЕ /в редакция след изм. ДВ- бр.30/ 2006 г./ изисква решение на общото събрание на етажните собственици за присъединяването на сградата към топло-преносната мрежа. Потребителите на топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост могат да имат различни интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата топлоснабдена. Принципът, който законодателят е възприел при регламентирането на начина на избягване на конфликти между етажните собственици, е „решава мнозинството“. Затова при доставката на централно отопление в сградите в режим на етажна собственост искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик /той не би могъл да получи енергията, без да ползва сградната инсталация като обща част/, а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части.