Решение № 210 от 07.05.2026, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 210 гр. Русе, 07.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, II НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Боян П. Войков при участието на секретаря Ралица С. Костадинова като разгледа докладваното от Боян П. Войков Административно наказателно дело № 20254520201689 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 58д и сл. ЗАНН.

Образувано е по жалба на М. А. Н., ЕГН: **********, с адрес гр. Русе, ************, чрез адв. И. Д. от АК – Русе със съдебен адрес гр. Русе, ул.

„Тодор Александров“ № 7, ет. 1, против Наказателно постановление № 253393-000908/02.09.2025 г., издадено от началника на Второ РУ към ОД МВР – русе, с което на жалбоподателя му е наложено наказание глоба в размер на 50 лв. на основание чл. 183, ал. 4, т. 7, пр. 1 ЗДвП за нарушение на чл. 137а, ал. 1 ЗДвП.

Жалбоподателят счита обжалваното наказателно постановление за неправилно като необосновано. Оспорва фактическите обстоятелства и моли за неговата отмяна.

В съдебно заседание жалбоподателят се явява лично и с адв. И. Д.. Моли за уважаването на жалбата и за присъждане на разноски за производството.

Счита, че не следва да бъдат кредитирани показанията на актосъставителя, защото същите са вътрешно противоречиви. От доказателствата по делото не се установява жалбоподателят да е извършил нарушението, което му е вменено във вина. Дори и да се приемело, че служителите на Второ РУ са 1 установили нарушение, то те не били компетентни да съставят АУАН за същото, защото нарушението било извършено извън териториалната им компетентност. Свидетелят по акта няма конкретни спомени също за случилото се и нито един от двамата полицейски служители не е видял конкретно дали жалбоподателят е управлявал с поставен колан или не.

Административнонаказващият орган – началникът на Второ РУ при ОД МВР – Русе, редовно призован, не се явява и не взема отношение по същество във връзка с жалбата.

Районна прокуратура – Русе, редовно призована, не изпраща представител.

Съдът намира жалбата за допустима, доколкото е допуснато възстановяването на срока и обжалването е станало едновременно с подаденото искане за възстановяване на срока, каквото условие е установено в разпоредбата на чл. 186, ал. 3 НПК.

По същество жалбата се явява ОСНОВАТЕЛНА.

Наказателно постановление № 25-3393-000908/02.09.2025 г. на началника на Второ РУ при ОД МВР – Русе е издадено против М. А. Н. за това, че на 12.08.2025 г., в 18,33 ч., в гр. Русе, на ул. „Плиска“ № 5, управлявал лек автомобил „Ситроен Ц Кросер“ с рег. № ******, като не използвал обезопасителния колан, с който било оборудвано управляваното от него МПС и така нарушил текста на чл. 137а, ал. 1 ЗДвП.

От разпита на актсъставителя, свидетеля по акта, допуснатия свидетел, посочен от защитата и приложените към делото писмени и веществени доказателств се установи следната фактическа обстановка:

Свидетелите С. Н. В. и Н. И. П. са полицейски служители на Второ РУ при ОД МВР – Русе. На 12.08.2025 г. те били назначени в дневен наряд със служебен патрулен автомобил „Шкода Рапид“ с рег. № ******. Около 18,30 ч. същите извършвали обход и се намирали на бул. „Липник“ в гр. Русе, близо до магазин „Практикер“, като се движили в посока към Кръговото кръстовище до ОД МВР – Русе. Те спрели на светофарите да изчакат разрешаващ преминаването сигнал, като в това време от лявата им страна, идвайки от улица „Лозен планина“ и преминавайки през кръстовището с бул. „Липник“ по посока на движение ул. „Дебър“, преминал лек автомобил „Ситроен Ц Кросер“ с рег. № ******, управляван от лице от мъжки пол, а до него от 2 дясната страна до водача се намирало друго лице от мъжки пол. На полицейските служители им направило впечатление, че водачът говорел по телефона, защото държал мобилен телефон с дясната си ръка до главата си до дясното ухо, докато преминавал покрай тях. След подаден разрешаващ преминаването им сигнал, полицейските служители извършили маневра десен завой и продължили след лекия автомобил „Ситроен“ по ул. „Дебър“ и го последвали и по ул. „Солун“ в района на военното поделение. Стигайки ул.

„Плиска“, лекият автомобил „Ситроен“ влязъл в локалното, като полицейските служители сторили същото и накарали автомобила да спре чрез светлинен и звуков сигнал. Те установили като водач жалбоподателя М. А. Н..

Те му обяснили, че извършил нарушение, като използвал мобилен телефон, без средство, което да осигурява ползването му без участието на ръцете, докато управлявал своя лек автомобил, но въпреки това му съставили АУАН за това, че управлявал МПС, без поставен предпазен колан. Свидетел на проверката бил и синът на жалбоподателя – св. М. М.ов Н..

Тази фактическа обстановка като цяло не е спорна между страните.

Единствено се оспорват възприятията на полицейските служители досежно нарушението, спазването на процесуалните правила при съставяне на АУАН и издаване на НП, както и приложението на материалния закон.

Актът и наказателното постановление са съставени при спазване императивните изисквания на ЗАНН. Същите съдържат всички необходими за тяхната редовност от формална страна реквизити, визирани в чл. 42 и чл. 57 ЗАНН. В акта за установяване на административно нарушение, въз основа на който е издадено оспореното наказателно постановление, а така също и в самото наказателно постановление, са намерили отражение всички обективни признаци на състава на нарушението, за което е ангажирана отговорността на жалбоподателя, а така също и конкретната законова разпоредба, под която са субсумирани фактите, установени от административния орган и санкционната норма, въз основа на която е ангажирана административнонаказателната му отговорност. Не е налице противоречие между приетите за установени факти, нормата под която същите са субсумирани и санкционната разпоредба, въз основа на която е ангажирана отговорността на санкционираното лице. Съдът не споделя доводите на жалбоподателя, че полицейските служители нямат компетентност да съставят процесния АУАН, респективно наказващият орган да издаде наказателното постановление. Представените разпечатки относно 3 това коя структура на МВР по район кои части на гр. Русе и извън него обслужва, но доколкото не е представена заповед, която да подразделя териториалната компетентност на съответните полицейски органи от конкретните звена съобразно така представеното териториално разделение, възприето от сайта на ОД МВР – Русе, не може да се заключи, че чрез същото се създава някакъв вид териториална компетентност в рамките на самия град, още повече че служителите на всички районни полицейски управления са подчинени на ОД МВР – Русе, която структура обхваща територията на цялата Русенска област. От друга страна има и структури, които важат на територията на целия град – като Сектор „Пътна полиция“, а при охрана на мероприятия няма пречка да се ползват полицейски сили и от други звена при необходимост. В настоящия случай няма съмнение, че както актосъставителят, така и наказващият орган, са полицейски служители към ОД МВР – Русе, поради което, дори и да се приеме, че има някаква „териториална компетентност“ между районните управления, нейното евентуално неспазване не може да се счита за съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като по никакъв начин не ограничава правото на защита на наказаното лице, понеже няма абсолютно никакъв спор, че нарушението е извършено на територията на гр. Русе, а не на територията на град от различна област.

За да е налице съставът на административното нарушение по чл. 183, ал.

4, т. 7, пр. 1 ЗДвП, субектът на отговорност, който следва да е водач, трябва да не е изпълнил задължението си по чл. 137а, ал. 1 ЗДвП, а именно да използва предпазен колан, с който е оборудвано управляваното от него МПС.

Безспорно се установява в настоящото производство от разпита на всички свидетели, включително и този, посочен от защитата, че жалб. М. Н. е управлявал лек автомобил „Ситроен Ц Кросер“ с рег. № ******, поради което той разполага с качеството „водач“, доколкото разпоредбата на § 6, т. 25 ДР на ЗДвП квалифицира „водач“ всяко лице, което управлява пътно превозно средство. Управлението се изразявало в манипулиране органите на автомобила, в това число и в привеждането на двигателя в работно състояние, за което няма съмнение, че жалб. Н. е управлявал въпросния лек автомобил преди да бъде спрян за проверка от полицейските служители. От друга страна, от разпита на актосъставителя не може да се установи по категоричен начин дали нарушението е действително извършено от жалбоподателя. Не се установи по категоричен начин дали полицейските служители са се убедили в 4 това, че жалб. Н. е управлявал МПС без поставено обезопасителен колан, когато е преминавал покрай тях на кръстовището на бул. „Липник“ близо до търговски комплекс „Ялта“, още повече че от разпита на св. М. Н. се установява, че жалбоподателят не е бил сам в автомобила, поради което не става ясно как полицейските служители са успели да възприемат, че той е бил без поставен предпазен колан, щом автомобилът е преминал покрай тях перпендикулярно, докато са изчаквали на кръстовището, движейки се отляво надясно. С други думи, пасажерът на предната дясна седалка очевидно е могъл да закрива видимостта към водача, а от друга страна актосъставителят пояснява, че е вече се е било стъмнило, но въпреки това те са успели да възприемат жалбоподателя, когато автомобилът му е бил осветен от фаровете на полицейския автомобил при преминаването му пред него. Че слънцето още не е било залязло и времето е било светло се установява и от представената от жалбоподателя метеорологична справка, което още повече внася несигурност в точните възприятия на полицейските служители, тъй като свидетелят по акта, от друга страна, няма никакви конкретни спомени за случая. Поради това съдът счита, че презумтивната доказателствена сила на съставения АУАН по смисъла на чл. 189, ал. 2 ЗДвП се явява оборена, защото има и друг свидетел в лицето на М. Н., който, макар и да не е възприел конкретно дали жалбоподателят е бил с предпазен колан, му е известно, че при непоставен такъв в управлявания от жалбоподателя автомобил, то последният е щял да започне да издава специфичен предупреждаващ звук – обстоятелство, което не е възприето от присъстващите наоколо лица. Поради тези съображения съдът намира, нарушението не е доказано по безспорен, категоричен и несъмнен начин съгласно критериите по чл. 303, ал. 2 НПК.

Предвид гореизложеното обжалваното наказателно постановление следва да бъде отменено.

С оглед изхода на делото жалбоподателят има право на разноски предвид правилото на чл. 63д, ал. 1, вр. чл. 143 АПК. Жалбоподателят е представил списък на разноски, в който е посочил, че разходите му за процеса възлизат в размер на 279,65 евро, от които 255,65 евро за адвокатско възнаграждение и 24 евро – такса за издаване на метеорологична справка. Тези разходи са доказани със съответните документи. С представения договор за правна защита и съдействие е посочено, че жалбоподателят е заплатил сумата от 500 лв. адвокатско възнаграждение в брой, приравнени след превалутирането на 5

255,65 евро. Представена е и разписка от „ИзиПей“, в което е отразено, че жалбоподателят е заплатил 24 евро за издаване на метеорологична справка от НИМХ. Съдът намира обаче, че последните разходи не се явяват „разноски“ по смисъла на чл. 63д ЗАНН. Режимът на разноските по ЗАНН е свързан с този по АПК, който пък е неразривно свързан с ГПК, следователно съдебната практика по гражданските и търговските дела и даденото в нея тълкуване на понятието „разноски“ е меродавно и за административнонаказателните дела.

Така съгласно Определение № 60368 от 20.10.2021г. по ч.т.д. № 2058/2021 г. на II т.о. на ВКС според формираната практика на Върховната инстанция, според която по този ред се покриват само разноските, които по естеството си са необходими за движението на процеса - нормативно предопределени или свързани с процесуално действие, указано от съда и не са в дискрецията на страна. Разноски за производството по смисъл на чл. 71 и чл. 78 ГПК са разходите, необходими за извършването на поисканите от страните и по инициатива на съда процесуални действия - разходи на свидетели, вещи лица, преводач и тълковник, за публикации в неофициалния раздел на Държавен вестник, за изпълнението на съдебни поръчки, за назначаване на особен представител и др., като съгласно чл. 76 ГПК разноските за производството се внасят предварително от съответната или двете страни, според обстоятелствата. Други разходи дори и да са направени, не са разноски за производството по смисъла на цитираните разпоредби. Уредената в чл. 78 ГПК отговорност за разноски включва заплатените такси, разноските за производството и възнаграждението за един адвокат, ако страната е упълномощила такъв, но други разходи на страните, дори да имат отношение към воденото на делото, не подлежат на обезщетяване. Поради тези съображения на обезщетяване в настоящото производство подлежат само разноските, направени за адвокатско възнаграждение. Със съпроводителното писмо наказващият орган е направил в условията на евентуалност възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Съдът намира същото за неоснователно. На първо място, уговореното възнаграждение е в размер на 500 лв., а съобразно минималното такова, преценено през разпоредбите на чл.