Решение № 434 от 06.10.2023, Районен съд - Габрово

РЕШЕНИЕ

№ 434 гр. Габрово, 06.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ГАБРОВО в публично заседание на петнадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Боян Хр. Косев при участието на секретаря Валентина М. Илиева като разгледа докладваното от Боян Хр. Косев Гражданско дело № 20234210100681 по описа за 2023 година

Производството е по реда на част ІІ, дял І ГПК.

Образувано е по предявена от М. И. Я., ЕГН **********, с адрес: гр. Габрово, обл. Габрово, ул. "**********“ № 30 срещу „СТИК-КРЕДИТ" АД, ЕИК 202557159, със седалище и адрес на управление гр. Шумен, пл. "Оборище" № 13 Б, искова молба, с която се претендира със сила на пресъдено нещо да бъде установено, че ищецът не дължи на ответника сумата 1134 лв., представляваща „неустойка за непредоставяне на обезпечение" предвидена в чл. 27 от договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № 832153 от 17.05. 2022 г..

Ищецът твърди, че сумата, която е предмет на отрицателния установителен иск е недължима, тъй като клаузата, съдържаща се в чл. 27 от договора за потребителски кредит е нищожна поради противоречие с добрите нрави, както и разпоредбите на ЗПК, поради което и не пораждала правни последици, съответно задължение за заплащането й.

В депозирания в срока по чл.131 ГПК отговор от ответника, искът се оспорва като неоснователен. Ответникът възразява, че клаузата за неустойка предвидена в процесния договор е действителна и в съответствие с разпоредбите на ЗПК. Моли да се отхвърли предявеният иск.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение, намира от фактическа и правна страна следното:

От представения договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № 832153 от 17.05. 2022 г. се установява, че М. И. Я. е получила от „СТИК-КРЕДИТ" АД сума в размер на 1400 лева, която се задължила да върне на 3 месечни погасителни 1 вноски, включваща дължима главница и лихва, като първата погасителна вноска е с падеж 17.06.2022 г. и в размер на 434.70 лева, втората – с падеж 17.07.2022 г. и в размер на 492.74 лева, а последната - с падеж 17.08.2022 година и в размер на 561.10 лева. Уговорен е лихвен процент – 36 %, ГПР – 42.58 %, като общата сума за плащане е 1488.56 лева.

В чл. 17 от договора, страните се споразумели заемателят в тридневен срок да предостави едно от посочените обезпечения: трето лице - поръчител - физическо лице или банкова гаранция , които да отговарят на условията предвидени в договора и ОУ.

Съгласно чл. 27 от договора страните се съгласяват, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в чл. 17 от договора заемателят дължи неустойка в размер на 0.9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. Страните се уговорили неустойката да се разсрочи и да се заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски, посочени в погасителния план, като в този случай дължимата вноска нараства до размер от 641.62 лева, а общото задължение по договора възлиза на сума в размер на 1924.86 лева.

Други доказателства от значение за спора не са представени, а необсъдените такива, съдът намира за неотносими.

Предявен е отрицателен установителен иск, с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване със сила на пресъдено нещо, че ищецът не дължи на ответника сумата 1134 лв., представляваща „неустойка за непредоставяне на обезпечение", предвидена в чл. 27 от договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № 832153 от 17.05. 2022 г..

С оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест, по иск с правна квалификация 124, ал. 1 ГПК ищецът не носи доказателствена тежест, тъй като отрича в правната му сфера да съществува правно задължение за плащане на процесната парична сума. Това поражда в тежест на ответника задължението да докаже валидно възникнало правоотношение между страните, елемент от допълнителното съдържание на което да е задължението на ищеца да заплати определена парична сума за неизпълнение на конкретно главно задължение, а именно да предостави обезпечение по кредита. Казаното предполага да е налице валидна уговорка за неустойка, която да поражда задължение за престирането ѝ.

Неустойката е акцесорно съглашение, с предмет задължението на неизправна страна по правна сделка да престира определена /глобално или в процент/ парична сума, като обезщетение за вредите от неизпълнението на породеното главно задължение, без да е необходимо същите да бъдат доказвани.

В решение № 228 от 21.01.2013 г. по т. д. № 995/2011 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че неустойката освен обезпечителна и обезщетителна функция, има и наказателна функция, тъй като е предназначена да санкционира неизправния длъжник в случай на виновно неизпълнение на договора. За 2 да възникне правото на неустойка обаче, уговорката за дължимостта й не трябва да противоречи на императивните правни норми на закона и на добрите нрави, разглеждани като неписани морални норми, израз на принципите за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения. Противоречието със закона и/или с добрите нрави прави уговорката за неустойка нищожна по силата на чл.

26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД и препятства възникването на вземането и на задължението за неустойка.

Предпоставките и случаите, при които уговорената в договор неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави, са изяснени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Според дадените с решението указания, преценката дали една неустойка е нищожна от гледна точка на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, като клаузата за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави (чл. 26, ал. 1 ЗЗД) във всички случаи, когато е уговорена извън присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД са неписани морални норми с правно значение, нарушаването на които има същата правна последица като противоречието със закона - нищожност на договора. Следва да се отбележи, че константната практика, формирана по повод искове, с предмет вземания за неустойка, е категорична, че съдът е длъжен да следи служебно за спазването на добрите нрави, като при разрешаване на спор за съществуване на вземане за неустойка дължи самостоятелна преценка за действителността на неустоечната клауза, независимо дали страните са се позовали на нищожността й – в този смисъл решение № 247/11.01.2011 г. по т. д. № 115/2010 г. на ВКС, ІІ Т. О. и решение № 229 от 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г., на ВКС, ІІ Т. О.

В случая ищецът обосновава недължимостта на неустойката именно с нищожността на правопораждащата я клауза, включително в изпълнение на служебното задължение за изследване валидността на уговорената клауза за неустойка, преценена към пораждане на задължението, съдът намира, че същата противоречи на добрите нрави, тъй като тази уговорка между страните излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и наказателна функция на неустойката.

От друга страна, с измененията на ГПК, ДВ, бр. 100/2019 г. на съда се вмени служебното задължение да следи за неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител – чл. 7, ал. 3 ГПК, а процесният е именно такъв, тъй като е сключен между търговец и ищеца, която е физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност.

Така в т. 1 на решението по дело С-472-11 е прието, че за да може да изведе последиците от констатирането на неравноправния характер на договорна клауза, националният съд, който е направил служебно тази констатация, не е длъжен да чака потребителят, който е информиран за правата си, да направи изявление, с което иска 3 отмяна на посочената клауза. А в т. 2 от решение по дело С-243/08 е прието, че националният съд е длъжен да разгледа служебно неравноправния характер на договорна клауза, когато са налице необходимите за това правни или фактически обстоятелства.

В Закона за защита на потребителите и по-конкретно в разпоредбата на чл. 143 е дадено определение на понятието "неравноправна клауза" в договор, сключен с потребител, а именно - всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като различните хипотези на неравноправни уговорки са неизчерпателно изброени в посочената разпоредба.

Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, а такива са тези, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Това разрешение съответства и на възприетото в Директива 93/13/ЕИО. Според чл. 3 от последната, неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Не се счита за индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание.

В случая условията на договора вероятно не са договорени индивидуално, включително ответникът не излага такива твърдения и затова потребителят М. И. Я. не е имала възможност да влияе върху съдържанието им. Тази клауза противоречи на добрите нрави и има подчертано неравноправен характер, все характеристики, които я превръщат в нищожна и поради това – негоден източник на правни последици.

Основното задължение на заемателя по договор за паричен заем, е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за ползването на предоставения заем.

С клаузата на чл. 27 от процесния договор за паричен заем обаче, е предвидена неустойка за неизпълнение, но не на главното задължение на заемателя – да върне заетата сума на падежа, а на акцесорното задължение в тридневен срок от подписване на договора, да предостави обезпечение на кредитора. Неизпълнението на това задължение е санкционирано с неустойка в размер на 0.9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезщетение.

При преценка на тези обстоятелства и съобразно критериите на ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, съдът намира, че така уговорената неустойка излиза извън придадените й санкционна, обезщетителна и обезпечителна функция, тъй като същата при пораждане на задължението е уговорена да бъде по естеството си 4 източник на неоснователно обогатяване и несъмнено има неравноправен характер.

Уговорена е компенсаторна неустойка за неизпълнение на задължение, различно от главното, като начинът по който е уговорена клаузата сочи, че заемателят всякога ще дължи неустойка в посочения размер, ако в краткия тридневен срок от подписване на договора, не осигури обезпечение дори и когато той е изправна страна по отношение на основното си задължение – да върне на падежа главницата, ведно с възнаградителната лихва. Следователно, дори и интересът на кредитора по договора за заем да е удовлетворен – чрез точно изпълнение на главницата и възнаградителната лихва, кредиторът ще има право да получи и допълнително неустойката, която не е свързана с неизпълнение на същественото задължение по договора за заем. Отделно от това, в хипотеза, в която заемателят изпълнява задълженията си за връщане на заетата сума, кредиторът няма интерес от обезпечение на това задължение, тъй като то се изпълнява, но и в този случай, уговорената в чл. 27 неустойка за непредоставяне на обезпечение ще се дължи, макар кредиторът реално да не търпи вреди от това и да не му е необходимо допълнително обезпечение.

Следва да се отбележи, че клаузата на чл. 27 от процесния договор е и неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП, поради което също е нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй като е договорена във вреда на потребителя и цели единствено обогатяване на заемодателя чрез възникването в негова полза на вземане за неустойка, като по този начин оскъпява цената на заема.