Решение № 250 от 23.04.2024, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 250 гр. Велико Търново, 22.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на десети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Георги Драгoстинов

Членове:

Йордан Воденичаров

Любка Милкова при участието на секретаря Галина Д. Занчева като разгледа докладваното от Йордан Воденичаров Въззивно гражданско дело № 20244100500150 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид:

Производство по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Предмет на подадената от името на Л. П. В. от гр.В.Т. чрез особения му представител адвокат Х. Хараламбиева- Йорданова от ВТАК, въззивна жалба е Решение № 1496/06.12.2023 г. по гр.д. № 1196/2023 г. на ВТРС, с което е прието за установено по реда на чл.422, ал.1 от ГПК , че същият дължи на „ЗАД АРМЕЕЦ“ АД- гр.София на основание чл. 500, ал.1, т.3 от КЗ сумата от 433,80 лева , представляваща регресно вземане поради факта на заплатено обезщетение за причинени на трето лице имуществени вреди на стойност 423,80 лева и 10 лева ликвидационни разноски , заедно с обезщетение за забава в размер на законната лихва от датата на подаване на заявлението -17.02.2023 г. до окончателното изплащане на сумата, с молба за отмяната му и отхвърляне на предявения иск като неоснователен и недоказан.

Излага оплаквания / доводи/ за неправилност на решението поради несъвпадение / липса на пълно съвпадение / на фактите по делото с предпоставките на нормата на чл.500, ал.1, т.3 от КЗ, от която е заявено , че произтича претендираното регресно право : в случая не е било задължително по закон за органите за контрол на движението по пътищата да посещават мястото на произшествието, тъй-като възприетата от съда хипотеза на чл.125, т.7 от ЗДвП , на която се позовава ищецът, не е налице, понеже тя изисква възникнало разногласие между двама участници в него относно обстоятелствата за настъпването му , а тук ответникът е единствен участник.

Освен това съдът не е зачел / пропуснал да се произнесе по/ възражението за изтекла погасителна давност, която тече от датата на причиняване на вредите/ чл.19.09.2017 г. / и е изтекла преди подаването на исковата молба .

В с.з. особеният представител поддържа жалбата.

1

Другата страна не е изразила становище по нея.

Изложеното в жалбата налага цялостно въззивно разглеждане на спора по предявения по реда на чл.422, ал.1 от ГПК установителен иск , имащ за предмет претендирано регресно право , чиято законова правна квалификация се извежда от нормата на 500, ал.1, т.3 от КЗ.

Ищецът – застраховател твърди , че на 19.09.2017 г. около 21.00 часа в гр.В.Т. на бензиностанция „*“ на ул.“*“№ е настъпило застрахователно събитие , при което ответникът , управлявайки лек автомобил „ Тойота“ модел № „** с рег. № ВТ ** ВМ, предприел маневра движение на заден ход , без да се убеди, че пътят е свободен , блъска бензинова колонка – собственост на „ОМВ България“ ООД, поврежда я и веднага напуска мястото на произшествието , без да уведоми контролните органи за случилото се и да се установят вредите. За въпросното моторно превозно средство е сключен договор за задължителна застраховка „ГО на автомобилистите и „Злополука“, оформен с полица № BG/11/1*****/03.08.2017 г.

На увреденото юридическо лице е заплатено по банков път на 19.09.2018 г. обезщетение за причинените имуществени вреди в размер на 423,80 лева. Ответникът е поканен доброволно да възстанови платеното , както и да заплати сумата 10 леваликвидационни разноски, но без резултат.

Съгласно чл.410, ал.1, т.1 от ГПК е издадена срещу него заповед за изпълнение № 195/21.02.2023 г. по ч.гр.д. № 554/2023 г. на ВТРС за заплащане на сумата от 433,80 лева , но влизането й в сила е осуетено от обстоятелство, попадащо в хипотезата на чл. 415, т.2 от ГПК.

Предвид горетвърдяното моли съда да постанови решение, с което да приеме за установено съществуването на вземането , както и да осъди ответника да му заплати сторените по производството разноски .

Особеният представител на ответника оспорва по основание предявения иск с възражения случаят да не осъществява всички предпоставки включени в хипотезата на нормата на чл.500, ал.1, .3 от КЗ- в смисъла , в който развива оплакванията си в жалбата.

Съдът след като обсъди доводите на страните и прецени по реда на чл.235 от ГПК събраните доказателства приема за установено и обосновава следните правни изводи :

Фактите - предмет на изложените в исковата молба твърдения са безспорни и документално установени според изискването на чл.154, ал.1 от ГПК, поради което въззивният съд споделяйки констатациите им в мотивната част на обжалваното решение препраща към тях без да е нужно да ги преповтаря- чл.272 от ГПК.

Искът е неоснователен.

Регресното право на застрахователя да получи от виновния водач платеното на увреденото лице обезщетение за претърпените неимуществени и/или имушествени вреди възниква само в изрично уредени в закона случаи , т.е. такива, които са абстрактно описани в хипотезите на норми, съдържащи се в конкретни разпоредби, тълкувани, разбира се, според точния им смисъл - чл.46, ал.1 от ЗНА.

Поради законодателната идея за изчерпателна и изключителна регулативност в разглежданите отношения, случай без изрична по хипотеза законова уредба не може да е пораждащ това субективно облигационно право юридически факт, т.е. недопустимо е да се тълкува разширително някоя норма с цел случаят да попадне в нея или да се съвместява от съда по аналогия/ подобие, сходство / с някоя удобна хипотеза с цел прилагане на последицата на нормата по съображения за справедливост / „създаването му“/ .

2

Напускането на мястото на произшествието от ответника, макар и да би се приело за укоримо поведение, все пак не е обстоятелство , което според конкретния случай да е елемент от хипотезата на нормата на чл.500, ал.1, т.3 от КЗ.

Този отрицателен правен извод следва от положението , че в негова тежест не се открива изрично вменено му законово задължение безусловно , т.е. без оглед на наличие или не на други, извън вредите, обстоятелства, да остане на това място до идване на органи за контрол на движение по пътищата.

Съществуването на такова задължение по идеята и текста на закона трябва да е логически неделимо свързано със задължение по закон на тези органи да посетят местопроизшествието, тъй-като изпълнението на първото предпоставя/ улеснява / обезпечава практическия смисъл от изпълнението на второто.

Водачът на превозното средство , участник в пътнотранспортно произшествие е длъжен да остане на мястото му , когато от него са причинени имуществени вреди, само когато между него и другия участник има разногласие относно обстоятелствата , свързани с настъпването му – чл.123, ал.1, т.3 , б.“в“ от ЗДвП, в който случай службите за контрол на МВР носят задължението да го посетят- чл. 125, т.7 от ЗДвП.

Пред възникването на това им задължение, разногласието трябва да е факт , т.е. не може да се предполага , че би възникнало , ако единият участник не бе напуснал , а бе останал на мястото на произшествието и в тази връзка факта на напускането да се приравнява по разширено тълкувана или прилагана по аналогия нормативна хипотеза/ чл. 125, т.7 от ЗДвП/ на него / на разногласието/ .

Освен това определението на понятието „участник в пътно-транспортно произшествие“ по смисъла на пар.6, т.27 от ДР на ЗДвП не позволява да се приеме , че това качество има и собственикът на повреденото /унищоженото от произшествието имущество , особено ако той е юридическо лице. Очевидно е , че в хипотезите на чл.123, ал.1, т.3, б.“в“ и чл.125, т.7 от ЗДвП всеки от участниците в произшествието трябва да е физическо лице с поведение/ действие или бездействие/ каузално свързано с настъпването му – аргументи от посочените законови текстове/ увреденото юридическо лице не може „да пострада“ и да „остане на мястото на произшествието“/ и от текста на чл.123, ал.2 от ЗДвП, който прави ясно разграничение между тях и собствениците на повреденото от него имущество.

Именно между реалните участници трябва да е възникнало разногласието за обстоятелствата , свързани с произшествието, а не между някой от тях и имуществено увредено трето лице.

Затова е предвидено задължително посещение от служители по контрол на движението по пътищата на мястото на настъпването му, за да съдействат на участниците според компетентността си, свързана с точното съблюдаване на правилата на ЗДвП и констатирането на последиците от нарушаването им, да бъдат изяснени по- добре тези обстоятелства .

По изложените съображения поведението на ответника не е достатъчно да обоснове прилагането на нормата на чл.500, ал.1, т.3 от КЗ и искът полежи на отхвърляне.

Предвид горното, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ по реда на чл.271, ал.1 от ГПК Решение № 1496/06.12.2023 г. по гр.д. № 1196/2023 г. на ВТРС, вместо което постановява :

ОТХВЪРЛЯ предявеният по реда на чл.422, ал.1 от ГПК от

ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО „АРМЕЕЦ“ АД, с ЕИК

3

121076907, със седалище и адрес на управление: гр.София , ул.“Стефан Караджа“ № 2 против Л. П. В. , с ЕГН: ***, с постоянен адрес: гр.В.Т. , ул.“*“ № , вх., ет., ап. , иск да бъде прието за установено , че дружеството е носител на регресно вземане към ответника за сумата от 433,80 лева , заявено да произтича от нормата на чл.500, ал.1, т.3 от КЗ , заедно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху нея, считано от 17.02.2023 г. до окончателното й изплащане – предмет на издадена заповед за изпълнение №

195/21.02.2023 г. по ч.гр.д. № 554/2023 г. на ВТРС като неоснователен.

Решението не подлежи на касационно обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4