Решение № 658 от 16.02.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 658 гр. Пловдив, 16.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Руска Ат. Андреева при участието на секретаря Мария Г. Христова като разгледа докладваното от Руска Ат. Андреева Гражданско дело № 20255330102719 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 235 от ГПК.

Предявен е иск с правно основание чл. 422 ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 9 от ЗПК от „Рива Кредит“ ООД против Ф. А. М., с която се иска от съда да признае за установено, че последната следва да плати на дружеството следните суми: ........... – главница, ............ – възнаградителна лихва за периода от ................, .............. – неустойка за забава по чл. 15 за периода от 21.06.2024 г. до 02.10.2024 г.,.......... – разноски по уведомяване за настъпила предсрочна изискуемост, всички по сключен между страните договор за потребителски кредит № .........., ведно със законната лихва за забава върху главницата от датата на заявлението по чл. 410 от ГПК – 11.10.2024 г., до окончателното плащане на сумата, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № ............... Претендират се разноски.

Ищецът „Рива Кредит“ ООД твърди, че с ответника Ф. М. сключили на ......... договор за потребителски кредит № ..........По силата на договора кредитополучателят получил сумата от ..........., която се съгласил да върне ......... по ............. в срок до .......... Уговорен бил фиксиран лихвен процент в размер на 30 %, както и ГПР в размер на 34,39 %. Длъжникът бил неизправен, не платил нищо и изпаднал в забава. Към ......... неплатени били .......... падежирали вноски. На тази дата длъжникът получил уведомлението на кредитора за предсрочна изискуемост на кредита, поради което към завеждане 1 на иска следвало да върне цялата отпусната сума с лихви, неустойка и разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от Ф. А. М., с който се иска отхвърляне на иска. Претендират се разноски.

Ответникът Ф. М. не оспорва сключването на договора за потребителски кредит. Не оспорва, че е получила сумата по кредита. Не оспорва, че е забавила плащането на 4 месечни вноски, поради което кредитът е обявен за предсрочно изискуем, за което е уведомена от кредитора на ........... Твърди обаче, че същият бил недействителен поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ГПК – не било посочено как се разпределя възнаградителната лихва във времето, както и методиката за изчисление на ГПР. Отделно от това уговорката за възнаградителна лихва била нищожна, защото се предвиждала лихва, превишаваща трикратния размер на законната лихва.

Като взе предвид събраните по делото доказателства и становищата на страните, настоящият съдебен състав намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По фактите:

По делото няма спор, че между страните е сключен на .............. договор за потребителски кредит № ............. по силата на който кредитополучателят е получил сумата от ..........., която се съгласил да върне ......... броя вноски по ............в срок до ............ при фиксиран лихвен процент в размер на 30 % и ГПР в размер на 34,39 %; че кредитът е обявен на кредитополучателя за предсрочно изискуем на 02.10.2024 г. поради неплащане на погасителни вноски в срок. Тези обстоятелства документално се установяват от представения договор за потребителски кредит, ведно с погасителен план и общи условия, разписка за получена от кредитополучателя сума, уведомление за предсрочна изискуемост с отбелязване на момента на връчване (л. 4 гръб – л. 13 вкл. от приложеното ч. гр. дело № .............. по описа на РС – гр. Пловдив, в което се е разглеждало искането за издаване на заповед за изпълнение).

Не се е повдигал спор, не се и твърдяло от ответника той да е плащал някакви суми в изпълнение на договора за кредит.

По правото:

За да бъде уважен искът за съществуване на вземане, ищецът е длъжен да установи правния си интерес от воденето на иска, както и съответния правопораждащ вземането факт – в случая: съществуването на валидно облигационно правоотношение по договор за кредит с ответника, по което последният носи задължението да върне търсените му суми.

В настоящия интересът от водене на установителния иск, доколкото той е предвиден изрично от законодателя, е налице (чл. 415, ал. 1 от ГПК). С оглед на горните констатации за фактите, съдът приема, че и втората предпоставка за уважаване на иска е налице.

Като взе предвид характеристиките на съглашението, което се сочи като 2 основание за престацията, и на страните по него, съдът намира, че се касае до договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК – кредитодателят е небанкова финансова институция, а кредитополучателят е физическо лице, което е сключило договора за задоволяване на свои лични потребности; липсват данни да действало с оглед на професионалната си дейност.

Потребителят-кредитополучател се ползва от защитата, която императивните норми на закона предоставят, респ. съдът следи служебно за спазване на императивните норми на ЗПК и ЗЗП.

Възражението на ответника-потребител, че понеже уговорената възнаградителна лихва надвишавала трикратния размер на законната, то били нарушени добрите нрави и клаузата за лихва била нищожна, което водело до недействителност на целия договор за кредит поради нарушаване на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, се намира за неоснователно. Това е така, понеже изведеното в съдебната практика преди влизането в сила на чл.

19, ал. 4 от ЗПК правило, че противоречи на добрите нрави уговорка за възнаградителна лихва, надвишаваща в определено съотношение размера на законната лихва, постановен от Министерския съвет, не се прилага след влизането в сила на посоченото императивно правило. В този смисъл е константната актуална практика на ВКС – напр. решение № 50086 от 21.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 1027/2022 г., I т. о., ТК, в което е прието изрично следното: „Прилагането на общата норма на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД само по себе си не противоречи на материалния закон, но задаването като императив на конкретно съотношение между възнаграждението по договора и трикратния размер на законната лихва, без подобен максимален размер да е законодателно уреден и без да се преценят всички обстоятелства по договора, има за резултат формирането на необоснован правен извод… след като годишният процент на разходите не надвишава установения максимален размер в чл. 19, ал. 4 ЗПК, то уговорката за лихвен процент, като част от този годишен процент на разходите, не е нищожна като накърняваща добрите нрави, съответно липсват основания за обявяване на целия договор за недействителен.“ Смисълът на потребителската защита е не да се лиши потребителят от възможността да взема икономически необосновани решения, а да му се осигури възможността да взема решения информирано (били те и такива по краен резултат).

Дори да не се възприеме горното, то възражението е неоснователно и понеже не намира опора в събраните по делото доказателства. Към датата на сключване на договора за кредит – ................, размерът на законната лихва е бил 13,78 % (ОЛП на БНБ в размер на 3,78 % + 10 пункта). Уговорената възнаградителна лихва от 30% не надвишава трикратния размер на законната лихва към релевантния момент.

Не кореспондира с доказателствата по делото и тезата на ответника, че в договора за кредит не бил посочен лихвеният процент, нито как лихвата „се разпределя във времето“. Ясно и еднозначно както в договора, така и в погасителния план, е посочено, че ГЛП е 30 %, а в последния е поместена 3 разбивка по пера на всяка погасителна вноска, от която разумно действащ потребител несъмнено може да разбере „разпределението“ на лихвата „във времето“.

Неоснователни са и възраженията на ответника за нарушения на ЗПК при посочване на ГПР в договора за кредит. СЕС е имал възможност да се произнесе, че посочването на същия като цифрова величина, както и на взетите предвид при определянето й допускания, изпълнява в достатъчна степен изискванията на потребителската защита и не може да доведе до недействителност на контракта. В т. см. е решение на Съда от 20 септември 2018 г. по дело C-448/17, EOS KSI Slovensko s.r.o. срещу Ján Danko и Margita Danková. Този състав изцяло се солидаризира с мотивите на СЕС по обсъждания въпрос. Изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК в процесния случай е спазено.

Несъстоятелно е и оспорването от страна на ответника, направено в първото по делото о. з., на представителната власт на лицето, сключило договора за кредит от името на „Рива Кредит“ ООД. Това е така, доколкото интерес да оспорва представителната власт има само онзи, който твърди да е мнимо представляван, а не и насрещната страна по сделката. Отделно от това, в конкретния случай е приложима и разпоредбата на чл. 301 от ТЗ – дори и да се приеме, че се дружеството-ищец е било мнимо представлявано при сключването на процесния договор, то не само не се е противопоставило на извършените действия, а и се позовава на техните последици като основание на претенцията си.

Предвид всичко гореизложено, исковете са основателни и следва да се уважат в цялост.

По разноските:

С оглед изхода от делото на ответника следва да се присъдят разноски в размер на 44,79 евро за заповедното производство, включващи държавна такса; 598,39 евро за първоинстанционното производство, включващи държавна такса и адвокатско възнаграждение.

С оглед обстоятелството, че за настоящото производство не е приложима разпоредбата на чл. 416, ал. 2 от ГПК, в сила от 01.07.2025 г., респ. изпълнителният лист при влизане в сила на решението следва да бъде издаден от заповедния съд (при липса на доброволно плащане), то макар след 01.02.2026 г. да са невъзможни плащания в български лева, безпредметно е посочването на сумите по установителния диспозитив е евровата им равностойност. Това ще се извърши само за разноските, доколкото въз основа на осъдителните диспозитиви при влизане в сила на решението следва да бъде издаден изпълнителен лист (при липса на доброволно плащане).

Мотивиран от горното, съдът

РЕШИ:

4

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Ф.

А. М., ЕГН **********, дължи на „Рива Кредит“ ООД, ЕИК .............., следните парични суми: следните суми: ........... – главница, ..................... – възнаградителна лихва за периода от ..............,.................. лв. – неустойка за забава по чл. 15 за периода от ............. г., .......... – разноски по уведомяване за настъпила предсрочна изискуемост, всички по сключен между страните договор за потребителски кредит № ............., ведно със законната лихва за забава върху главницата от датата на заявлението по чл. 410 от ГПК – 11.10.2024 г., до окончателното плащане на сумата, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № ..................

ОСЪЖДА Ф. А. М., ЕГН **********, да заплати на „Рива Кредит“ ООД, ЕИК ..............., сума в размер на 44,79 евро /четиридесет и четири евро и седемдесет и девет евроцента/, представляваща сторени разноски в заповедното производство, и сумата от 598,39 евро /петстотин деветдесет и осем евро и тридесет и девет евроцента/, представляваща разноски в първоинстанционното производство.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – гр. Пловдив в двуседмичен срок, считано от връчването му на страните.

След влизане в сила на решението препис от същото, ведно с изисканото за послужване частно гражданско дело, да се изпрати на заповедния съд.

Съдия при Районен съд – Пловдив: ___/п/____________________ 5