Определение № 4 от 05.01.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№4 гр. София, 05.01.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян Частно касационно гражданско дело № 20258003103214 по описа за 2025 година Производство по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба на ответника С. Б. Я., чрез адв. А. Т. /надлежно упълномощен/, срещу определение № 7417 от 11.04.2025 год., постановено по в. гр. дело № 8651/2023 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІV-Е с-в, с което е оставено без уважение искането на С. Б. Я. по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на постановеното по посоченото дело решение № 7104 от 19.12.2024 год. в частта му за разноските.

Частният жалбоподател поддържа, че с въззивното решение му били присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 145.92 лв., като с оглед възражението на насрещната страна по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът бил приел, че претендираното възнаграждение от 1 600 лв. /с включен ДДС/ е прекомерно.

Разноските били своевременно претендирани и извършването им било надлежно удостоверено, като бил представен и списък по чл. 80 ГПК. Фактическата и правна сложност на въззивното производство била съизмерима с фактическата и правна сложност на първоинстанционното производство, доколкото въззивната инстанция следвало да се произнесе по спорното материално право след самостоятелна преценка на твърденията на страните, оплакванията във въззивната жалба и доказателствения материал. Ответникът бил подал отговор на въззивната жалба, като решението било постановено и при участието привлечено от него трето лице-помагач, което завишавало фактическата и правна сложност на спора и се отразявало на обема на процесуалните действия, извършени от страните. Освен това начислената към датата 1 на връчване на въззивната жалба законна лихва върху претендираната от ищеца сума увеличавала материалния интерес по делото, т.е. последният бил в размер на 12 145.22 лв. /във въззивното производство/ и минималното адвокатско възнаграждение възлизало на 1 791.68 лв. с включен ДДС – § 2а от ДР на Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В случая по делото било представено удостоверение от НАП за регистрация на адвокатско дружество „Г., Ф. и Т.“ по ЗДДС.

Съдът, сезиран с искане по чл. 78, ал. 5 ГПК, следвало да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т.е. да съобрази доказателствените факти и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, като след тази преценка, ако изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуални права, да намали договорения адвокатски хонорар. Следвало да се има предвид и задължителното за всички съдилища решение на СЕС от 25.01.2024 год. по дело С-438/2022. В разглеждания случай нямало спор относно правото на процесуалния представител на ответника да начисли и получи адвокатско възнаграждение с ДДС. Заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение надхвърляло незначително служещия само за ориентир минимален размер на адвокатското възнаграждение по чл. 7, ал. 2, т. 4 от наредбата – 1 375.08 лв. с ДДС, определен за защитавания материален интерес от 8 459.20 лв. /8 101.39 лв. – главница и 357.81 лв. – мораторна лихва/.

Ответната страна по частната жалба /ищецът/ „Сакса ООД счита, че обжалваното определение е правилно. Поддържа, че претендираното от ответника адвокатско възнаграждение е прекомерно, доколкото във въззивното производство е било проведено едно открито съдебно заседание, като не са били събирани доказателства.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след като взе предвид доводите на частния жалбоподател и прецени данните по делото, приема следното:

Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на инстанционен контрол по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК акт на въззивен съд, постановен в производство по чл. 248 ГПК /чл. 248, т. 24 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 год. на ВКС по тълк.дело № 6/2012 год., ОСГТК/, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.

Производството по гр. дело № 7173/2019 год. по описа на Софийски районен съд, ГО, 161 с-в, е образувано по искова молба на „Сакса“ ООД, с която срещу С. Б. Я. – в качеството му на частен съдебен изпълнител, са предявени искове с правно основание чл. 441, ал. 1, изр. първо ГПК вр. с чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ вр. с чл. 45 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 8 101.39 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от неправомерно задържана от ответника сума по изпълнително 2 дело № 20188440402310/2018 г. по описа на ЧСИ № 844-С. Я., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 05.02.2019 г. до окончателното й изплащане и за сумата от 357.81 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 29.08.2018 год. до 03.02.2018 год. С решение по посоченото дело № 20077766 от 03.02.2023 год. /постановено при участието на привлеченото от ответника трето лице-помагач ЗД „Евроинс“ АД/ предявените искове са отхвърлени и ищецът „Сакса“ ООД е осъден да заплати на ответника С. Б. Я. на основание чл. 78, ал.

3 ГПК направените разноски по делото в размер на 1200 лв.

Срещу така постановения съдебен акт е подадена въззивна жалба от ищеца, като с решение № 71-04 от 19.12.2024 год., постановено по в. гр. дело № 8651/2023 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІV-Е с-в, първоинстанционното решение е оставено в сила и ищецът „Сакса“ ООД е осъден да заплати на ответника С. Б. Я. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски във въззивното производство за адвокатско възнаграждение в размер на 1 145.92 лв. /като е счел, че направеното от ищеца възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК е основателно/.

Сезиран своевременно с молба по чл. 248 ГПК от ответника С. Б. Я., въззивният съд е постановил обжалваното с частната жалба определение, с което е оставил без уважение искането на частния жалбоподател за изменение на въззивното решение в частта му за разноските за адвокатско възнаграждение. За да се произнесе в посочения смисъл въззивният съд е приел, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност – във въззивното производство е проведено едно открито съдебно заседание и не са допуснати и събирани нови доказателства, като са съобразени претендирания за присъждане данък добавена стойност и цената на предявения иск.

Обжалваното определение е правилно.

Разпоредбите на чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК регламентират правото на разноски на страните, като принципът е, че присъждат всички действително направени разноски съразмерно с уважената или отхвърлена част от иска. Посочените правни норми намират приложение и във въззивното производство, в което страните могат да направят различни разноски, с оглед различния размер на обжалваемия интерес.

От даденото разрешение с решение от 25.01.2024 год. по дело С-438/22 год. на СЕС по преюдициално запитване, което е задължително за съдилищата – чл. 633 ГПК, следва, че при направено искане за намаляване поради прекомерност на размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, посочените в Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за възнаграждения за адвокатска работа /с предишно наименование Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/ размери на адвокатските възнаграждения могат да служат като ориентир, но не обвързват съда.

Дължимият размер на разноските за адвокатско възнаграждение следва да бъде 3 определен в тези случаи при съобразяване на предмета на спора, материалния интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко – фактическата и правна сложност на делото. Основният ориентир при преценката за фактическата сложност на едно производство е наличието на множество факти, които следва да се установят, а правната сложност е обусловена от приложимостта на релевантната правна уредба на материалните правоотношения /в този смисъл определение № 50015 от 16.02.2024 год. на ВКС по т. дело № 1908/2022 год., I т. о., ТК, определение № 1570 от 12.06.2024 год. на ВКС по ч. т. дело № 664/2024 год., II т. о., ТК, определение № 2289 от 13.05.2024 год. на ВКС по ч. гр. дело № 3051/2023 год., IV г. о., ГК, определение № 2080 от 04.07.2025 год. на ВКС по ч. т. дело № 633/2025 год., II т. о., ТК и др./.

Във въззивното производство ответникът е представляван от адвокат, като са представени договор за правна защита и съдействие, фактура и преводно нареждане, от които е видно, че е уговорен и е заплатен от ответника адвокатски хонорар в размер на 1 600 лв. /с ДДС/. Ответникът е

По делото са предявени два оценяеми иска – за обезщетение за имуществени вреди в размер на 8 101.39 лв. и за обезщетение за забава в размер на законната лихва в размер на 357.81 лв.

Въззивното определение е съобразено с решението на СЕС по дело С-438/2022, което е задължително за всички национални съдилища, и правото на Европейския съюз има директен ефект и предимство пред всяка национална правна уредба, която му противоречи – чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България. Въззивното производство разкрива ниска фактическа и правна сложност, на която съответства и трудът на адвоката – проведено е едно открито съдебно заседание с участието на процесуалния представител на ответника, в което не са събирани доказателства, защитните позиции на страните са били изяснени още в първоинстанционното производство, като спорният между страните въпрос е бил свързан единствено с размера на подлежащата на връщане сума на длъжника по процесното изпълнително дело /ищеца/, материалният интерес по делото не е висок – размерът на законната лихва от датата на исковата молба не формира цена на самостоятелен иск /върху същата не се събира държавна такса и не участва при определяне на размера на паричната гаранция за спиране на изпълнението по чл. 282 ГПК – мотиви към т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 23.10.2015 год. на ВКС по тълк. дело № 6/2014 год., ОСГТК/, което обосновава намаляване на размера на претендираните от ответника разноски за адвокатско възнаграждение до сумата от 1 145.92 лв. /954.93 лв. + 190.99 лв. ДДС/. Участието в процеса на трето лице-помагач на страната на ответника не налага допълнителни усилия от страна на процесуалния представител на последния, тъй като привличането цели да улесни защитата на привличащата страна срещу противната страна.

4

Следователно правилно въззивният съд е приел, че не са налице основания за изменение на постановеното решение в частта му за разноските, поради което и обжалваното определение следва да бъде потвърдено.

Предвид изложеното, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 7417 от 11.04.2025 год., постановено по в. гр. дело № 8651/2023 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІV-Е с-в, с което е оставено без уважение искането на С. Б. Я. по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на постановеното по посоченото дело решение № 7104 от 19.12.2024 год. в частта му за разноските.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5