Решение № 580 от 17.02.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 580 гр. Варна, 17.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 7 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Александър В. Цветков при участието на секретаря Гергана Ж. Дженкова като разгледа докладваното от Александър В. Цветков Гражданско дело № 20253110101011 по описа за 2025 година

Производството е образувано по предявен от М. И. М., ЕГН **********, с адрес ****, чрез процесуален представител адвокат П. Й. Н. от Варненска адвокатска колегия, отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК срещу „СТИК – КРЕДИТ" АД, ЕИК 202557159, със седалище и адрес на управление гр. Шумен, пл. „Оборище" № 13 Б, за приемане за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата от 3 170,16 лева, претендирана от последния като неустойка на основание чл. 29 във връзка с чл. 19 от Договор за потребителски кредит № 1211007, сключен между страните на 23.11.2024 г.

Ищецът в исковата си молба сочи, че на 23.11.2024 г. между страните е сключен Договор за потребителски кредит № 1211007, по силата на който му е предоставен потребителски кредит в размер на 2 500,00 лева, който той се е задължил да върне в срок от 24 месеца, при фиксиран годишен лихвен процент по кредита в размер на 36,00% и годишен процент на разходите (ГПР) 28,32%. Съобразно постигнатите договорки, ищецът е бил задължен да осигури обезпечение за ползване на кредита (Б.а гаранция или поръчител) при условията на чл. 19 в тридневен срок. В случай на непредставено обезпечение, чл. 29 във връзка с чл. 45 от Общите условия предвижда задължение за заплащане на неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоената сума за 1 всеки ден на забава, възлизаща общо на 3 170,16 лева.

Ищецът твърди, че уговорката за дължимост на неустойката противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, тъй като излиза извън допустимите законови рамки, защото чрез нея кредиторът по вече отпуснат кредит получава имуществена облага от насрещната страна в определен размер без насрещна престация. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. От друга страна, сочи, че разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК предвижда, че максимално допустимият процент на разходите на годишна база по потребителските кредити следва да е в размер не по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, поради което по силата на чл. 19, ал. 5 от ЗПК същата е нищожна. Счита, че посочената в чл. 29 от договора неустойка не е включена в процента на разходите на годишна база, поради което, ако се добави, тя ще надхвърли размера, предвиден в чл. 19, ал.

4 от ЗПК, което отново обуславя, че клаузата противоречи на закона и на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е нищожна. По изложените съображения моли за уважаване на иска и присъждане на разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника „СТИК – КРЕДИТ" АД, с който искът се оспорва като неоснователен. Ответникът не оспорва сключването на процесния договор за кредит, но твърди, че клаузите в него са действителни и отговарят на изискванията на ЗПК. Сочи, че неустойката за неизпълнение на конкретно договорно задължение не се включва в ГПР съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК, и нейният размер не води до увеличаване на разходите над предвидения допустим праг, от което да следва нищожност на уговорката. Кредиторът е длъжен да посочи в ГПР единствено компонентите, дължими към датата на сключване на договора. Неустоечната клауза в случая цели да обезщети страната при неспазване на поети от потребителя задължения.

В срока по чл. 211, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 131 от ГПК е предявен насрещен иск от „СТИК – КРЕДИТ" АД за осъждане на М. И. М. да заплати сумата от 2 470,64 лева, представляваща остатък от непогасена главница по Договор за потребителски кредит № 1211007 от 23.11.2024 г., ведно със 2 законната лихва от датата на постъпването на молбата за предявяване на насрещния иск до окончателното изплащане, както и сумата от 819,98 лева, представляваща договорна възнаградителна лихва. Твърди, че ищецът е преустановил плащанията, поради което са настъпили условията за предсрочна изискуемост.

В отговора на насрещния иск ищецът оспорва предявената претенция като неоснователна, като се позовава на твърденията за нищожност на договорните клаузи и недействителност на договора поради нарушение на ЗПК.

След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки становището на страните и нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Между страните е безспорно, а от представените по делото доказателства се установява, че на 23.11.2024 г. е сключен Договор за потребителски кредит № 1211007, по силата на който ищецът е получил потребителски кредит в размер на 2 500,00 лева, задължавайки се да го върне в срок от 24 месеца, при фиксиран годишен лихвен процент от 36,00% и ГПР от 28,32%. Съгласно чл. 19, ал. 1 от договора, ищецът е бил длъжен в тридневен срок да предостави обезпечение (Б.а гаранция или поръчител), а при непредоставянето му, съгласно чл. 29 от договора и чл. 45 от Общите условия, дължи неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоената сума за всеки ден на забава.

От приетото заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че ищецът е направил една вноска на 21.12.2024 г. в размер на 272,61 лева, от които за главница са отишли 29,36 лева. Остатъкът от непогасената главница към момента на предявяване на насрещния иск е 2 470,64 лева. Размерът на дължимата договорна възнаградителна лихва за целия период на договора е определен на 819,98 лева.

Относно главния иск за недължимост на неустойка съдът приема следното:

Уговорката за заплащане на неустойка в размер на 0,9% на ден от стойността на усвоената сума при неизпълнение на задължението за осигуряване на поръчител или Б.а гаранция е нищожна поради противоречие с 3 добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Добрите нрави са морални норми, на които законът придава правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Един от елементите на фактическия състав на накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД е наличието на неравноправна клауза в потребителския договор. Съдът приема, че процесната клауза накърнява добрите нрави, тъй като надхвърля обезпечителната, обезщетителната и санкционната функция на неустойката и води до неоснователно обогатяване на кредитора. Размерът , изчислен на годишна база, многократно надвишава размера на законната лихва, което създава условия за свръхзадлъжнялост на потребителя. В случая задължението за неустойка е поставено в зависимост от условие, чието сбъдване е извън контрола на длъжника и зависи от волята на трето лице, което прави клаузата неравноправна и по смисъла на ЗЗП. Освен това клаузата за неустойка не е включена в посочения в договора ГПР, което представлява нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК във връзка с чл. 19, ал. 1 от ЗПК, тъй като неустойката е разход по кредита, който следва да бъде включен в годишния процент на разходите. Ето защо искът за установяване на недължимост на сумата от 3 170,16 лева е основателен и следва да бъде уважен.

Относно насрещния иск съдът приема следното:

По отношение на претенцията за заплащане на главница, съдът намира същата за основателна. Ищецът по насрещния иск е изпълнил задължението си да предостави заемната сума, докато ответникът не е изпълнил задължението си за връщане на главницата в уговорените срокове. От доказателствата по делото се установи, че остатъкът от непогасената главница е в размер на 2 470,64 лева. Тази сума подлежи на връщане на основание на общите правила на ЗЗД за връщане на дължимо по заем. В тази част насрещният иск следва да бъде уважен.

По отношение на претенцията за заплащане на договорна възнаградителна лихва съдът намира, че същата е неоснователна. Договорът за кредит е сключен при условия, които нарушават императивни разпоредби на ЗПК относно изчисляването и обявяването на ГПР. Включеният в договора ГПР не отразява реалната цена на кредита, тъй като не включва разходите за 4 неустойка, която с оглед условията на договора се явява вероятен разход.

Съобразно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, при установено нарушение на изискванията на закона относно ГПР и включване на скрити разходи, потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, без да дължи лихви или други разходи. Ето защо претенцията за заплащане на договорна лихва в размер на 819,98 лева следва да бъде отхвърлена.

По отношение на претенцията за заплащане на законна лихва върху главницата съдът намира, че същата също е неоснователна. Съгласно чл. 23 от ЗПК при нарушение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК потребителят дължи връщане само на предоставената главница, но не дължи лихва. Тази разпоредба е специална спрямо общите правила на ЗЗД и изключва начисляването на каквато и да е лихва, включително и законна, върху главницата. Следователно претенцията за законна лихва подлежи на отхвърляне.

По разноските съдът приема следното:

По главния иск, с оглед пълното му уважаване, на ищеца М. М. следва да се присъдят разноски в пълен размер съобразно чл. 78, ал. 1 от ГПК.

Ищецът е претендирал разноски в размер на 315,46 евро за адвокатско възнаграждение и 65,02 евро за заплатена държавна такса. Адвокатското възнаграждение следва да се присъди на процесуалния представител адвокат П. Й. Н. от Варненска адвокатска колегия, а държавната такса следва да се присъди на ищеца.

По насрещния иск, с оглед частичното му уважаване, разноските следва да се разпределят съразмерно съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК. Ищецът по насрещния иск „СТИК – КРЕДИТ" АД е направил разноски в общ размер на 1 170 лева, включващи адвокатско възнаграждение в размер на 620 лева, държавна такса в размер на 150 лева и депозит за вещо лице в размер на 400 лева. Съобразно уважената част от иска, представляваща 75,08% от претендираното, ответникът М. М. следва да заплати на „СТИК – КРЕДИТ" АД разноски в размер на 878,44 лева. Ответникът по насрещния иск М. М. е претендирал разноски за защита в размер на 325,69 евро за адвокатско възнаграждение. Съобразно отхвърлената част от иска, представляваща 24,92%, ищецът „СТИК – КРЕДИТ" АД следва да заплати на адвокат П. Й. Н. разноски в размер на 81,16 евро, представляващи адвокатско възнаграждение 5 за защита по насрещния иск.

Съобразно разпоредбата на чл. 2, ал. 1 от Закона за въвеждане на еврото в Република България, считано от 01.01.2025 г. еврото е единствената законна разплащателна валута в страната. Поради това всички парични задължения, определени в левове, следва да бъдат преизчислени и присъдени в евро по фиксирания обменен курс 1 евро = 1,95583 лева. В този смисъл сумата от 3 170,16 лева, предмет на главния иск, се равнява на 1 620,88 евро. Сумата от 2 470,64 лева, представляваща главница по насрещния иск, се равнява на 1 263,22 евро. Сумата от 819,98 лева, представляваща претендирана договорна лихва, се равнява на 419,25 евро. Сумата от 878,44 лева, представляваща разноски на ответника по главния иск по насрещния иск, се равнява на 449,14 евро.

Водим от горното, съдът

РЕШИ:

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „СТИК – КРЕДИТ" АД, ЕИК 202557159, че М. И. М., ЕГН **********, НЕ ДЪЛЖИ сумата от 1 620,88 евро (хиляда шестстотин и двадесет евро и осемдесет и осем евроцента), равняваща се на 3 170,16 лева, претендирана като неустойка на основание чл. 29 във връзка с чл. 19 от Договор за потребителски кредит № 1211007 от 23.11.2024 г., на основание чл. 124. ал. 1 от ГПК ОСЪЖДА М. И. М., ЕГН **********, да заплати на „СТИК – КРЕДИТ" АД, ЕИК 202557159, сумата от 1 263,22 евро (хиляда двеста шестдесет и три евро и двадесет и два евроцента), равняваща се на 2 470,64 лева, представляваща остатък от непогасена главница по Договор за потребителски кредит № 1211007 от 23.11.2024 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до пълния предявен размер, представляваща претендирана договорна лихва в размер на 419,25 евро (819,98 лева), както и искането за присъждане на законна лихва върху главницата.