Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 14263 от 16.07.2026, Софийски районен съд

Съд
Софийски районен съд
Дело
Гражданско дело 39031/2025
Вид
Решение № 14263
Подписан
16.07.2026
Състав
ПЛАМЕНА САШЕВА ТРЕНЧЕВА

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 14263 гр. София, 16.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 143 СЪСТАВ, в публично заседание на първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ПЛАМЕНА С. ТРЕНЧЕВА при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. ВЛАДИМИРОВА като разгледа докладваното от ПЛАМЕНА С. ТРЕНЧЕВА Гражданско дело № 20251110139031 по описа за 2025 година

Производството е по реда на ГПК, част ІІ "Общ исков процес", дял І "Производство пред първата инстанция".

Образувано е по искова молба от Д. К. Е., с ЕГН: **********, с адрес: гр. С, чрез адв. Л. А. Г. - САК, със съдебен адрес: гр.София, бул. Симеоновско шосе №120Д, ет. 5, офис №10 срещу „Неткредит" ООД, с ЕИК 201253421 със седалище и адрес на управление: гр.

София, ул. Лъчезар Станчев №3 (Литек Тауър), ет. 10, представлявано от ......... – управител, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване нищожност на Договор за потребителски кредит № ......... от 09.10.2024 г.

Ищецът твърди, че на 09.10.2024 г. между него и „Неткредит“ ООД е бил сключен Договор за потребителски кредит № ........., в съответствие със Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние. Ответното дружество е предоставило на ищеца кредит в размер на 500 лв., като той се е задължил да върне предоставената му сума ведно с договорена възнаградителна лихва на 6 броя месечни анюитетни вноски в размер на 93,00 лв. всяка, в периода от 10.11.2024 г. до 10.04.2025 г., както и да заплати уговорената лихва и другите разходи по кредита. Уговорен бил годишен лихвен процент в размер на 38,75%, годишният процент на разходите - 46,42%, при което общата сума за връщане възлизала на 558,00 лева. Ищецът твърди, че според чл. 4, ал. 3 от договора, в срок до края на следващия ден от сключването му, кредитополучателят бил длъжен да предостави на кредитора гаранции по кредита съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора.

Банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, трябвало да бъде за сума в размер на 558,00 лева, със срок на валидност до 11.04.2025 г. В чл. 6, ал. 1 от договора било посочено, че в случай, че кредитополучателят не представи на кредитора гаранция по кредита по чл. 4, ал. 3 в установения срок и съгласно реда и условията предвидени в общите условия по договора, той дължал на дружеството неустойка в размер на 420,00 лева, която се начислявала всеки месец и се заплащала заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения погасителен план. Предвид изложеното, ищецът счита, че договорът за кредит е нищожен поради липса на съществен елемент от неговото съдържание, а именно – ГПР. В тази връзка сочи, че в договора за заем 1 не се съдържа информация за приложимия ГПР, доколкото същият е посочен само като процент, но без да са посочени основните данни, послужили за неговото изчисляване. Счита, че посоченият в договора размер на ГПР не отговаря на действителния такъв, който в случая бил над максимално установения праг, предвиден в императивната разпоредба на чл. 19, ал.

4 ЗПК. Излага аргументи, че клаузата, предвиждаща заплащането на неустойка при непредоставяне на обезпечение, е нищожна поради липса на предмет, доколкото заемателят бил в обективна невъзможност да изпълни задълженията си, евентуално с нея ответникът заобикаля закона, както и, че е неравноправна. Намира я за нищожна и като накърняваща добрите нрави, защото неустойката излиза извън присъщите й функции и е неясно какви точно вреди на кредитора би покрила. Излага, че по съществото си тя е скрито оскъпяване на кредита, поради което посоченият в договора ГПР не съответства на действително прилагания. Позовава се на чл. 23 ЗПК и моли за уважаване на предявения иск. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Нет Кредит“ ООД чрез юрк. Давидия Давидова, е депозирал отговор на исковата молба, с който оспорва предявения иск като неоснователен. Признава факта, че страните са обвързани от процесния договор, но счита, че договорът не противоречи на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Поддържа, че в годишния процент на разходите не се включват сумите, дължими от потребителя за неспазване на задълженията му по договора. Поради тези и останалите подробно изложени съображения моли предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

Съгласно чл. 154, ал. 1 от ГПК всяка страна е длъжна да установи правния интерес и фактите, на които основава своите искания и възражения. В настоящото производство в тежест на ищеца при пълно и главно доказване по предявените установителни искове е да установи правния си интерес и факта от който произтича вземането му и размера на претенциите, а именно обстоятелството, че между страните е сключен договор за потребителски кредит със соченото в исковата молба съдържание на договора и на оспорените клаузи, както и че договора/клаузите са сключени/уговорени при противоречие на императивни правни норми, при заобикаляне на закона или при противоречие с добрите нрави.

С проекта за доклад по делото като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени следните обстоятелства: сключването между страните на процесния договор за кредит, по силата на който на 09.10.2024 г. е предоставена сумата в размер на 500.00 лева; кредиторът не е включил в ГПР по процесния договор разход за неустойка; в ГПР по процесния договор за кредит е включен единствено разход за възнаградителна лихва.

Проектът за доклад е обявен за окончателен доклад по делото в проведеното открито съдебно заседание от 01.04.2026 г. без възражения от страните. Ето защо и на основание чл.

153 ГПК съдът приема осъществяването на отделените за безспорни факти за доказано.

По исковете за прогласяване на нищожност на договор за паричен заем:

Ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди, а ответникът небанкова финансова институция – търговец по смисъла на §13, т.2 от ЗЗП, което обосновава извод, че спорът е потребителски. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл.

2

143 – 147б от ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато при сключване на договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен, като в тези случаи потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита – арг. чл. 23 ЗПК.

Според чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в договора за потребителски кредит следва да се съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите.

ЗПК е приет в изпълнение на задължението на Република България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г., относно договорите за потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на потребителя, на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин. В съображение чл. 19 от Директивата е установено, че за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. В чл. 10, б. "ж" е посочено, че в договора следва да се съдържа информация относно годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит; посочват се всички допускания, използвани за изчисляването на този процент. Тази разпоредба съответства на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като съобразно с разпоредбата на чл. 23 от Директивата, съгласно която държавите-членки следва да установят система от санкции за нарушаване на разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане в изпълнение, в чл. 22 ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК представлява основание за недействителност на договора за кредит.

Договорът за потребителски кредит представлява двустранна сделка с възмезден характер, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11, т. 10 ЗПК, включващ общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Следователно годишният процент на разходите изразява задълженията на потребителя в процентно отношение към размера на отпуснатия кредит, като в него се включва и уговорено заплащане на възнаградителна лихва за възмездно ползване на заетата сума от кредитополучателя, какъвто е настоящия случай.

Презюмира се, че всички разходи, свързани с отпускането и използването на финансовия ресурс, предмет на договора за потребителски кредит, представляват граждански плод (възнаградителна лихва). При формиране на годишния процент на разходите, се включват не само тези, установени към момента на сключване на договора за потребителлски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя – арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК.

Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК.

В настоящия случай сумата по договор за заем, сключен с ответника е в размер на 500 лева, а само възнаграждението по договора за гаранция, което е в размер на 420 лева, представлява 84% от сумата по заема, без да се включват останалите суми, формиращи ГПР.

Видно от приетия по делото договор за заем, останалите суми, формиращи ГПР по договора 3 са в размер на 46,42%. Ето защо може да се направи законосъобразен извод, че ГПР по договора за паричен заем надхвърля 50 %, след като се прибави възнаграждението по договора за гаранция. Така уговореното възнаграждение има значението на „скрита възнаградителна лихва“, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание за дължимост на това вземане. Поради изложеното съдът намира, че разходът за възнаграждение за гаранция отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита (в този смисъл са напр. Решение № 24 от 10.01.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 7108/2021 г., Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г. и др.).