Определение № 14070 от 30.06.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 14070 гр. София, 30.06.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-I-А, в закрито заседание на тридесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Валерия Р. Диева

Членове:

Йоанна Н. Станева

Боян Г. Бояджиев като разгледа докладваното от Йоанна Н. Станева Въззивно частно гражданско дело № 20251100513380 по описа за 2025 година

Делото е разпределено на настоящия съдия-докладчик на 22.06.2026г.

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. № 333668 от 14.10.2025г., подадена от Е. Д. М. чрез назначения по Закона за правната помощ адвокат Е.Я. срещу Определение № 40106 от 28.09.2025г., постановено по гр. дело № 143/2025г. по описа на СРС, 128-ми състав, с което е върната на основание чл. 130 ГПК исковата молба на Е. Д. М. срещу Прокуратурата на Република България и производството по делото е прекратено.

В частната жалба са изложени твърдения, че определението е незаконосъобразно, неправилно и необосновано, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и материалния закон. Сочи, че с исковата молба бил предявен иск по чл. 2в ЗОДОВ срещу Държавата, представлявана от Прокуратурата за обезщетение за вреди от незаконно повдигнато обвинение и наложена мярка за неотклонение „Задържане под стража“. Посочено е, че наказателното производство е приключило с влязла в сила присъда, с която обвиняемият бил напълно оправдан. Поддържа, че в уточняваща молба от 16.07.2025г. било посочено, че мярката сама по себе си не била отменена, но М. бил окончателно оправдан с решение на ВКС, по което била наложена същата. Изложени са съображения, че прокуратурата била формирала убеждения у съда, че има доказателства за извършено престъпление от страна на Е. М. като били знаели, че бил невинен и такива доказателства нямало. С тези си действия ответникът имал вина за задържането на М. в производството по НЧД 217/2016г. на Спец НС като бил допринесъл за постановяването на съдебен акт, формирайки у съда грешно убеждение. След постановяване на окончателния съдебен акт от ВКС бил оправдан по повдигнатото обвинение за грабеж и след този съдебен акт всички действия на прокуратурата следвало да се считат за незаконосъобразни. В това число и по НЧД 217/2016г., тъй като било налице незаконно обвинение. Поддържа, че оправдателната присъда заличавала основанието за задържане и го правела ex tunc 1 неправомерно. Намира, че съдът следвало да приеме, че твърдението за оправдателна присъда включвало в себе си и твърдение за незаконност на всички действия, свързани с повдигането на обвинението и задържането, което било достатъчно за допустимост на иска.

Счита, че прекратяването на делото поради формалното разбиране на изискванията за допустимост лишавало ищеца от ефективни средства за защита срещу твърдени нарушения на правото на свобода. Сочи, че изложените твърдения напълно покривали хипотезата на чл.

2в ЗОДОВ. Относно втория аргумент за прекратяване на производството, а именно злоупотреба с право, намира, че вредите, причинени от незаконно обвинение и незаконно задържане били продължаващи като ищецът имал право да ги претендира частично – за отделни периоди. Всеки от исковете имал самостоятелен предмет, тъй като се отнасял за различен времеви период с различен обем и тежест на настъпилите вреди. Предвид което не била налице злоупотреба с право, а упражняване на право по чл. 2в ЗОДОВ в съответствие с практиката на ВКС. Различен период означавал различен предмет на иска. Счита, че прекратяване на делото само въз основа на формален аргумент за идентичност или злоупотреба с право противоречал на чл. 13 ЕКЗПЧОС- правото на ефективни правни средства за защита, както и на чл. 5, пар. 5 ЕКЗПЧОС. Искането към съда е да отмени определението и да върне делото на СРС за продължаване на съдопроизводствените действия.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК ответната страна- Прокуратурата на Република България, не е подала отговор на частната жалба.

Софийски градски съд, след като обсъди доводите на жалбоподателя и данните по делото, намира следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения срок за обжалване (чл. 275, ал. 1 ГПК), изхожда от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество, частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

В исковата молба с вх. № 86 от 02.01.2025г., наречена „жалба“, Е. М. е посочил, че предявява иск срещу Прокуратурата на Република България за нанесени неимуществени вреди в размер на 24999 лева, претърпени в период от 20.11.2016г. до 08.12.2024г., вследствие на противоправно поведение на ответника, изразяващо се в нарушение на ЕС и ООН, нарушение на право на свобода и сигурност и право на справедлив процес и защита, тъй като в производството пред специализирания съд по чл. 270 и чл. 65 НПК по дело номер 277/2016г. на СНС незаконно го била задържала с твърдения, че имало доказателства за извършени престъпления- грабеж на пострадал О.Б.. Сочи, че по НОХД 645/2015г. бил даден на съд за грабеж на пострадалия О.Б., за което престъпление бил окончателно оправдан на 16.04.2020г. по КНОХД 1018/2019г. на ВКС. Не бил осъден да заплашвал с автомат Калашников пострадалия О.Б., не бил осъден да бил казал да падне на земята и не бил осъден да бил изтръгнал чантата с парите от ръцете на пострадалия Б.. Твърди, че ответникът го лишил незаконно от свобода и го бил поставил на жесток психически и физически затвор чрез незаконно задържане в затвора София.

2

С определение от 24.03.2025г. СРС е освободил Е. Д. М. от задължението за заплащане на съдебни такси и разноски по гр. дело № 131/2025г. по описа на СРС и е предоставена правна помощ на ищеца за процесуално представителство по делото.

С определение от 17.04.2025г. СРС е назначил адв. Е.И.Я. за осъществяване на правна помощ по отношение на Е. Д. М. по гр. дело № 143/2025г. по описа на СРС.

С разпореждане от 02.07.2025г. съдът е приел, че исковата молба е нередовна и е дал указания на ищеца да въведе конкретни факти и обстоятелства, обосноваващи неговия правен интерес от образуване на производството- съответно в какво се изразява противоправността на извършените процесуални действия.

С уточняваща молба от 16.07.2025г. Е. М. е посочил, че целта на прокуратурата била да бъде държан в затвора Е. М. на всяка цена като са знаели, че не бил извършил престъплението, за което го обвиняват. С тези си действия ответникът имал вина за задържането на М. в производството по НЧД 217/2016г. на СНС като бил допринесъл за постановяване на съдебен акт, формирайки у съда грешно убеждение. След постановяване на оправдателната присъда всички действия на прокуратурата се считали за незаконосъобразни в това число и действията по НЧД 217/2016г. Вредите били пряка и непосредствена последица от действията на ответника.

С разпореждане от 21.07.2025г. съдът указал на ищеца да посочи номера на ЧНД с предмет разглеждане на въпрос за процесуална принуда, доколкото е констатирал несъответствие между посоченото в исковата молба и в молбата- уточнение от 16.07.2025г.

С молба от 22.07.2025г. Е. М. е посочил, че искът е за това, че бил противозаконно задържан по НЧД 277/2016 на СНС, както и че ответникът му дължал обезщетение за незаконното задържане по чл. 5, ал. 5, чл. 13 ЕКПЗПЧ, чл. 6, чл. 47 ХОПЕС, чл. 4, ал. 5 МПГПП и на основание чл. 2, ал. 3 ДЕС и чл. 2В ЗОДОВ.

На 01.07.2025г. е постъпил отговор на исковата молба от Прокуратурата на Република България, с който е релевирано възражение по чл. 126, ал. 1 ГПК. Към исковата молба са приложени преписи от искови молби, както следва: с вх. № 146847 от 26.05.2023г. срещу Прокуратурата на Република България за нарушение на правото на ЕС и ООН по дело номер 1018/2019г. на ВКС; жалба от 14.03.2022г. срещу Прокуратурата на Република България за това, че е осуетила производството по чл. 65 НПК; жалба срещу ответника, че е осъден извън предмета на делото, очертан от обвинителен акт по пр. пр. № 431/2013г. на СП; искова молба срещу Прокуратурата на Република България за нанесени щети по прокурорска преписка номер П-123/2022 на СГП; жалба срещу Прокуратурата на Република България за нанесени вреди чрез нарушение на правото на ЕС и ООН по пр.пр. № 8676/2020г. на ВКП.

С молба от 31.07.2025г. Е. Д. М. чрез адв. Е.Я. е посочила, че в предходна молба е допусната техническа грешка. Посочено е, че частното наказателно дело е с предмет разглеждане на въпрос за процесуална принуда под номер 277/2016.

С определение № 40106 от 28.09.2025г., постановено по гр. дело № 143/2025г. по описа на СРС, 128-ми състав първоинстанционният съд е приел, че предявеният иск е 3 недопустим, доколкото не са изложени твърдения, че мярката за неотклонение на ищеца била отменена. Приел е, че не били наведени твърдения, които да могат да бъдат подведени под хипотезата на чл. 2в ЗОДОВ. Отделно от това е приел, че ищецът бил завел множество граждански дела срещу конкретния ответник с идентичен предмет, а именно за присъждане на обезщетение поради незаконно определена мярка за неотклонение „задържане под стража“ по конкретно наказателно обвинение, част от които се различавали единствено във времеви аспект. Посочено е, че ищецът не сочел, че мярката за процесуална принуда е била изменена/отменена, както и че преразглеждане на влезли в сила съдебни актове на наказателен съд било недопустимо.

Настоящият съдебен състав намира посоченото определение на СРС, 128-ми състав за правилно по следните съображения:

На настоящия съдебен състав е служебно известно инициирането от ищеца Е. М. на множество други производства, които са насочени срещу различни ответници (ПРБ, СРС, РС – Костинброд, СГС, САС, АССГ, ВАС, ГД „Охрана“ и др.), като повече от 99 % от делата са с един и същи предмет – претендира се обезщетение за неимуществени вреди поради осъждане по непредявено обвинение (или косвено свързани с това твърдение като: непроизнасяне по молба за възобновяване, незаконно предпазени от наказателна отговорност други лица, спрямо които не са повдигнати обвинения, незаконно задържане под стража и др.), които са претърпени в различни периоди на увреждане.

Исковата претенция по настоящото дело се основава на изложени твърдения за незаконосъобразност на стореното по реда на чл. 65 НПК „задържане под стража“ и противозаконно лишаване от свобода като впоследствие за престъплението, за което е било извършено задържането ищецът бил оправдан, без да се твърди, че посочената мярка за процесуална принуда е била отменена. Поради което исковата претенция се явява изначално недопустима. Това е така, тъй като въз основа на твърденията на ищеца, предявеният иск следва да се квалифицира по чл. 2 ЗОДОВ, според която разпоредба държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващи органи, прокуратурата или съда в следните случаи: задържане под стража или налагане на друга посочена мярка за принуда, когато са били отменени; нарушаване на права, защитени по чл. 5 § 2-4 от КЗПЧОС /нарушени права при задържане/; обвинение в престъпление, ако лицето бъде оправдано или образуваното производство прекратено поради неизвършване на деяние; налагане на наказание, когато лицето бъде оправдано; прилагане на административна мярка, когато решението бъде отменено като незаконосъобразно; изпълнение на наказание над определения срок, незаконосъобразно използване на СРС и установено нарушение, извършено от орган на досъдебното производство чрез разгласяване на материали по разследването в нарушение на презумпцията за невиновност или при публично изявление, в което обвиняем се представя като виновен.

В случая изложените от ищеца оплаквания относно действията на Прокуратурата на Република България са следните: представяне на доказателства, за да се направи обосновано предположение за извършено престъпление, пледиране по време на съдебно заседание в 4 подкрепа на искането за задържане, за да се формира убеждение у съда, че има доказателства за извършено престъпление от страна на М., без да се твърди, че впоследствие същата е била отменена, не обосновават наличието на хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ. Защитата, която законът указва, че държавата дължи на граждани по ЗОДОВ, се отнася до лица, които са били субекти на прилагане на принудителни, наказателни или административнонаказателни мерки и наказания, за които е установено, че са били незаконосъобразни по предвидения за това процесуален ред – в случая се твърди спрямо ищеца да е наложена незаконосъобразна мярка за неотклонение „задържане под стража”, поради което допустимостта на претенцията е обоснована от твърдения същата да е била отменена по предвидения в НПК ред, но такива липсват, като единствено се твърди, че е оправдан за престъплението, за което е обвинен. Следва да се има предвид и даденото разрешение на този въпрос в задължителните за съдилищата разяснения по т. 13 на ТР № 3/2004 г. на ОСГК, според която държавата отговаря за вреди по чл. 2, т. 1 ЗОДОВ, когато задържането под стража е отменено като незаконно, независимо от развитието на наказателното производство, а задържането е такова, когато не отговаря на предвидените в закона изисквания за налагането на тази мярка за неотклонение. При липсата на надлежни твърдения, че мярката за неотклонение на ищеца е била отменена, се налага извод, че предявеният иск е недопустим, както правилно е приел СРС.