Решение № 263316 от 21.05.2021, Софийски градски съд

Р E Ш Е Н И

Е град С., 21.05.2021 г.

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,

Гражданско отделение - брачни състави, II-ри въззивен брачен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и втори април две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛЯ МИТОВА

ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЕНТИНА

АНГЕЛОВА

МИЛЕН ЕВТИМОВ при секретаря Мариана Ружина, като разгледа докладваното от съдия ГАЛЯ МИТОВА въззивно гр. дело № 5144 по описа за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно - по реда на чл. 17 от Закона за защита срещу домашното насилие (ЗЗДН), вр. с § 1 от Заключителни разпоредби на ЗЗДН, във връзка с чл. 258 - 273 от Граждански процесуален кодекс (ГПК).

С Решение № 73399 от

16.04.2020 г., постановено по гр. дело № 43148 по описа за 2019 г., Софийският районен съд, III ГО, 83-ти състав, е издал, на основание чл. 15, ал. 2 ЗЗДН, заповед за защита срещу И.К.К., ЕГН **********. Задължил е, на основание чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗЗДН, И.К. да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на Н.К.К., ЕГН **********, и Н.И.К., ЕГН **********. Предупредил е И.К.К., че при неизпълнение на издадената заповед за защита на основание чл. 21, ал. 3 ЗЗДН, полицейският орган е длъжен да го задържи и незабавно да уведоми органите на прокуратурата. Наложил е, на основание чл. 5, ал. 4 ЗЗДН, на И.К.К. глоба в размер на 400.00 лева. Осъдил е И.К.К. да заплати по сметка на СРС сумата от 50.00 лева – държавни такси по молбата за защита. Осъдил е И.К.К. да заплати на Н.К.К. и Н.И.К. сумата от 880.00 лева, представляваща разноски по делото. Оставил е без уважение искането на И.К. за присъждане на разноски по делото.

С влязло в сила на

16.01.2021 г. Определение № 20256447 от 19.11.2020 г., постановено по цитираното гражданско дело, Софийският районен съд, III ГО, 83-ти състав, е оставил без уважение молбата на ответника

И.К. за изменение на решението от 16.04.2020 г. в частта за разноските, като неоснователна Ответникът по молбата И.К.К.

(въззивник в настоящото производство) е останал недоволен от Решението и го е обжалвал изцяло с въззивна жалба, вх. № 5062693 от 29.05.2020 г. по описа на СРС. В жалбата се поддържа, че от първата инстанция са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила като не са обсъдени всички доводи на ответната страна. Изтъква се, че решението е необосновано, тъй като не почива на цялостна преценка на събрания по делото доказателствен материал. Допълнително се релевират и оплаквания, че неправилно е кредитирана декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, както и че показанията на единствения свидетел очевидец не установявали ответникът да е извършил твърдяното с молбата за защита насилие, независимо от което, съдът е приел този факт за доказан и е издал заповед за защита. Излагат се и доводи за липса на мотиви, включително по отношение на втория молител – малолетния Н.К.. Съобразно подробно изложените съображения моли въззивния съд да отмени обжалвания съдебен акт изцяло. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.

Молителите Н.К.К. и Н.И.К., действащ чрез неговата майка и законен представител (въззиваеми в настоящото производство) са взели становище по въззивната жалба, с което са оспорили същата изцяло като неоснователна по изложените оплаквания за неправилност на решението Заявяват претенция за разноски.

Въззивната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 17, ал. 1 ЗЗДН от легитимирана за това страна в първоинстанционното производство при наличие на правен интерес от обжалването, като оспореният съдебен акт е валиден и допустим и подлежи на въззивно обжалване по чл.

258 ГПК, вр. чл. 17 ЗЗДН.

Софийският градски съд, с оглед обхвата на въззивното обжалване, като прецени доказателствата по делото в двете съдебни инстанции и обсъди доводите на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Между страните по делото не е спорно и се установи от представено удостоверение за раждане от *** г., издадено въз основа на Акт за раждане № 0713/12.08.2011 г., че са сред кръга на лицата по смисъла на чл. 3 ЗЗДН. Въззивникът - ответник е баща на молителя Н.И.К., роден на *** г. от фактическото съжителство на И.К. и молителката Н. К.К..

От представена декларация по чл.

9, ал. 3 ЗЗДН се установи, че молителката лично и като майка и законен представител на малолетния Н.К., е декларирала, че спрямо двамата на датите - 08.07.2019 г.; 09.07.2019 г. и 12.07.2019 г. от ответника И.К.,*** Б, пред занималня “Джани Родари“ в град С., били извършени актове на домашно насилие, изразили се в опити на бащата да вземе детето; да го настройва срещу майката; показване от страна на ответника на детето на кореспонденция между двамата родители; снимане на молителите от И.К. с телефон, въпреки несъгласието на майката К., която се опитала да свали телефона от ръцете на ответника, като последният я хванал силно за ръката и започнал да я дърпа и наранява.

Събраните гласни доказателствени средства в хода на съдебното дирене пред първата инстанция, чрез разпит на сочените от страните свидетели – В. Ч.Д.и Е.Л.Г.(сочени от молителите) и Б.Д.С.и А.К.К.(сочени от ответника), установяват следното: молителката Н.К. и ответникът К. са разделени, като отношенията им са влошени, поради съществуващото неразбирателство относно режима на лични отношения на бащата с детето – вторият молител Н.К.. Свидетелите В. Д., Б.С. и А.К.(сестра на ответника) не са преки очевидци на случилото се между страните на процесните дати, като пресъздават споделено им от всяка от страните, в полза на която са свидетелствали. Независимо от това, показанията им в частите, в които еднопосочно установяват горните факти досежно раздялата на страните и съществуващият помежду им конфликт във връзка с времето, през което да се осъществяват срещите на бащата с детето, неправилно не са кредитирани от първата инстанция.

Достоверността на изложеното от тези свидетели в посочената част се подкрепя и от приетия по делото социален доклад на компетентната по местоживеене на детето Д“СП“ – “Слатина“. Социалният работник, при извършване на социалното проучване, е провел разговори, както с молителите (включително и с малолетния Н.К., доколкото детето е достигнало възрастта съгласно чл. 15 ЗЗДт), така и с ответника И.К..

Родителите са потвърдили, че първоначално са имали уговорен режим на лични контакти на бащата И. с детето Н. и този режим е обхващал всяка първа пълна седмица от месеца. Бащата е следвало да взима и води сина си от и на училище или до дома на майката, когато тези дни са неучебни. Майката Н.К. не е отрекла пред социалния работник, че едностранно е преценила, така определеният в извънсъдебното споразумение режим за неподходящ и е предложила друг (по – ограничителен), като по това нейно предложение нямало отговор от страна на ответника К.. Детето е споделило, че за последно е видяло баща си, когато е дошъл да го вземе от занималня. Не е тръгнало с него, защото майка му не искала. И друг път (в понеделник – на неуточнена в доклада дата) Н. също е искал да отиде с баща си, но майка му не е позволила. Малолетният син на страните е заявил по време на социалното проучване, че когато е бил на гости при баща си са прекарвали много добре – ходили на планина и на катерене. Споделил е, че баща му много му липсва. Становището на социалния работник, след проведения с детето разговор е, че у детето не се наблюдават признаци на страх или притеснение от бъдеща среща с баща му.

Единственият свидетел очевидец на случилото се между страните - Е.Г., на една от процесните дати, която също не е установена безспорно от тези гласни доказателствени средства, доколкото свидетелят сочи, че е възприел случилото се в началото на м. 07.2019 г., два или три дена след рождения му ден, който бил на 07.07.2019 г., не е заявил пред съда да е възприел физически или психически атаки от страна на ответника по делото – И.К. спрямо молителите. Св. Г. е имал добър визуален контакт (той сам е дал това определение) към страните, които наблюдавал от автомобила си, паркиран до занималнята. При разпита му сочи, че не познава ответника, но сам е преценил, че мъжът, с когото Н. говори, е бившият й партньор. Същият имал телефон в ръката, но не е видял да снима, нито да посяга към ръката на Н.. Свидетелят не е видял мъжът да дърпа и детето Н.. Молителката не била споделяла, че има болка или физическо страдание, след като се качила в автомобила на свидетеля, а само била разстроена. Детето също било разстроено, но от какво свидетелят не може да каже. Въззивният съд кредитира тези показания като лични, непосредствени и непредубедени. От същите обаче, в противовес с извършения от първата инстанция анализ на доказателствата по делото, не само, че не се установяват твърдените актове на домашно насилие, а напротив – опровергават се като такива. Неправилно Софийският районен съд е приел, че е налице частична връзка на тези показания с декларираното в декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН.

Преценката на показанията на свидетеля Г. (който впрочем е сочен именно от въззиваемите – молители), във връзка с останалия доказателствен материал по делото – установеното от другите свидетели влошено състояние на отношенията между бившите партньори и заявеното от самото дете, така както е удостоверено в социалния доклад по делото – че е искало да отиде с баща си, но “мама не искаше“, става опора именно на извода, че твърдените с молбата за защита действия на ответника спрямо молителката и малолетния молител не могат да бъдат субсумирани под нормата на чл. 2 ЗЗДН, дефинираща понятието “домашно насилие“. Нито пред първата, нито пред въззивната инстанция са ангажирани доказателства, които да създадат сигурно убеждение у съда, че “размяната на реплики“ между молителката и ответника, съставлява такова умишлено, противоправно и вредоносно действие, в някоя от формите, посочени в чл. 2 ЗЗДН, за осъществяването на което в полза на молителите да следва издаване на заповед за защита. Не са установени и вредни последици за някого от молителите. Напротив – детето Н. е споделило пред социалния работник, че баща му много му липсва, а становището на Д“СП“ – “Слатина“ е, че у Н. няма страх или притеснение от бъдеща среща с баща му.

Случилото се на една от процесните дати – 09.07.2019 г. (единствено относно тази дата може да се приеме, че са налице доказателства за среща между страните по делото) е в порядъка на техните спорни взаимоотношения като родители на малолетния въззиваем, а употребата на изрази помежду им, доколкото св. Г. твърди, че имало “вербална атака“ между двамата и размяна на реплики, не може да се квалифицира като насилие. Между страните – въззивникът К. и въззиваемата

Н.К., съгласно техни изявления, направени пред настоящия състав на съда в открито съдебно заседание на 22.04.2021 г., е налице висящ спор по чл. 127 СК, което затвърждава извода, че се касае съобразно с конкретиката на случая единствено за разногласия и липса на консенсус относно режима на лични отношения на бащата с детето Н.. Ето защо и по мнение на въззивния съд не се касае за поведение, което да е недопустимо от гледна точка на нравствеността или съвременните виждания за човешко общуване и което поведение да има за резултат физическо, психическо и/или емоционално насилие.

По отношение на другите две дати - 08.07.2019 г. и 12.07.2019 г. не са налице доказателства, които да станат опора на извод, че твърдяното с молбата за защита се е осъществило. Тези актове са останали напълно недоказани по делото.

В тази връзка са основателни оплакванията на въззивника, че неправилно е кредитирана декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН от страна на решаващия състав на съда. За да издаде съдът заповед за защита само на основание приложената декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, е необходимо по делото да няма други доказателства. В настоящия случай в първоинстанционното производство е събрана достатъчна по обем доказателствена съвкупност, обсъдена по – горе, която следва да се допълни с писменото доказателство, представляващо съдебно – медицинско удостоверение (СМУ) № 291.07/2019 г. (л. 16 от първ. дело). Кредитирането изцяло на декларацията по реда на чл. 13, ал. 3 ЗЗДН би могло да се осъществи единствено, ако останалата доказателствена съвкупност по делото еднопосочно подкрепя и доказва твърденията на молителите в декларацията относно датата, мястото, времето, начина на извършване на деянието и авторството на същото.