Определение № 265 от 08.02.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 265 гр. София, 08.02.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Иво Димитров Касационно търговско дело № 20238002900013 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответниците в производството Ж. К. Х. и В. В. Х. срещу въззивно решение № 985 от 04.

07. 2022 г., постановено от Софийски апелативен съд по в.гр.д. № 551 по описа на съда за 2022 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 266903 от 10. 12. 2021 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 15826 по описа на съда за 2019 г., с което е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, че касаторите дължат солидарно на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, като правоприемник на дейността на клона на „АЛФА БАНК“ А.Е. в България с фирма „АЛФА БАНКА-КЛОН БЪЛГАРИЯ“ КЧТ, по силата на вписаното в Търговския регистър от 09. 03. 2016 г. с номер № 142457, прехвърляне на клон на търговско предприятие на основание чл. 430 във връзка с чл. 432, ал. 1 от ТЗ, чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и чл. 309а, ал. 1, пр. 2 ТЗ следните суми: сумата 35790.43 евро, част от неплатена главница в пълен размер от 105864.68 евро, от която: 94874.24 евро главница с ненастъпил падеж за плащане и 10990.44 евро падежирали и неплатени вноски за периода от 02. 10. 2014 г. до 02. 11. 2018 г., предвид погасяването по давност на падежиралите и неплатени анюитетни вноски за главница за периода от 02. 04. 2013 г. до 02. 09. 2014 г. на обща стойност 1

2707,53 евро, като частично предявената главница от 35790.43 евро е дължима въз основа на договор за кредит № 120-68/2008Алфа ипотечен кредит за покупка от 28. 05. 2008 г., изменен с Анекс № 1 от 03. 09. 2010 г. и Анекс № 2 от 02. 03. 2012 г., обявен за предсрочно изискуем на 16. 11.

2018 г., ведно със законната лихва, считано от 09. 01. 2019 г. до изплащане на вземането; сумата 105.52 евро - застраховка за периода от 17. 01. 2017 г. до 08. 01. 2019 г., част от общо дължимата сума за застраховка в размер на 491.65 евро, и сумата 80 лв. - разноски по събиране на вземането за периода от 08. 05. 2018 г. - 08. 01. 2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, т. 2 ГПК от 15. 01. 2019 г. по ч.гр.д. № 1031/2019 г. по описа на Софийски районен съд, 118 състав, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за недопустимост на обжалваното решение, на три отделни и самостоятелни основания:

1. Твърди се, че както въззивното, така и потвърденото с него първоинстанционно решение са недопустими, като постановени по различен от установения процесуален ред, а именно – по реда на Глава тридесет и втора от ГПК „Производство по търговски спорове“, при наличието на разпоредбата на чл. 113, изр. 2 от с.з. в редакцията след допълването, обн. ДВ, бр. 100 от 2019 г., според която образуваните дела по искове на и срещу потребители, каквото е и процесното, се разглеждат като граждански по реда на общия исков процес.

2. На второ място се твърди, че решението е недопустимо, като постановено по недопустим иск, доколкото предмет на установяване с иска по чл. 422 от ГПК е вземането, материализирано в документа, въз основа на който е издадена заповедта за изпълнение, а в случая към заявлението за издаването на същата, е приложено извлечение от счетоводните книги, но не на ищцовата банка, а на „АЛФА БАНКА – КЛОН БЪЛГАРИЯ“ КЧТ. Същото се отнася за процесния договор за кредит, какъвто с ищцовата банка няма, в заповедното производство е приложен само договор за кредит отново и само с „АЛФА БАНКА – КЛОН БЪЛГАРИЯ“ КЧТ, не е приложен документ, удостоверяващ правоприемство, съответно - искът на основания, различни от тези, 2 послужили за издаване на заповедта за изпълнение, както и основан на факти, различни от фактите, установени с доказателства в заповедното производство, според касаторите е недопустим.

3. Недопустимост на решенията по съществото на спора се обосновава и с това, че съдът служебно, без да е сезиран с исковата молба, е установил изискуемост на неплатени вноски по кредит с ненастъпил падеж до определена дата, които са били обявени за предсрочно изискуеми, както и е установил такива с настъпил падеж до определена дата, съответно е постановил решението си въз основа на приетата ССЕ извън наведеното в исковата молба, като същевременно не е посочил кои вноски формират сумата, за която е уважил иска по главницата от 35790.43 евро. Според касаторите в исковата молба отсъстват твърдения относно това кои вноски са станали изискуеми преди обявяването на кредита за изцяло предсрочно изискуем, което води до недопустимост на решението, поради нарушаване на принципа за диспозитивното начало, а въззивният съд, като е потвърдил страдащото от такъв порок първоинстанционно решение, по същество се е произнесъл по непредявен иск.

Твърди се и неправилност на въззивното решение, като потвърждаващо порочното първоинстанционно такова, което пък съдържа неправилни изводи в насока на това, че прехвърлянето на търговското предприятие на „АЛФА БАНКА – КЛОН БЪЛГАРИЯ“ КЧТ на ищеца било противопоставимо на касаторите, съответно – вземанията по процесния договор за кредит били направени предсрочно изискуеми. В тази насока се излага, че не е верен нито един от изводите на съда в насока на това, че: - касаторите били уведомени от ЧСИ, като в поканите изрично се сочело, че ищецът е правоприемник на „Алфабанк“; - били уведомени със заявлението за издаване на заповед за изпълнение; - били уведомени с исковата молба; - защото прехвърлянето на предприятие било вписано в ТРРЮЛНЦ, то се считало известно на третите добросъвестни лица. В критика на изводите на съда се сочи, че според практиката на ВКС /цитирани са пет решения на касационната съдебна инстанция/, само когато към исковата молба е приложено уведомление, изходящо от цедента до цедирания длъжник може да се приеме, че е налице уведомяване по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД с връчването , а 3 връчването на самата искова молба не може да се счита за такова съобщаване. Според касаторите по-натам в друго цитирано решение на ВКС се приема, че основателен би бил и доводът да нарушение на чл. 15, ал. 1, изр. второ от ТЗ, поради липса на уведомление на длъжника – ответник, при непредставяне по делото на уведомление за прехвърляне на търговско предприятие. Твърди се, че действително прехвърлянето на търговско предприятие подлежи на вписване в търговския регистър, но оповестителното действие на вписването не може да изключи приложението на чл. 15, ал. 1, изр. второ от ТЗ, която норма е императивна, а узнаването не може да бъде приравнено на съобщаването. Според касаторите очевидно е, че прехвърлянето на търговско предприятие включва и цесия на вземания, за които на общо основание следва да се прилагат чл. 99, ал. 3 и 4 от ЗЗД, а в случая съдът е смесил правните последици от узнаването и съобщаването. Вписването в ТР е равнозначно на узнаване, но не и на съобщаване, а двете имат различни правни последици – вписването е равнозначно на узнаване, а съобщаването на противопоставимост, като в случая съдът е пропуснал да отбележи, че съобщаването е елемент от фактическия състав за обуславяне действието на прехвърлянето спрямо цедирания длъжник – чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. Все в този смисъл се изтъква и възможността за прехвърляне на части от търговско предприятие, поради което при липсата на съобщаване по чл. 15 от ТЗ не може да се очаква третите добросъвестни лица да узнаят какво точно е прехвърлено, освен че нещо е прехвърлено, независимо от разпоредбата на чл. 7 от ЗТРРЮЛНЦ, в какъвто смисъл се цитира и разпоредбата на чл. 131, ал. 5 от ЗКИ, която изрично предвижда различен ред за уведомяване на кредиторите на банката /не и на длъжниците, като изключва прилагането на чл. 15, ал. 1 от ТЗ/. След всичко така изложено относно непротивопоставимостта на касаторите, на прехвърлянето на търговско предприятие се твърди, че изявлението на ищеца за обявяване предсрочна изискуемост на кредита не е породило правно действие, съответно обуславя недоказаност на иска по отношение на това кои вноски са били с настъпил падеж и са били изискуеми към датата на неговото предявяване и към датата на приключване на съдебното дирене.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, 4 обезсилването му като недопустимо, при условията на евентуалност – отмяната му като неправилно, не се формулира претенция за разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, освен че се поддържа обоснованата в касационната жалба недопустимост на въззивното решение, се твърди произнасяне на въззивния съд по материалноправен въпрос, обусловил извода на съда за основателност на предявения иск, в противоречие с практиката на ВКС, при условията на евентуалност се поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Според касаторите въпросът, по който се е произнесъл въззивният съд, е: „Кой и съответно как следва да бъде съобщено на длъжника, за да му бъде противопоставимо прехвърлянето на вземането, което е елемент от търговското предприятие по чл. 15 от ТЗ от стария на новия кредитор?“ с подвъпрос с какви доказателства може да бъде установено уведомяването.

Твърди се, че по делото не е било спорно, че ищецът е съобщил за прехвърлянето на търговското предприятие на длъжника: с уведомленията, връчени от ЧСИ, с връчването на заповедта за изпълнение и чрез исковата молба от съда. Въззивният съд е приел това за достатъчно, за да възникне противопоставимост на прехвърлянето на търговско предприятие на длъжника, съответно достатъчно условие за възникване на обвързаност с новия кредитор, съответно за достатъчно условие кредитът да бъде обявен за предсрочно изискуем, оттам и искът за съществуване на вземането за основателен.

Според касаторите въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, съобразно която за да има действие прехвърлянето на вземане по отношение на длъжника, то следва да му бъде съобщено от цедента, а когато това става от цесионера, чрез връчване на исковата молба, то към нея следва да бъде приложено изходящо от цедента уведомление, според решение № 78 от 09. 07. 2014 г. на ВКС по т.д. № 2352/2013 г. на Второ т.о., ТК, решение № 3 от 16. 04. 2014 г. на ВКС по т.д. № 1711/2013 г. на Първо т.о., ТК, решение № 243 от 06. 08. 2017 г. на ВКС по т.д. № 3501/2015 г. на Първо т.о., ТК, решение № 114 от 07. 09.

2016 г. на ВКС по т.д. № 362/2015 г. на Второ т.о., ТК.

5

Според касаторите въпреки че посочената практика е по приложението на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, няма причина да се отрече нейната приложимост и по отношение на разпоредбата на чл. 15, ал. 1 от ТЗ, в какъвто смисъл се цитира част от съдържанието на решение № 52 от 22. 05. 2009 г. на ВКС по т.д. № 695/2008 г. на Първо т.о., ТК, в контекста на което, след като отсъства правна норма в ТЗ, която да урежда последиците от неуведомяване на длъжника при прехвърляне на търговското предприятие от стария на новия кредитор, и след като е налице едно единствено съдебно решение, разглеждащо този въпрос, което е постановено по стария ГПК, то е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като следва ВКС да създаде тълкувателно правило, чрез което да бъде отстранена неправилната съдебна практика, каквато представлява обжалваното въззивно решение и да бъде запълнена законовата празнота.

Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, не формулира претенция за разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.