Решение № 846 от 14.10.2021, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 846 гр. П., 14.10.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – П., XIX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично заседание на петнадесети септември, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Ангел Ташев при участието на секретаря Наталия Димитрова като разгледа докладваното от Ангел Ташев Гражданско дело №

20215220100919 по описа за 2021 година

Производството е образувано по постъпила искова молба от Р. ИВ. Й., ЕГН **********, живуща в гр. П., ул. "Р. А." №11, ет. 5, ап. 50, чрез своя процесуален представител адвокат В.Н. - САК, със съдебен адрес: гр. С., ул. „И. Д.” № 7, ет. 5, ап. 9, тел.

*****, ****, против „С. К.” ООД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул.

„С.“, № 29, ет. 7, представлявано от Н. П. П..

В исковата молба се твърди, че на 20.12.2019 г. ищецът е сключил с ответника „С. К.” ООД договор за паричен заем № 381848 за сумата от 800 лева при фиксиран ГЛП в размер на 40.05 %, ГПР в размер на 48,02 % и общ размер на дължимата сума 990,38 лева. Размерът на погасителната вноска бил „3 х 26,70 лева и 7 х 130,04 лева“, видът на вноската бил месечна. Между страните било уговорено, че договорът за заем следва да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящи на условията, посочени в Общите условия към договора за заем. В случай, че заемателят не предостави посоченото обезпечение в тридневен срок от сключване на договора или представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в Общите условия към договора за заем, заемателят се задължил да заплати на заемодателя неустойка в размер на 889,62 лева с начин на разсрочено плащане, посочен в Приложение 1 (Погасителен план) към договора. Твърди, че поради непредставяне на надлежно обезпечение в тежест на ищеца била начислена неустойка в размер на 889,62 лева.

Счита, че договорът за заем е нищожен (недействителен) на основание чл.22 ЗПК, във връзка с чл.26, ал.1 ЗЗД поради противоречие със закона. Твърди нищожност на договора на 1 основание чл.10, ал.1, във връзка с чл.22 ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма - договорът да е написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по- малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора.

Твърди нищожност на договора на основание чл.11, ал.1, т.10, във връзка с чл.22 ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно ГПР по кредита. В тази връзка сочи, че в договора не са описани основните данни, които са послужили за неговото изчисляване, и липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР, а именно кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР, което противоречи на императивните изисквания на чл.19, ал.1, във връзка с чл.10, ал.2 и чл.10а, ал.2 и 4 ЗПК. Твърди, че посоченият в договора размер на ГПР е погрешен, а действителният ГПР е в размер на 162 % и надвишава максимално установения праг съгласно чл.19, ал.4 ЗПК.

Счита, че уговорката за заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение противоречи на изискването на чл.16 ЗПК за извършване на проверка на кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора. Сочи, че уговорената неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди, накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. На следващо място счита, че уговорката заобикаля закона по смисъла на чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД, тъй като води до кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва, а съгласно разпоредбата на чл.33, ал.1 ЗПК при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. Твърди, че неустоечната клауза е неравноправна и нищожна на основание чл.143, ал.2, т.5 ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Счита, че клаузата не е индивидуално уговорена съгласно чл.146 ЗЗП.

Твърди, че е допуснато нарушение на чл.19, ал.1, във връзка с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като в ГПР не са включени разходите за заплащане на неустойка, която по своята същност представлява печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради което трябва да е част от ГЛП и ГПР. По този начин размерът на ГПР би бил 162 %, което е нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло. Счита, че погрешното посочване на ГПР следва да се приравни на хипотеза на непосочен ГПР по смисъла на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.

Сочи, че договорът е нищожен на основание чл.11, ал.1, т.9, във връзка с чл.22 ЗПК, във връзка с чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД поради това, че клаузата за възнаградителна лихва (ГЛП) противоречи на добрите нрави, тъй като размерът й надвишава трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми, респективно двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми.

2

Твърди нищожност на договора и на основание чл.11, ал.1, т.20, във връзка с чл. 22 ЗПК, тъй като не е посочен съществен елемент от неговото съдържание, а именно наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл.29, ал.4 и 6 ЗПК, както и за размера на лихвения процент на ден.

Смята, че клаузите в договора не са формулирани по ясен и недвусмислен начин съгласно изискванията на чл.147, ал.1 ЗЗП и не позволяват на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора съгласно чл.143, ал.2, т.19 ЗЗП.

На следващо място счита договора за унищожаем на основание чл.33, ал.1 ЗЗД с оглед сключването му поради крайна нужда и явно неизгодни условия. Твърди, че към момента на сключване на договора ищецът не е разполагал с достатъчно финансови средства да задоволи основните си потребности, което е оказало влияние върху формирането на вътрешната му воля да сключи договора, както и че са налице явно неизгодни условия по договор с оглед драстичното несъответствие и несъразмерност в стойността на насрещните престации.

При условията на евентуалност се позовава на нищожността на отделни клаузи на договора на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД поради нарушение на закона, чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД поради нарушаване на добрите нрави и на основание чл.146 ЗЗП поради неравноправност.

Твърди, че в изпълнение на договора за кредит е погасил изцяло сумата от 1880 лева, поради което позовавайки се на разпоредбата на чл.23 ЗПК предявява осъдителен иск против ответника за заплащане на сумата от 1080 лева, представляваща разликата между заплатената от ищеца на ответното дружество сума (1880 лева) и чистата стойност на кредита, получен от ищеца (800 лева), която представлява недължимо платена сума по потребителския кредит, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Претендира разноските по делото.

В проведеното последно съдебно заседание ищецът не се явява и не изпраща процесуален представител. Депозира молба, чрез пълномощника си адвокат Г.Ч. – САК, с която моли съда да уважи исковата претенция в предявения размер от 1080 лева.

Претендира разноски. Не сочи доказателства.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „С. К.“ ООД, чрез пълномощника си адвокат И. признава, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № 381848 от 20.12.2019 г. за сумата от 800 лева и че заемните средства са предоставени на потребителя.

Оспорва ищецът да е заплатил посочените в исковата молба суми с твърдението, че по договора изобщо не са извършвани плащания от страна на ищеца.

Оспорва изложените от ищеца твърдения за нищожност на договора поради 3 нарушение на чл.10, ал.1 ЗПК. Твърди, че всички елементи от договора са в еднакъв вид, формат и с еднакъв по големина шрифт, а именно не по-малък от 12, както изисква законът.

Твърди, че в договора за потребителски кредит са посочени всички допускания, взети предвид от кредитора при определяне на ГПР, както и че редът за определянето му е дефиниран императивно в чл.19, ал.2 ЗПК и страните по договора не разполагат с правна възможност за неговото определяне по различен начин. Сочи, че единственият разход по договора за кредит е ГЛП, а ГПР е определен по формулата в Приложение № 1 към ЗПК.

Позовавайки се на чл. 4, параграфи 1 и 2 от Директива 87/102 твърди, че към момента на сключване на договора, предвидената в него неустойка не е била дължима, тъй като нейната изискуемост настъпва при неизпълнение на посочените в договора задължения в тридневен срок от сключването му, поради което не е следвало да бъде включена в размера на ГПР.

Поради фиксирания размер на ГЛП счита, че не са нарушени изискванията на чл.11, т.9 и 10 ЗПК.

Твърди, че евентуалната нищожност на клаузата за неустойка не влече след себе си нищожността на целия договор, както и че същата не може да бъде определена като възнаградителна лихва, тъй като е съвсем различен институт и има различни цели.

Оспорва неустойката да противоречи на добрите нрави и да излиза извън пределите на присъщите й обезщетителна и обезпечителна функции. В този смисъл твърди, че финансовата институция следва да държи сметка за носения риск във връзка с отпускането на кредита и обезпечението на задължението е съществен елемент при преценката на този риск. Сочи, че предоставянето на обезпечение зависи изцяло от волята на потребителя, а непредоставянето му увеличава финансовия риск за кредитора при това след датата на отпускане на кредита и независимо от волята на кредитора. Счита, че ако ищецът изначално е бил наясно, че не може да предостави исканото от кредитора обезпечение, то същият е договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл.12 от ЗЗД с ясното намерение да лиши кредитора от обезпечение по кредита. Твърди, че в резултат на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение за кредитора са настъпили конкретни вреди, тъй като ищецът не е изпълнил задълженията си по договора за заем и е изпаднал в просрочие, а кредиторът е бил лишен от възможността да реализира правата си срещу длъжника, срещу трето лице или срещу банката-гарант.

Сочи, че твърденията на ищеца за нищожност на неустоечната клауза и за заобикаляне на закона заради кумулирането й с мораторна лихва, са взаимоизключващи се, доколкото фактическият състав на заобикаляне на закона включва две или повече съглашения, които са действителни. В този смисъл твърди, че ако клаузата за неустойка е нищожна, не би могло да се говори за заобикаляне на закона.

Оспорва твърдението на ищеца, че в ГПР следва да бъде включен и размерът на уговорената неустойка, тъй като това противоречи на чл.19, ал.3, т.1 ЗПК, съгласно който при изчисляване на ГПР по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща 4 при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, а в случая неустойката се дължи за неизпълнение на задълженията на заемателя по договора.

Твърди, че в случая размерът на възнаградителната лихва не следва да се съобразява със съдебната практика, според която същата накърнява добрите нрави, ако надвишава два или три пъти размера на законната лихва. Сочи, че тази съдебна практика не е задължителна и освен това е постановена при различна социално-икономическа обстановка, нормативна база и обществени отношения. Позовава се и на европейското законодателство, което не въвежда изрично ограничение в пределния размер на договорната лихва до трикратния размер на законната лихва.

Сочи, че в Общите условия към договора за кредит, които са приети от потребителя и са неразделна част от договора, е включени клауза относно правото на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено и другите условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихва съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 от ЗПК, както и размера на лихвения процент на ден.