Определение № 1993 от 03.07.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1993 гр. София, 03.07.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осми юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Вероника Николова

Членове:

Мадлена Желева

Мирослава Кацарска като разгледа докладваното от Вероника Николова Частно касационно търговско дело № 20268003900373 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.274, ал.3 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Първа инвестиционна банка“ АД и по частна касационна жалба на „Холдинг БДЖ“ ЕАД, „БДЖПътнически превози“ ЕООД и „БДЖ-Товарни Превози“ ЕООД срещу определение №3145 от 25.11.2025г. по в.ч.гр.д. № 2472/2025г. на Софийски апелативен съд, с което са оставени без уважение частна жалба вх.

№271617/22.07.2025г., депозирана от „Първа инвестиционна банка“ АД, и частна жалба вх. № 271735/24.07.2025г., депозирана от „Холдинг БДЖ“ ЕАД, „БДЖ-Пътнически превози“ ЕООД и „БДЖ-Товарни Превози“ ЕООД, против определение № 261013 от 23.06.2025г. по т.д. № 192/2020г. на Софийски градски съд.

По частната касационна жалба на „Първа инвестиционна банка“ АД:

Частната касационна жалба на „Първа инвестиционна банка“ АД е подадена срещу определение № 3145 от 25.11.2025г. по в.ч.гр.д. №2472/2025г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено определение №261013 от 23.06.2025г. по т.д. № 192/2020г. на Софийски градски съд, в частта му, с която е оставена без уважение молбата на банката за изменение и допълване в частта за разноските на определение № 260743 от 08.05.2025г. по т.д. №192/2020г. на Софийски градски съд за прекратяване на производството по делото, като на банката бъдат присъдени направените в първоинстанционното производство разноски по списък.

Частният касационен жалбоподател поддържа, че въззивното определение е незаконосъобразно. Счита, че не трябва да бъдат присъждани 1 разноски на ответниците, тъй като с поведението си са дали повод за завеждане на иска. Навежда доводи, че въззивният съд не е определил правилно предпоставките за разпределяне на отговорността за разноските при отказ от иск. Оспорва извода на апелативния съд, че страната спечелила обуславящото дело няма как да отговаря за разноските по обусловеното дело, като счита, че съдът не е съобразил характера на обуславящото и обусловеното дело, както и е отказал да приложи принципа за защита на оправданите очаквания. Навежда доводи, че към датата на депозиране на исковата молба „Първа инвестиционна банка“ АД е имала всички основания да счита, че исковете на „Холдинг БДЖ“ ЕАД по предходното дело ще бъдат отхвърлени, както и че завеждането на този иск е бил единствената възможност за защита на правата на банката преди да изтече 5-годишната давност. Твърди, че въззивният съд изобщо не e обсъдил съображенията в жалбата, че предходното дело между страните е продължило осем години, тоест извън разумния срок по чл.13 от ГПК, като банката не е можела да изчака приключването на неговото развитие поради опасността да изтече давността за процесното вземане. Също поддържа, че съставът на САС не е определил правилно фактическата обстановка, като е пренебрегнал голяма част от обстоятелствата, които са от значение за разпределяне на отговорността за разноски, включително причината за обявяване на Договор за доставка на второкласни пътнически вагони втора употреба на лизинг от 02.06.2007г., съответно Договор за цесия от 10.07.2007г., за нищожни. Счита за неправилно становището на съда, че новонастъпилите обстоятелства, обуславящи присъждането на разноски на ищеца в хипотезата на отказ от иск, трябва задължително да се дължат на поведението на ответника. Изтъква, че единственото изискване съобразно ГПК и съдебната практика е да се касае за обстоятелства, независещи от волята и поведението на ищеца. Оспорва извода на решаващия съд, че принципът за защита на оправданите интереси е приложим при административни правоотношения, но не и при търговски спорове, какъвто е този по настоящото дело. Счита, че този принцип се прилага и в областта на обществените поръчки. Навежда доводи, че апелативният съд е следвало да съобрази поведението на ответника, свързано със завеждането на иска, както и че единственият начин за защита на кредитора е бил да депозира този иск.

Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК. Частният касационен жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди всички оплаквания и възражения за незаконосъобразността на първоинстанционното определение, посочени в частната жалба? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди събраните по делото доказателства, които са от значение за установяване на правнорелевантните за спора факти и направените от страните доводи? 2. Длъжен ли е въззивният съд служебно да проверява 2 всички правно релевантни факти, да преценява сам всички събрани по делото доказателства и въз основа на тях да решава въпросите, включени в предмета на спора, осигурявайки правилното прилагане на процесуалния закон? При какви предпоставки следва да се присъдят разноски на ищеца при направен отказ от иск? 3. Длъжен ли е съдът да приложи принципа за защита на оправданите правни очаквания в правен спор, свързан с договор за обществена поръчка? Договорът за обществена поръчка единствено частноправен характер ли има или сключването му е резултат на смесен фактически състав с публичноправни и гражданскоправни елементи? Длъжен ли е съдът да приложи основни правни принципи на ЕС и следва ли да направи съответна проверка за тяхната приложимост при постановяване на актовете си? Длъжен ли е съдът да приложи императивна правна норма? Принципът на защита на оправданите правни очаквания приложим ли е в случаите, когато държавни дружества влизат в търговски и граждански правоотношения, или е приложим само в случаите, когато влизат в административни правоотношения или сключват административен договор? 4. При направен отказ от иск поради приключило преюдициално дело налице ли са предпоставките за присъждане на разноски в полза на ищеца? 5. Прилагането на института на погасителната давност зависи ли от волята на длъжника?

Твърди, че въпросите по т.1 от изложението са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика и практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение №6 от 15.01.2019г. по тълк. д.

№6/2017г., ОСГТК на ВКС, определение №959 от 03.11.2023г. по ч.т.д.

№1638/2023г. на ВКС, I т.о., определение №308 от 28.02.2023г. по ч.гр.д.

№4055/2022г. на ВКС, IV г.о.; въпросите по т.2 – в противоречие с Тълкувателно решение №6 от 15.01.2019г. по тълк. д. №6/2017г., ОСГТК на ВКС, определение № 383 от 13.10.2020г. по ч.гр.д. № 2647/2020г. на ВКС, IV г.о., определение № 60228 от 23.06.2021г. по ч.гр.д. № 1336/2021г. на ВКС, IV г.о., определение № 50245 от 09.12.2022г. по ч.гр.д. № 2884/2022 г. на ВКС, II г.о., определение № 3115 от 19.10.2023 г. по ч.гр.д. № 4110/2023г. на ВКС, IV г.о., определение № 1020 от 05.03.2025г. по ч.гр.д. № 651/2025г. на ВКС, IV г.о., определение № 843 от 17.11.2014г. по ч.гр.д. № 6176/2014г. на ВКС, IV г.о, определение № 300 от 20.04.2012г. по ч.гр.д. № 245/2012г. на ВКС, IV г.о., определение № 973 от 28.02.2025г. по ч.гр.д. № 543/2025г. на ВКС, IV г.о., определение № 388 от 11.07.2017г. по ч.т.д. №831/2017г. на ВКС, II т.о., определение №2927 от 12.06.2024г. по ч.гр.д. №1538/2024г. на ВКС, III г.о., определение № 277 от 14.05.2014г. по ч.гр.д. №2432/2014 г. на ВКС, I г.о., определение № 111 от 10.03.2016г. по ч.гр.д. №953/2016г. на ВКС, IV г.о., определение № 143 от 18.09.2020г. по ч.гр.д. №1975/2020г. на ВКС, II г.о., определение № 2843 от 10.06.2024г. по ч.гр.д. №1646/2024г. на ВКС, III г.о., определение №454 от 03.02.2025г. по ч.гр.д. №4254/2024г. на ВКС, III г.о.; въпросите по т.3 – в противоречие с решение №92 от 22.08.2013г. по т.д.

№1107/2011г. на ВКС, II т.о., определение №2015 от 30.06.2025г. по т.д.

№1025/2025г. на ВКС, II т.о., решение №16 от 02.03.2021г. по гр.д.

3

№1914/2020г. на ВКС, IV г.о., Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС; въпросът по т.4 – в противоречие с определение №277 от 14.05.2014г. по ч.гр.д. №2432/2014г. на ВКС, ГК, I г.о.; въпросът по т.5 – в противоречие с Тълкувателно решение №4 от 17.12.2012г. по тълк. д.№4/2012г., ОСГК на ВКС, решение №38 от 04.02.2025г. по т.д.

№189/2024г. на ВКС, I т.о., решение №319 от 12.06.2007г. по т.д. №1100/2006г. на ВКС, II т.о. По въпросите по т.3 поддържа и наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, като твърди, че определението е постановено в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз и на Конституционния съд на Република България – решение от 03.07.2025г. по съединени дела С-534/23 Р и С-539/23, решение от 15.11.2018г. по дело Т207/10, решение от 9.09.2011г. по дело Т-12/06, решение №5 от 06.04.1993г. по конст. д. №6/93г. на КС на РБ и др.

Ответниците „Холдинг БДЖ“ ЕАД, „БДЖ-Пътнически превози“ ЕООД и „БДЖ-Товарни Превози“ ЕООД поддържат, че не са налице посочените основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК, както и че частната касационна жалба е неоснователна по същество.

Претендират разноски.

По частната касационна жалба на „Холдинг БДЖ“ ЕАД, „БДЖПътнически превози“ ЕООД и „БДЖ-Товарни Превози“ ЕООД:

Частната касационна жалба на „Холдинг БДЖ“ ЕАД, „БДЖ-Пътнически превози“ ЕООД и „БДЖ-Товарни Превози“ ЕООД е подадена срещу определение №3145 от 25.11.2025г. по в.ч.гр.д.№2472/2025г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е оставена без уважение частна жалба вх. № 271735 от 24.07.2025г., депозирана от трите дружества против определение №261013 от 23.06.2025г. по т.д. №192/2020г. на Софийски градски съд в частта относно размера на присъденото им юрисконсултско възнаграждение.

Частните касационни жалбоподатели поддържат, че въззивното определение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорват извода на апелативния съд, че като ответници не следва да им се присъжда юрисконсултско възнаграждение, различно от предвиденото минимално такова в чл.23 от Наредба за заплащането на правната помощ във вр. с чл.37 от Закон за правната помощ, а именно – 100 лева за всяко представлявано дружество. Твърдят, че посочените в наредбата размери трябва да бъдат ориентир за определяне на възнаграждението като се съобрази също фактическата и правна сложност на делото, материалния интерес, многобройните процесуални действия и големия обем от доказателства.

Допускането на касационното обжалване обосновават с предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.

Твърдят, че определението на въззивния съд е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение №28 от 21.01.2022г. по ч.т.д. № 2347/2021г. на ВКС, ІІ т.о., определение №4888 от 4

29.10.2024г. по ч.гр.д. № 3551/2024г. на ВКС, І г.о., определение №1036 от 01.04.2025г. по ч.т.д. № 296/2025г. на ВКС, ІІ т.о., определение №50015 от 16.02.2024г. по т.д. №1908/2022г. на ВКС, І т.о., определение № 934 от 27.02.2025г. по гр.д. №3502/2024г. на ВКС, ІV г.о.

Ответникът „Първа инвестиционна банка“ АД поддържа, че не са налице посочените основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК, както и че частната касационна жалба е неоснователна по същество.

Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, констатира, че частните касационни жалби са подадени от надлежни страни, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 от ГПК.

За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е установил, че производството по т.д. №192/2020г. на Софийски градски съд е образувано по искова молба на „Първа инвестиционна банка“ АД против „Холдинг български държавни железници“ ЕАД, „БДЖ- Пътнически превози“ ЕООД и „БДЖ-Товарни превози“ ЕООД за солидарно заплащане на множество отделни вноски в общ размер на 732 709,02 евро по Договор за доставка на второкласни пътнически вагони втора употреба на лизинг от 02.06.2007г., вземанията по който са прехвърлени на „Първа инвестиционна банка“ АД с договор за цесия от 10.07.2007г., като цялото непогасено вземане е за 46 броя вноски за периода 30.04.2014г. до 30.12.2017г. С молба от 25.04.2025г. ищецът „Първа инвестиционна банка“ АД е направил отказ от исковете предвид влязлото в сила решение по т.д. № 817/2019г. на Софийски градски съд, с което е бил отхвърлен иск на банката за друга неплатена вноска по същия договор, с падеж 30.04.2014г. С определение от 08.05.2025г. съставът на СГС е прекратил производството по т.д. №192/2020г. Въззивният съд е изложил аргументи, че съгласно чл.78, ал.4 от ГПК ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото, но ако прекратяването е поради отказ или оттегляне на иска, при решаване на въпроса за разпределение на разноските, следва да бъдат изследвани причините за това.